Определение № 3360 от 18.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1721/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Метрополитен“ ЕАД, [населено място], чрез адв. М., срещу решение № 7881/23.12.2025г. по гр.д.№ 7784/23г. по описа на СГС, ІV Г ВС, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение, е осъден касатора да заплати на В. К. Х. на основание чл. 49 ЗЗД вр. чл.45 ЗЗД сумата 7400 лв.-обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания в резултат на травматични увреждания от инцидент, настъпил на 29.12.2016 г. в [населено място] в подлеза на перон № 2 на метростанция „О. 2“- [населено място], ведно със законната лихва от датата на увреждането - 29.12.2016 г. до окончателното изплащане на обезщетението. Касаторът твърди, че решението е неправилно, защото е останал недоказан елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане – противоправност на поведението на прекия причинител; не е установена причинна връзка между инцидента и част от травматичните увреждания /тези, засягащи горния ляв крайник/, а размерът на обезщетението е завишен. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните въпроси, които се твърди да са разрешени в противоречие със сочената практика на ВКС: 1/ „Длъжен ли е съдът, при предявен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 45 ЗЗД, да посочи в мотивите си кои конкретни законови или подзаконови задължения не са били изпълнени от лицата, на които е възложена работата, за да приеме за доказан елементът „ противоправност“ на деянието?“ 2/ „Налице ли е противоправно бездействие по смисъла на чл. 45 ЗЗД, ако деецът не е изпълнил действие, което не му е вменено като правно задължение по силата на закон, подзаконов акт или договор?“. Позовава се и на основанието на чл. 280, ал.2, предл.3то ГПК – очевидна неправилност, която обосновава с липсата на доказателства по делото за противоправност на поведението на делинквента. Насрещната страна по жалбата – ищецът В. К. Х., чрез адв. М.Й., оспорва жалбата и възразява срещу наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Съдът намира касационната жалба за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения: За да постанови решението си, въззивният съд е приел следното по доводите във въззивните жалби на страните: Неоснователно е възражението на ответника, че не е доказано виновно и противоправно поведение на служители на дружеството и че не са изяснени обстоятелствата, при които е настъпил инцидента. Съгласно чл.45, ал.2 ЗЗД вината се предполага до доказване на противното. Ответникът не е осигурил безопасно ползване на метростанцията, на която е настъпила злополуката. С отговора на исковата молба ответникът не е оспорил, че негово е задължението да осигури безопасното ползване на метростанцията, а е изложил твърдения, че е предприел необходимите мерки за предотвратяване на инциденти. От свидетелските показания на свидетеля Х. е установено, че на мястото на инцидента има плочки, които са били хлъзгави, имало е вода и сняг. Не са налице пречки за кредитиране на показанията на свидетеля, който е пристигнал на мястото на инцидента няколко минути по-късно, възприел е мястото на падането и състоянието на пода на метростанцията за разлика от свидетеля П., който не възпроизвежда факти за конкретната обстановка на метростанцията към момента на инцидента, а излага предположения за невъзможност от заледяване, както и какви предпазни мерки за безопасност се вземат по принцип. Самият свидетел признава, че не може да каже дали стълбите са били сухи или мокри. Следва да се отчете и вероятната заинтересованост на свидетеля от изхода на спора предвид обстоятелството, че той е началник на процесната метростанция. Определеният от първоинстанционния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди е занижен, защото не репарира установените по делото съпътстващи травми на лявата ръка - изваждане и изкълчване. Размерът на неимуществените вреди от претендираните увреждания следва да се определи на 10 000 лв., като след приспадане на платеното от застрахователя обезщетение искът е основателен за сумата от 7 400 лв. При определянето му са съобразени следните обстоятелства: продължителността на възстановителния период; възрастта на пострадалата към момента на увреждането; затрудненията в битовото обслужване; липсата на оперативна интервенция; преживения стрес; съпроводен със страх за излизане от вкъщи; неудобствата в нормалната ежедневна дейност на ищцата и липсата на доказателства за специфично отражение над обичайното на психиката на пострадалата; данните от НСИ за инфлационния индекс към момента на настъпване на увреждането и липсата на доказателства за наличие на усложнения при проведеното лечение, както и на необходимост от извършване на допълнителни медицински процедури. Заявеното от ответника възражение за съпричиняване е неоснователно. Съпричиняването на вредата не може да почива на предположения и изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат. Необходимо е приносът на пострадалия да е конкретен и установен по делото при условията на пълно и главно доказване от позоваващата се на съпричиняването страна в процеса, каквото в случая не е направено. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Поставените от касатора въпроси са във връзка с тезата му, че по делото е останал недоказан, при тежест на ищеца, и не е посочен от съда източникът на задълженията на служителите на ответното дружество за осигуряване безопасна експлоатация на инфраструктурата на процесната метростанция, поради което не може да се приеме, че е бездействието им е противоправно. В този контекст въпросите нямат връзка с приетото от въззивната инстанция. За да достигне до извод, че служители на ответника са бездействали противоправно, допускайки стълбите към перона да са мокри и да създават риск от подхлъзване, за който липсва предупреждение, въззивният съд е приел за безспорно съществуването на задължение за ответника да осигурява безопасното използване на метрото от пътниците /предвид съдържанието на отговора по чл. 131 ГПК/, а неговото изпълнение – за недоказано. При тези мотиви е явно, че конкретният източник на задължението за осигуряване безопасна експлоатация е извън предмета на доказване по делото. Още повече, не е спорно, че изтъкнатия в исковата молба с цел обосноваване пасивната легитимация на ответника предмет на дейност на дружество „Метрополитен“ ЕАД включва стопанисването и експлоатацията на метрото, вкл. метростанциите. Хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК е налице, когато без извършване на допълнителна проверка от съдържанието на самия акт може да бъде констатиран такъв тежък порок, който го прави нетърпим за правовия ред. В случая такъв липсва, доколкото прочитът на обжалваното решение не позволява пряка констатация за превратно прилагане на закона или за груби нарушения на правилата на формалната логика от въззивната инстанция. Доводът, с които жалбоподателят обосновава очевидната неправилност / липса на доказателства за противоправност на деянието/ е оплакване за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т.3 ГПК, проверимо едва при извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за законосъобразност. В обобщение, не са налице сочените основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение. Мотивиран от изложеното, съдът