Определение № 428 от 17.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2232/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. О. Н. и насрещна касационна жалба от И. О. Г. срещу решение № 7778 от 15.11.2019 г. по гр.д.№ 3420 от 2019 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, IV-Г състав, с което е изменено решение от 11.06.2018 г. по гр.д.№ 71418 от 2016 г. на Софийския районен съд, 76 състав относно квотите, при които е допусната делба на останалите в наследството на П. Г. Т. земеделски земи, като са определени следните квоти: 2/6 д.ч. за И. О. Г., 1/6 ид.ч. за С. О. Н. и 3/6 ид.ч. за първоначалния ищец по делото П. П. Г. и е потвърдено решение от 07.11.2018 г. по същото дело, постановено в производство по чл.250 ГПК.

В касационната си жалба касаторката С. О. Н. твърди, че решението на Софийския градски съд от 15.11.2019 г. в частта, с която е изменено решението на първоинстанционния съд относно квотите, при които е допусната делбата, е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване на това решение сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Твърди, че решението противоречи на практиката на ВС и ВКС /решение № 23 от 04.03.2014 г. по гр.д.№ 4105 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 311 от 04.01.2012 г. по гр.д.№ 503 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 124 от 06.03.2009 г. по гр.д.№ 6076 от 2007 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 34 от 04.02.2013 г. по гр.д.№ 611 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 385 от 18.04.2012 г. по гр.д.№ 1538 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о. и Тълкувателно решение № 148 от 10.12.1986 г. на ОСГК на ВС/ по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и обясненията на страните, като съобрази и фактите, приети за безспорни, и ги съпостави с останалите събрани по делото доказателства ?

2. Приложима ли е в случая разпоредбата на чл.53 ЗН, че приспадащата се част на неприелия наследството се разпределя между приелите наследството наследници ?

Освен това, твърди, че решението е очевидно неправилно- основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

В писмен отговор от 04.03.2020 г. ответницата И. О. Г. оспорва жалбата на С. Н.. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано, а в случай, че бъде допуснато- решението да бъде оставено в сила. Претендира и за направените по делото пред ВКС разноски.

В насрещната касационната жалба И. О. Г. твърди, че решението на СГС в частта относно квотите, при които се допуска делбата /в частта, с която по същество е отхвърлено направеното от И. Г. възражение за придобиване по давност на частта от делбените имоти, притежавана от сестра й С. Н./ и в частта, с която се потвърждава решението на първоинстанционния съд от 07.11.2018 г. по чл.250 ГПК, е неправилно- незаконосъобразно, необосновано и постановено в нарушение на процесуалните правила- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК /противоречие с практиката на ВКС по поставени въпроси/ и чл.280, ал.2, предл.2 и 3 ГПК /вероятна недопустимост и очевидна неправилност на решението/.

В писмен отговор от 13.07.2020 г. С. О. Н. оспорва насрещната касационна жалба и моли същата да бъде оставена без уважение.

Останалите съделители Н. И. Г., Е. П. Г., И. П. Г. и Г. П. Д. /конституирани като наследници на починалия в хода на делото първоначален ищец П. П. Г./ не вземат становище по жалбите.

Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение по наличието на основания за допускане на касационното обжалване приема следното: Касационните жалби са допустими: подадени са от легитимирани лица /съделители по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за делба на недвижими имоти, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови обжалваното решение за допускане на делба при квоти: 2/6 д.ч. за И. О. Г., 1/6 ид.ч. за С. О. Н. и 3/6 ид.ч. за първоначалния ищец по делото П. П. Г., въззивният съд е приел, че делбените имоти са били възстановени през 1998 г. с решения на поземлена комисия на наследниците на П. Г. Т. и М. П. Н., починали съответно на 27.04.1959 г. и 22.08.1973 г.: синове П. П. Г. и М. П. Г. и внучки И. О. Г. и С. О. Н. /дъщери на починалата през 1993 г. дъщеря на П. и М.- Г. Г./.

С оглед събраните по делото писмени и гласни доказателства, въззивният съд е счел за основателни и доказани направените от П. Г. и И. Г. възражения за придобиване по давност на притежаваната от М. Г. по наследство от родителите му 1/3 ид.ч. от делбените имоти. Приел е, че С. Н. не е направила такова възражение за придобиване по давност нито в отговор на исковата молба, нито в срока по чл.342 ГПК /до приключване на първото заседание по делото/, поради което е определил, че тя притежава само 1/6 ид.ч. от имотите по наследство от дядо си и баба си.

На следващо място, за неоснователно е прието възражението на И. Г. за придобиване по давност на притежаваната от сестра й С. Н. 1/6 ид.ч. от наследството на П. Т. и М. Т., поради това че не било доказано И. Г. да е предприела каквито и да било действия, с които да е манифестирала пред С. Н. намерението си да свои притежаваната от нея 1/6 ид.ч. от наследствените имоти.

С оглед на тези мотиви на съда в обжалваното решение няма основания за допускане до касационно разглеждане на жалбата на С. Н., поради следното:

1. По първия поставен от С. Н. правен въпрос /Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и обясненията на страните, като съобрази и фактите, приети за безспорни, и ги съпостави с останалите събрани по делото доказателства ?/ няма противоречие между приетото в обжалваното решение и практиката на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с тази практика въззивният съд е разгледал и се е произнесъл по всички съдържащи се във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение и е обсъдил доказателствата и становищата на страните, които имат отношение към тези доводи. Напълно в съответствие със заявеното от С. Н. в нейната молба- становище от 09.03.2018 г. въззивният съд е приел, че Н. не е направила възражение за придобиване по давност на притежаваната от М. Г. идеална част от наследството на родителите му П. Т. и М. Т..

2. Вторият поставен въпрос /Приложима ли е в случая разпоредбата на чл.53 ЗН, че приспадащата се част на неприелия наследството се разпределя между приелите наследството наследници ?/ не е правен въпрос по смисъла, разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение: Въззивният съд въобще не е обсъждал /а и не е следвало да обсъжда/ въпроса как се разпределя частта на неприелия наследството наследник между останалите наследници, тъй като по делото не е установено М. Г. да се е отказал или да е загубил правото си да приеме наследството на родителите си П. Т. и М. Т.. Напротив, прието е, че през 1998 г., след решенията на поземлената комисия, М. Г. е получил по наследство от родителите си 1/3 ид.ч. от процесните земеделски земи, но тази притежавана от него ид.ч. от наследствените имоти е придобита по давност от двама от съделителите П. Г. и И. Г..

3. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно, както твърди касаторката С. Н.. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост.

В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗС и ЗН, както и процесуалноправните разпоредби на ГПК в действащите им редакция и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съда, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

4. Не са налице и останалите посочени в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Софийския градски съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск за делба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Предвид на всичко гореизложено касационната жалба на С. Н. срещу решението на СГС не следва да бъде допускана до разглеждане.

Като последица от това и на основание чл.287, ал.4 ГПК не следва да се разглежда и насрещната касационната жалба на И. Г..

Предвид този изход на спора и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторката С. Н. дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответницата И. Г. направените от нея разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 600 лв.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение