Определение № 50522 от 25.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1154/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на „АПМ Варна“ ЕООД и А. и Ю. И. срещу решение № 192/15.12.2021 г. по в. т. д. № 555/2021 г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено решение № 235/19.07.2021 г. по т. д. № 7/2021 г. на Окръжен съд Варна за отхвърляне на предявения от „АПМ Варна“ ЕООД срещу А. и Ю. И. иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД за установяване дължимостта на сума в размер 15 000 евро – неустойка за забава по чл. 10, ал. 2 от предварителен договор за учредяване право на строеж и продажба на идеални части от земя срещу построяване и предаване на самостоятелни обекти в бъдеща сграда, като погасен чрез прихващане с насрещно вземане на ответниците в размер 20 000 евро - неустойка, уговорена в чл. 10, ал. 1 от същия договор.

„АПМ Варна“ ЕООД обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на Окръжен съд Варна и е уважено противопоставеното от ответниците възражение за прихващане. Сочи касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК – нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че съдът не е обсъдил своевременно наведеното от него възражение за забава на кредитора по чл. 95 ЗЗД. Обстоятелството, че през един продължителен период от време той е изпращал на ответниците отново и отново преработки на един и същ архитектурен проект показва недвусмислено несъгласието на последните да приемат предложеното от строителя изпълнение, както и че последните не са дали необходимото съдействие, без което той не може да изпълни задължението си в срок. В тази връзка касаторът поставя въпроси относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства и доводи на страните поотделно и в тяхната съвкупност и относно възможността съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, твърдения и доводи без да изложи съображения защо отхвърля част от тях като неоснователни. Твърди постановяване на решението в отклонение от практика на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

При изложените доводи в касационната жалба формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено като се признае за установено, че ответниците му дължат солидарно сумата 15 000 евро.

От ответниците по касация А. и Ю. И. е подаден отговор, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Заявява се становище, че с нея ищецът се опитва да реконструира тежестта на доказване по отношение на твърдяното от него бездействие на възложителите. Ищецът касатор не е предоставил годен за получаване на строително разрешение проект в продължение на две години. Изпълнителят през цялото време е разполагал с пълномощно, което го освобождава от необходимостта пред съответните държавни органи да доказва съгласие за каквото и да е действие от страна на възложителите. В отговора се оспорва твърдението на касатора, че са налице основания за селектиране на въззивното решение с цел осъществяване на контрол за законосъобразност.

А. и Ю. И. атакуват въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на първостепенния съд за уважаване на предявения от „АПМ Варна“ ЕООД иск по чл. 422 ГПК. Заявяват становище, че съдът е неглижирал бездействието на изпълнителя в продължение на година и половина и с решението си „наказва“ изправната страна като прихваща неустойката, която възложителите биха имали право да получат в пълнота като обезщетение за неизпълнен договор. Оплакванията са, че съдът не се е произнесъл по направеното от ответниците възражение, че има опасност насрещната страна да не изпълни задължението си, съответно не е приложил правилото на чл. 90, ал. 2 ЗЗД. Съдът е следвало да обоснове защо е приел, че колебливото изчакване на собствениците да откликнат на нотариалната покана за учредяване право на строеж представлява неоправдано неприемане или несъдействие, което е санкционирано с парична неустойка в размер на 15 000 евро при наличието както на законово, така и на договорно основание за отлагане изпълнението на това задължение до получаване на поне минимални гаранции от страна на изпълнителя. Необсъждането на всички заявени от ответниците доводи във връзка с неизправността му като бъдещ продавач по сделката, които с оглед предмета на делото са допустими и относими, е обусловило постановяването на незаконосъобразно решение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поставят въпроси, които според тях са ключови за изводите на въззивния съд и са включени в предмета на спора, а именно:

1. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводи на страните, включително по материалноправния въпрос за приложимостта на чл. 90, ал. 2 ЗЗД, респ. чл. 5, ал. 2 от предварителния договор, сключен между страните?“

2. „Допустимо ли е присъждането на неустойка в полза на страната, която с поведението си е дала основание на другата да претендира необходимост от предоставяне на гаранции, че ще получи надлежно изпълнение, но не го е получила?“

3. „Забавата на кредитора да изпълни едно договорно задължение /да учреди право на строеж/ поради наличието на основателно предположение, че другата страна не разполага с финансов, кадрови и технически ресурс да изпълни своята част от договора, следва ли да се приравни на отказ от изпълнение?“

По първия въпрос се твърди отклонение от задължителна и казуална практика, разясняваща задълженията на въззивната инстанция, обезпечаващи постановяването на законосъобразно решение. По втория въпрос се твърди противоречие с приетото в решение № 243/2015 г. по гр. д. № 6828/2014 г. на IV г.о. на ВКС, а по третия въпрос – с определение № 1059/2010 г. по гр. д. № 663/2010 г.

Ответникът по касационната жалба „АПМ Варна“ ЕООД я оспорва с твърдения, че нито един от формулираните въпроси не е обусловил крайните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Съдът е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, в които подробно е било обсъдено наведеното възражение по чл. 90, ал. 2 ЗЗД. Това възражение е било въведено едва с отговора на исковата молба. Отделно, в нито един момент от развилите се между страните отношения касаторите не са искали от строителя каквито и да било обезпечения за изпълнение на задълженията му, произтичащи от договора. Третият въпрос не е могъл да обуслови изводите на въззивния съд, тъй като е наведен едва в касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Двете касационни жалби са подадени от легитимирани да обжалват страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същите се явяват процесуално допустими.

С атакуваното в настоящото производство решение е прието за доказано, че с две нотариални покани – от 23.10.2020 г. и от 30.10.2020 г., ищецът е поканил ответниците да сключат по нотариален ред договор за учредяване право на строеж върху собствения им имот за построяване на сграда по одобрен на 09.09.2020 г. проект и издаденото за нея на 10.09.2020 г. строително разрешение, като на тези покани последните не са се отзовали. Това обстоятелство се е оказало достатъчно за съда, за да приеме, че ответниците са осъществили нарушението по чл. 3, ал. 1 и чл. 5, ал. 9 от предварителния договор и на основание чл. 10, ал. 2 от същия дължат неустойка в размер на 15 000 евро. Тази неустойка е уговорена при отказ на собствениците да учредят право на строеж в полза на изпълнителя в двуседмичен срок от одобряване на инвестиционния проект съгласно чл. 5, ал. 9 от договора. В същото време съдът е установил, че ищецът също е бил в забава спрямо ответниците за период от около година и половина, за която забава той на свой ред дължи неустойка по чл. 10, ал. 1 от договора в размер на 20 000 евро. Съгласно чл. 5, ал. 7 от предварителния договор строителят се е задължил в шестмесечен срок от получаването на виза за проектиране да осигури изготвянето за своя сметка на еднофазен инвестиционен проект за сградата и ценообразуване, както и по пълномощие от възложителите да представи инвестиционния проект за одобрение пред съответната администрация и да получи одобрените строителни книжа и разрешението за строеж. Ценил е признанието на ищеца, че е преработвал неколкократно предложения от него идеен проект за бъдещата сграда поради неодобряването му от собствениците и е приел за доказано, че не е имало изготвен работен проект в договорения срок. Такъв е бил одобрен от главния архитект на [община] едва на 09.09.2020 г., а разрешително за строеж е било издадено на 10.09.2020 г. Съдът е приел за недоказано, че забавата на изпълнителя се дължи на причини, за които отговарят собствениците на имота, тъй като той не е имал задължение да съгласува постоянно действията си с тях, да изчаква тяхното одобрение или да преработва проекта по няколко пъти. В случай, че е имало искания на собствениците за промяна на заданието, което е приел за недоказано, съдът е посочил, че изпълнителят е могъл да договори удължаване на срока за изпълнение, но твърдения и доказателства за това не са били представени. При тези изводи е приел възражението за прихващане на ответниците за основателно. Като е счел, че обжалваното решение е правилно, въззивният съд е препратил към мотивите, изложени от Окръжен съд Варна.

Не е налице твърдяното от касатора „АПМ Варна“ ЕООД основание за достъп до касация. Поставените от него въпроси са изцяло плод на превратна интерпретация на въззивното решение. Въззивният съд не е отказал да разгледа релевираното от дружеството в допълнителната искова молба възражение, че неговата забава е в резултат неоказване съдействие от страна на възложителите да одобрят изготвения от него проект. Съдът е установил, че ищецът не е изпълнил точно задължението си да изготви и представи на падежа „еднофазен работен проект“. По делото е изяснено, че ищецът касатор първоначално е изработил само идеен проект като по делото не са събрани доказателства, че неговата забава е в резултат забава на кредиторите възложители. Следователно поставените въпроси са продиктувани единствено от несъгласието на ищеца касатор с изводите на въззивния съд и таргетират в неговата правилност, която не може да бъде преценявана на фаза селекция.

Не са изпълнени изискванията на релевираното от касаторите ответници основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Относно първия въпрос важи изложеното по-горе по повод поставените от касатора ищец въпроси. По делото не е останало необсъдено възражението по чл. 90, ал. 2 ЗЗД, релевирано от касаторите ответници срещу предявения от ищеца иск по чл. 92 ЗЗД, но то е счетено за неоснователно. Изложените от ответниците фактически твърдения по повод възражението и поставените в настоящото производство въпроси разкриват известна неяснота у тях относно правната му природа. Възражението за неизпълнен договор се основава на еквивалентността на насрещните задължения. То е непритезателно субективно право с дилаторен ефект без санционен характер. В случая ответниците касатори са го релевирали, считайки, че по този начин се застраховат срещу бъдеща забава на строителя да изпълни други свои задължения по предварителния договор от 04.12.2018 г., да осигурят „гаранции, че изпълнителят ще осъществи изцяло и напълно добросъвестно ангажиментите си по чл. 8, ал. 3 и по чл. 12а от договора“ – извършване на качествено и в срок строителство и осигуряване за своя сметка на квартира за възложителите. Ответниците не са заявили възражението, за да осигурят получаването на одобрен работен проект и разрешение за строеж, срещу които задължения стои тяхното задължение да се явят пред нотариус с цел учредяване право на строеж върху отделни обекти, които всяка от страните по договора по-късно да придобие в индивидуална собственост. На практика възражението за неизпълнен договор е противопоставено срещу вече изпълнено насрещно задължение, макар и със забава. Поради тази причина поставените от касаторите ответници въпроси под номер две и номер три нямат характеристиката на правни по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, разяснен по задължителен начин с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като са непрецизно формулирани с оглед естеството на релевирания правен институт. От друга страна, те изразяват единствено несъгласието на касаторите с изводите на въззивния съд за неоснователност на противопоставеното възражение по чл. 90, ал. 2 ЗЗД. Не на последно място, следва да бъде посочено, че въпросите са зададени относно факти, които са ненадлежно заявени в производството, респективно не са обусловили решаващите мотиви на въззивния съд. В хода на развилото се исково производство касаторите не са твърдяли, че отказът им да се явят пред нотариус и след втората нотариална покана се дължи на търсен от тях начин да осигурят гаранция срещу финансовата и техническа способност на изпълнителя да изгради обектите, описани в предварителния договор. Решаващите мотиви на предходните две инстанции са, че твърденията на ответниците не могат да бъдат подведени под хипотезиса на чл. 90, ал. 2 ЗЗД, т. е., че сочената разпоредба е неприложима спрямо развилите се отношения между страните. Само за пълнота следва да бъде посочено, че въпроси две и три не удовлетворяват и допълнителния селективен критерий, тъй като с решение № 243/17.07.2015 г. по гр. д. № 6828/2014 г. на IV г.о. ВКС е разяснено приложението на чл. 96, ал. 1 ЗЗД по повод договор за издръжка и гледане, а определение № 338/01.03.2011 г. по гр. д. № 663/2010 г. на IV г.о. ВКС няма характеристиката на съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС.

При липса на сочените и от двете групи касатори предпоставки за осъществяване на достъп до касационен контрол такъв следва да бъде отказан.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС