Определение № 429 от 28.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 386/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] - [населено място], срещу решение № 6366 от 14.09.2017 г., постановено по в. гр. д. № 13688/2016 г. на Софийски градски съд. С посоченото решение, след отмяна на решение от 06.07.2016 г. по гр. д. № 34344/2015 г. на Софийски районен съд, е осъдено [фирма] да заплати на [фирма] сумата 10 710 евро с ДДС - дължимо възнаграждение по договор за поръчка (покупка на недвижим имот) от 12.03.2015 г., на основание чл.51 вр. чл.49 ТЗ, ведно със законната лихва от предявяване на иска на 18.06.2015 г. до окончателното плащане, и сумите 838.80 лв. и 429.40 лв. - разноски за първоинстанционното и за въззивното производство, на основание чл.78, ал.1 ГПК. В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на обжалваното въззивно решение и се прави искане за неговата отмяна, за отхвърляне на иска и за присъждане на разноски. Касаторът поддържа, че не е пасивно легитимиран да отговаря по иска за заплащане на възнаграждение по договора от 12.03.2015 г., тъй като страна по него е физическото лице В. И.. Навежда оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на изводите на въззивния съд за настъпване на предвидените в договора условия, пораждащи за ищеца ликвидно и изискуемо вземане за възнаграждение. Позовава се на процесуални нарушения при преценката на фактите и доказателствата по делото, както и на необсъждане на защитните му възражения и доводи срещу исковата претенция. С касационната жалба е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване е аргументирано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК (редакция преди изменението от ДВ бр.86/2017 г.). В изложението са направени и доводи за недопустимост на въззивното решение поради постановяването му по непредявен иск и въз основа на нередовна искова молба. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран отговор от ответника по касация [фирма] - [населено място], който изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК (редакция ДВ бр.47/2009 г.), приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да отмени решението на Софийски районен съд и да уважи предявения от [фирма] против [фирма] осъдителен иск за сумата 10 710 евро, квалифициран с правно основание чл.51 вр. чл.49 ТЗ, Софийски градски съд е приел, че в качеството на възложител по сключен на 12.03.2015 г. договор ответникът дължи на ищеца възнаграждение в размер на сумата 10 170 лв. за оказано съдействие при покупката на застроен урегулиран поземлен имот в [населено място], на [улица], ведно с построена в имота триетажна жилищна сграда. От фактическа страна не е имало спор, че договорът от 12.03.2015 г., с който е възложено и съответно поето задължение за оказване на съдействие при покупката на имота, е сключен между [фирма] и [фирма], а купувач по сключения на 17.04.2015 г. договор за покупко - продажба на имота е В. И. - управител на възложителя [фирма] и на неговия едноличен собственик на капитала [фирма]. По делото са представени констативен протокол на нотариус Вяра Я., пред който е сключен договорът за продажба, в чието съдържание е отразено участието на [фирма] като посредник по сделката, и разписка за предадена от [фирма] на продавача М. Д. парична сума, представляваща стойност на обзавеждане в закупения имот. Представени са също справки за извършени валутни преводи от 17.04.2015 г., от които е установено, че в деня на изповядване на продажбата [фирма] е наредило да бъдат преведени от неговата сметка по сметката на купувача М. Д. сумата 535 000 евро с посочено основание „договор от 17.04.2015 г.”, по сметка на Столична община сумата 28 604.01 лв. с посочено основание „МД придобиване на имущество” и по сметката на нотариус Вяра Я. сумата 5 293.58 лв. с посочено основание „фактура № 10000023745/17.04.2015 г.”. Като доказателство е прието и писмо от 04.05.2015 г., с което - в отговор на отправена от ищеца нотариална покана за заплащане на уговореното в договора от 12.04.2015 г. възнаграждение, ответникът е направил възражение за неточно изпълнение на поетите от посредника задължения и изявление за прихващане със сумата 9 993.29 лв. - допълнителни разходи по договора, извършени в резултат на неточното изпълнение, предлагайки да заплати оставащата след прихващането част от възнаграждението. След съвкупна преценка на фактите и доказателствата въззивният съд е достигнал до извод, че между ищеца и ответника е сключен договор за посредничество по смисъла на чл.49 ТЗ, в изпълнение на който ищецът - посредник е оказал фактическо съдействие за осъществяване на покупко - продажбата на закупения с договора от 17.04.2015 г. недвижим имот и ответникът му дължи уговореното възнаграждение в размер на 8 925 евро без ДДС, респ. 10 710 евро с ДДС. Участието на ищеца като посредник в продажбата е счетено за категорично доказано с констативния протокол на нотариуса и с писмото от 04.05.2015 г., преценено от въззивния съд като извънсъдебно признание от страна на ответника на неизгоден за него факт. Относно направеното в писмото и поддържано в хода на исковото производство възражение за неточно изпълнение на поетите от ищеца посреднически задължения съдът е посочил, че то не е подкрепено с доказателства и поради това не може да доведе до освобождаване на ответника от поетото с договора задължение за заплащане на уговореното посредническо възнаграждение. За неоснователно е прието основното защитно възражение на ответника, че не дължи претендираното с иска възнаграждение, тъй като не е страна по сключения на 17.04.2015 г. договор за покупко - продажба с предмет описания в посредническия договор недвижим имот, а купувач на имота е физическото лице В. И.. Въззивният съд е преценил, че формалното несъответствие между личността на възложителя по договора за посредничество и личността на купувача по договора за покупко - продажба не е основание за отхвърляне на иска на посредника за заплащане на възнаграждение, предвид спецификата на развилите се между страните отношения и забраната за злоупотреба с права, представляваща основополагащ принцип в правото. Съобразявайки съвкупността от косвени доказателства по делото, съдът е формирал извод, че именно ответникът е ползвал посредническите услуги на ищеца и че именно той е имал интерес от закупуването на имота. Като аргументи в тази насока съдът е посочил заплащането от ответника на цената на закупения имот и на дължимите във връзка с продажбата данъци и такси, както и отправеното с писмото от 04.05.2015 г. изявление за прихващане с предмет допълнителни разходи по повод на продажбата. Въззивният съд е определил като съществен за правилното разрешаване на спора фактът, че купувач по договора за покупко - продажба е управителят на [фирма] - В. И., която в това качество и в съответствие с правомощията по чл.147, ал.1 и ал.2 ТЗ е формирала волята за сключване на договора за посредничество, за закупуване на имота и за заплащане на неговата цена. Като се е позовал на съдържащата се в § 1, ал.2 ДР на ТЗ дефиниция на понятието „свързани лица”, съдът е приел, че към момента на сключване на договорите за посредничество и за покупко - продажба ответното дружество и В. И. са имали качеството на свързани лица и че този факт, преценен във връзка с останалите релевантни факти по делото, сочи по несъмнен начин, че ответникът, действайки чрез своя управител, е ползвал реално посредническите услуги на ищеца, а управителят е придобил собствеността върху имота. Въззивният съд е изложил съображения, че поведението на ответника съставлява злоупотреба с права, тъй като същият се е възползвал от посредническите услуги на ищеца и чрез неправомерно използване на спецификите на различните правни субекти цели заобикаляне и неизпълнение на поетите с договора за посредничество задължения. В съответствие с така формираните фактически и правни изводи въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и е уважил иска с правно основание чл.51 вр. чл.49 ТЗ в пълен размер - за сумата 10 710 евро, представляваща уговореното в договора за посредничество възнаграждение с включен ДДС. По допускане на касационното обжалване: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с доводи за вероятна недопустимост на обжалваното решение и с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Според разясненията, дадени от ОСГТК на ВКС в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., Върховният касационен съд следи за допустимостта на обжалваното въззивно решение и в стадия на производството по чл.288 ГПК; Ако съществува вероятност решението да е недопустимо, то следва да се допусне до касационен контрол, а преценката за неговата допустимост да се извърши с решението по съществото на подадената касационна жалба. След преценка на данните по делото съставът на ВКС намира, че в конкретния случай не може да се направи предположение за процесуална недопустимост на обжалваното въззивно решение, включително на основанията, поддържани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК - като постановено по нередовна искова молба, при липса на надлежна процесуалноправна легитимация на ответника (сега касатор) [фирма] и по иск, различен от предявения с исковата молба. С исковата молба ищецът [фирма] е предявил иск срещу [фирма] за заплащане на възнаграждение за оказано съдействие при покупката на недвижим имот, съгласно договор за поръчка от 12.03.2015 г. В обстоятелствената част на исковата молба е посочено, че договорът е сключен между двете дружества; че в резултат на усилията на ищеца и с неговото посредничество е реализирана продажба на избрания от ответника недвижим имот, като купувач на имота е управителят на дружеството В. И., и че въпреки изпълнението на задълженията по договора, уговореното възнаграждение не е заплатено нито от физическото лице - управител, нито от дружеството - възложител. В съответствие с тези фактически твърдения ищецът е формулирал петитум за осъждане на ответника да заплати дължимото възнаграждение, уговорено в раздел V на договора. Въззивният съд е квалифицирал иска с правно основание чл.49 вр. чл.51 ТЗ, след като е приел, че фактическите твърдения в исковата молба са за сключен между страните договор за посредничество и че с иска се търси изпълнение на задължението на ответника за заплащане на уговореното в договора посредническо възнаграждение, дължимо на ищеца - посредник за осъщественото от него съдействие при покупката на недвижим имот. Отговорността на ответника за заплащане на възнаграждението е ангажирана в качеството му на насрещна страна в правоотношението и титуляр на задължението, поето с клаузите на раздел V от договора. Произнасянето в решението съответства напълно на исковата претенция, индивидуализирана чрез обстоятелствената част и петитума на исковата молба, като исковата молба отговаря на изискванията за редовност по чл.127, ал.1, т.4 и т.5 ГПК. По изложените съображения не може да се направи извод за вероятна недопустимост на обжалваното решение и не се налага да бъде допускано до касационно обжалване за преценка на допустимостта му по реда на чл.290 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени и основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, с които касаторът е аргументирал искането си за допускане на касационно обжалване. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е заявено във връзка със следните процесуалноправни въпроси, за които се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т.1, и в постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 172/10.04.2017 г. по т. д. № 2312/2015 г. на ВКС, І т. о., и решение № 6/18.02.2015 г. по гр. д. № 4034/2014 г. на ВКС, ІІ г. о.: „ 1. Ограничен ли е въззивният съд от посоченото в жалбата и допустимо ли е при подадена въззивна жалба, в която не са посочени конкретни и изрични пороци на обжалваното решение, както и при неконстатиране от въззивния съд на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на императивна материалноправна норма, да извърши цялостна проверка на правилността на решението; 2. Допустимо ли е за първи път да се въвеждат нови твърдения и възражения от ищеца във въззивната инстанция”. Поставените въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК - да са от значение за изхода на делото в смисъла, изяснен с т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Първият въпрос е зададен некоректно, тъй като въззивната жалба, с която е бил сезиран Софийски апелативен съд, не е бланкетна, а съдържа подробни оплаквания за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение. Въззивният съд е извършил проверка на правилността на решението, придържайки се напълно към оплакванията в жалбата - чл.269 ГПК, което изключва твърдяното противоречие със задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно правомощията на въззивния съд за служебно произнасяне по правилността на обжалваното пред него решение извън оплакванията във въззивната жалба, както и противоречието с решението по т. д. № 2312/2015 г. на ВКС, І т. о., по въпроса за правомощията на въззивния съд в случай на сезиране с бланкетна въззивна жалба. Вторият въпрос е основан върху твърдението, че въззивният съд е уважил иска като е взел предвид твърдение на ищеца, което не е заявено с исковата молба, а е въведено в процеса след изтичане на преклузивния срок по чл.143, ал.2 ГПК - че в нотариалния акт за продажба формално е вписана като собственик В. И. с цел незаплащане на дължимото възнаграждение на посредника. За да уважи иска, въззивният съд е анализирал всички правнорелевантни факти по делото и в зависимост от преценката им е направил извод, че ответникът дължи заплащане на претендираното посредническо възнаграждение, тъй като е страна по договора за посредничество и в това качество се е възползвал от предоставените от ищеца посреднически услуги, способствали за сключване на договора за покупко - продажба. При формиране на решаващите изводи, с които е мотивирана основателността на иска, въззивният съд се е ограничил до фактическите твърдения в исковата молба, поради което поставеният въпрос не може да се квалифицира като обуславящ за постановения с обжалваното решение правен резултат и е безпредметно да се обсъжда поддържаното противоречие с практиката в решение № 6/18.02.2015 г. по гр. д. № 4034/2014 г. на ВКС, ІІ г. о. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е заявено по отношение на следните въпроси: „ 1. Свързаност по смисъла на § 1, ал.1, т.1 от Допълнителните разпоредби на Търговския закон между управителя на търговското дружество - възложител и физическо лице, което не е страна по договор за търговско посредничество, преодолява ли презумпцията, че договорът обвързва с права и задължения единствено страните по него; 2. Дължи ли се възнаграждение от възложителя на посредника, когато в договора не е предвидено задължение за възложителя да заплати възнаграждение, ако имотът бъде закупен от трето лице; 3. В случай, че с писмен договор е договорено възнаграждение при постигане на определен резултат, а именно - придобиване на право на собственост на недвижим имот от търговско дружество - възложител, а правото на собственост е придобито от физическо лице и при липса на уговорка между страните за дължимост на възнаграждението при придобиване на имота от трето лице и/или свързано лице, възниква ли право за посредника за получи възнаграждение от търговското дружество, с което първоначално е сключен договора за посредничество”. Формулираните въпроси не покриват общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не могат да предпоставят допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Въпросът по т.1 не е обсъждан от въззивния съд и по него няма произнасяне в мотивите към решението. Изводът, че ответникът дължи възнаграждение по договора за посредничество, макар купувач по договора за продажба да е физическото лице - управител, не е обоснован единствено с хипотезата на свързани лица по смисъла на § 1, т.1 ДР на ТЗ. За да ангажира отговорността на ответника - касатор за заплащане на посредническо възнаграждение, въззивният съд е извършил съвкупна преценка на всички факти и доказателства по делото, в т. ч. и извънсъдебното признание на ответника за осъществено от ищеца посредничество и за дължимост на част от уговореното посредническо възнаграждение. В резултат на тази преценка съдът е достигнал до извод, че ответникът е ползвал посредническите услуги на ответника и че закупуването на имота от свързано с него лице - управителят на дружеството, не дерогира задължението му да заплати възнаграждение на ищеца - посредник за оказаното съдействие. Въпросите по т.2 и т.3 са изведени от фактите по делото и са насочени към оспорване на правилността на фактическите и правни изводи на въззивния съд, с оглед на което не могат да се квалифицират като правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК. Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване по разглежданите въпроси е липсата на изложени от касатора съображения в подкрепа на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Позоваването на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с бланкетно твърдение, че по поставените въпроси не е налице съдебна практика, не позволява да се извърши преценка дали касационното разглеждане на въпросите ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото в аспекта на разясненията, дадени с т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е формулиран и въпросът „Налице ли е идентичност между лице, действащо от свое име и за своя сметка, и същото лице, действащо в качеството си на управител на търговско дружество, като в случай, че лицето не участва в двете си качества в една и съща сделка, то формира ли воля, която да го обвързва с права и задължения, независимо в кое качество е страна по сделката”. Приложното поле на касационното обжалване по отношение на посочения въпрос е обосновано с оплаквания за необоснованост на мотивите на въззивния съд, че „идентичността между управителя на ответника и купувача на имота води до извод, че волята за сключването на договора за посредничество, за закупуването на процесния имот и за заплащането на цената за тази сделка обективно е формирана от едно и също лице - В. И.”. Необосноваността е основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, което има значение за правилността на въззивното решение. Правилността на решението не е предмет на проверка в стадия за селекция на касационните жалби и евентуалната необоснованост на изводите на въззивния съд по поставения въпрос не би могла да послужи като основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 13688/2016 г. на Софийски градски съд. С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски в размер на сумата 2 000 лв. - платено в брой адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 25.01.2018 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,