Определение № 2028 от 24.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1156/2025 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Г. Т. А. чрез адв. С. – назначен негов служебен адвокат, против определение № 3242 от 17.12.2024 г. по ч. гр. д. № 3318/2024 г. на Апелативен съд – София (АС – София), 5 - ти търговски състав.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното въззивно определение е оставена без уважение частна жалба с вх. № 31841/06.12.2024 г. по описа на АС – София, подадена от Г. Т. А. против разпореждане № 27214/11.11.2024 г. по гр. д. № 11003/2024 г. на Софийски градски съд (СГС), I-30 състав, с което е върната исковата молба на жалбоподателя.

За да постанови този резултат въззивният съд е установил, че гр. д. № 11003/2024 г. на СГС, I-30 състав, е образувано по „жалба“ на Г. Т. А. против МВР с оплаквания за използвани срещу него десетилетия наред на разнообразни специални електронни средства, които служат за „подслушване на мислите, направляват го къде да върви, говорят му и му показват различни видеоматериали по време на сън“, включително болка в тялото. Посочил е, че с разпореждане от 28.10.2024 г., първоинстанционният съд е дал указания на ищеца Г. А. да изложи ясно и точно фактическите обстоятелства, от които извежда претенцията си. С молба от 05.11.2024 г. Г. А. е заявил, че използваните спрямо него специални средства от МВР са част от преследване срещу него; че предмет на това дело са само използваните специални средства срещу него, като за останалите престъпления на МВР води отделни дела; че ответникът му докарвал в съня най - различни лица, включително политици, като по този начин му пречи да спи и го тормози. Предвид твърденията на ищеца, че срещу него се използват СРС повече от 40 години (презумптивно се твърди незаконосъобразно използване на такива), съставът на въззивната инстанция е намерил, че приложима би била специалната отговорност на разследващите органи по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ като субституенти на държавата за незаконосъобразно използване на специални разузнавателни средства (СРС). Изложил е съображения, че въпросът дали едни действия представляват използване на СРС е въпрос на правната квалификация на тези действия, при съобразяване нормата на чл. 2 от Закона за специалните разузнавателни средства (ЗСРС); че съгласно цитираната норма, СРС са техническите средства и оперативните способи за тяхното прилагане, които се използват за изготвяне на веществени доказателствени средства; че технически средства са електронни и механични съоръжения, както и вещества, които служат за документиране на дейността на контролирани лица и обекти; че оперативни способи са наблюдението, подслушването, проследяването, проникването, белязването и проверката на кореспонденцията и компютризираната информация, контролираната доставка, доверителната сделка и разследването чрез служител под прикритие, които се прилагат при използването на техническите средства. Въззивният съд е приел, че в случая нито едно от конкретно сочените от ищеца действия срещу него не попадат сред така описаните, съответно - не може да се търси отговорност на МВР за тях по ЗОДОВ. Изтъкнати са доводи, че когато за едно действие или бездействие е неприложима отговорността по специален закон, то винаги приложима е общата отговорност по чл. 45 и/или чл. 49 ЗЗД, при твърдения от страна на ищеца, че ответникът е извършил противоправно действие или бездействие в причинна връзка с което за ищеца са произтекли конкретни вреди. Направено е съждение, че в случая не се установява ищецът да се позовава на (каквито и да е) реални противоправни действия от страна на служители на МВР, като посоченото от него се случва в съня му и дори не се сочат конкретни действия на МВР, които са го предизвикали. Прието е да липсват и твърдения за конкретни вреди, освен общото посочване за наличие (отново на сън) на болки, страдания и тормоз. По тези мотиви е аргументирано становище, че в случая и общата защита от противоправно поведение е неприложима. След като не са изложени твърдения за реално нарушени права и законни интереси на ищеца, е прието, че предявеният иск за защитата им е недопустим.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК страната се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация и поставя следните въпроси:

1. „Длъжен ли е съдът да обсъди поотделно представените с исковата молба и служебно приложените писмени доказателства към исковата молба?“;

2. „Определянето на правната квалификация, въпрос на допустимост на иска ли е или въпрос по същество на спора?“.

Поддържа се, че въззивното определение не е съобразено с практика на ВКС, обективирана в: решение № 203/08.12.2016 г. по гр. д. № 2220/2016 г. на III г.о. и решение № 149/03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на III г.о. (по първото питане) и определение № 55/03.02.2011 г. по гр. д. № 3/2011 г. на III г.о. и решение № 16/02.03.2021 г. по гр. д. № 1914/2020 г. на IV г.о. (по второто питане).

Искането за достъп до касация е неоснователно.

Поставеният първи въпрос, уточнен и конкретизиран от ВКС, е свързан със задълженията на съда, вкл. и въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички относими твърдения, доводи и възражения на страните като посочи кои от тях приема за основателни и кои – не, като подложи на служебна проверка всички правно релевантни факти и сам преценява доказателствата. Така той удовлетворява обща предпоставка за селектиране на частната касационна жалба, но не и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – арг. от чл. 274, ал. 3 ГПК, т. е. да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава. Въпросът, обратно на поддържаното от жалбоподателя, е разрешен от въззивния съд в съответствие със задължителната практика на ВКС, опредметена в ТР № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г., ОСГТК. Според там даденото обвързващо тълкуване, в производството по обжалване на определения въззивният съд действа в условията на пълен въззив и следва да проверява всички правнорелевантни факти, сам да преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което да разрешава въпросите, включени в предмета на делото. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност. Обжалваният акт съответства на задължителното тълкуване на ВКС, затова по обуславящият правен въпрос няма основание за допускане на касационно обжалване.

Второто питане не е релевантно за изхода на процесуалноправния спор относно допустимостта на предявената искова претенция и не може да обуслови достъп до касация. Съставът на втората съдебна инстанция не е разглеждал въпроса за правната квалификация на заявеното за защита спорно субективно материално право като предпоставка за процесуалната допустимост на предявения иск. Отричането на последната е обусловено от липсата на надлежно въведени твърдения за конкретно осъществено деликтно поведение (действие или бездействие) от страна на органи в системата на МВР, в резултат на което да са произтекли реално настъпили вреди за ищеца (пострадалия от деликта), а не абстрактни такива. Непоставянето на обуславящ правен въпрос, само по себе си, е основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г., ОСГТК на ВКС.

В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, поради което касационен контрол не може да се допусне.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.