Определение № 666 от 01.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4570/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответника „Мирела” ЕООД [населено място], чрез адв.И. П. срещу решение № 263715/08.06.2021 г. по в.гр.дело № 15109/2019 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 162293/10.07.2019 г. по гр.дело № 2993/2018 г. на Софийски районен съд в частта, с която е осъден „Мирела” ООД [населено място] да заплати на основание чл.403,ал.1 ГПК на Л. С. Д.-Д. сумата 3750 евро, имуществени вреди вследствие на наложена възбрана върху ателие № ...., находящо се в [жилищен адрес] в [населено място],[жк], изразяващи се в платена неустойка по договор за посредническа поръчка и анекс към договора. Поддържаните основания за неправилност на решението в обжалваната част по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по оставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и се постанови друго, с което предявеният иск с правно основание чл.403,ал.1 ГПК за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди се отхвърли изцяло. В изложението са формулирани въпросите: 1. Представлява ли претърпяна вреда от платеца едно доброволно плащане, имащо характера на възнаграждение, ако към момента на плащането платецът го третира като дължимо възнаграждение, а не като неустойка за неизпълнение? Въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 2. Въпросът съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: относно съдържанието на понятието „трети лица” по смисъла на чл.181,ал.1 ГПК. Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. 3.От коя страна в производството се носи тежестта за доказване истинността /неистинността/ на представен от ищеца частен документ, който не носи подписа на ответника и чиято достоверност и вярност с обективната действителност е оспорена от ответника? В тази хипотеза ответникът има ли качеството на „трето лице” по смисъла на чл.193,ал.3 ГПК? Въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК. Ответницата по жалбата Л. Д.-Д., чрез адв. И. В.-П. в писмен отговор е изразила становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационен контрол и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно осн. чл. 403,ал.1 ГПК. От фактическа страна е прието за установено от представените и приети по делото писмени доказателствени средства, че с обезпечителна заповед от 20.01.2015 г. по гр. дело № 2263/2015, СРС, 31 състав, е допуснато на основание чл. 390, ал. 1 от ГПК обезпечение на бъдещ осъдителен иск, предявим от „Мирела“ ЕООД против Л. С. Д. – Д. за сумата от 9 000 евро с ДДС, частична от 18 000 евро, представляваща възнаграждение по възлагателна поръчка № ....../18.08.2014 за посредничество при продажба на недвижим имот, чрез налагане на обезпечителна мярка възбрана върху следния недвижим имот - ателие № ...., находящо се на..... етаж, на две нива, в жилищна сграда в [населено място],[жк], [жилищен адрес]. Прието е още за установено, че с решение № 2563/19.04.2017г., постановено по гр. дело № 5419/2016г. по описа на СГС, ГО, III „B“ състав, е потвърдено решение от 23.03.2016г., постановено по гр. дело № 5726/2015г. по описа на СРС, ГО, 33 състав, с което е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 348 от ТЗ от „Мирела“ ЕООД против Л. Д.-Д. за заплащане на сумата от 17 602,47 лева, представляваща левова равностойност на 9 000 евро, частично от сума в размер на 18 000 евро, главница по договор за посредничество при продажба на недвижим имот от 18.08.2014 г. Посочил е, че ищецът претендира да е претърпял имуществени вреди, в резултат на заплатена от него неустойка по сключен договор за посредническа поръчка от 26.07.2014 г. за покупко – продажба на процесния имот, върху който е наложена възбраната на 20.01.2015 г. Прието е, че за установяване на посочените обстоятелства в първоинстанционното производство са ангажирани от страна на ищеца писмени доказателствени средства - договор за посредническа поръчка от 26.07.2014 г. и Анекс към договор за посредническа поръчка от 15.05.2015г., от които се установява, че Л. Д.-Д., в качеството на възложител, е възложила на Д. П. Т. да посредничи при продажбата на недвижим имот, собственост на възложителя, а именно – ателие № 36, находящо се на 6-ти етаж, на две нива, в жилищна сграда в [населено място],[жк], [жилищен адрес] срещу парично възнаграждение в размер на 2,5 % върху действителната продажна цена. Приел е за установено от чл.8 от процесния договор, че страните са уговорили, че възложителят дължи неустойка, равна на половината от договорената комисионна в случай, че със свои действия или бездействия, както и при каквато и да е причина, свързана с него, стане невъзможно реализирането на сделката. Съдът е приел за установено от представения Анекс към договор за посредническа поръчка от 15.05.2015г., че във връзка с наложена възбрана с определение на Софийския районен съд от 20.01.2015г. по гр.дело № 2263/2015г. върху недвижимия имот - ателие №...., находящо се на ........ етаж, на две нива, в жилищна сграда в [населено място],[жк], [жилищен адрес] и заведено от „Мирела“ ЕООД гражданско дело № 5726/2015г. по описа на СРС, ГО, 33 състав, договорът за посредническа поръчка е бил прекратен по съгласие на страните, след като е заплатена между същите неустойка в размер на 3 750 евро. Прието е, че според показанията на свидетелката Д. П. Т. за период от около 3 – 4 месеца процесният имот е бил в продажба, като след намаление на първоначално обявената продажна цена е намерила купувачи на имота с уговорка за предстоящо сключване на предварителен договор. Изрично е заявила, че след като възложителят по договора за посредническа поръчка Л. Д.-Д. разбрала и я информирала, че има наложена възбрана върху имота, дейността по продажбата му била спряна именно поради наложената възбрана, при уговорка, че след вдигане й същата ще бъде подновена. Посочила е също така, че тъй като била провела над 30 огледа на процесния имот, ищцата й заплатила сумата в размер на 3 500 – 3 600 евро, като тази сума била възнаграждение и нямала характер на наказателна санкция или на неустойка за това, че не е изпълнен договора за поръчка. Съдът е приел за установено от назначената съдебно – счетоводна експертиза, че: 1. От извършената проверка в ТД на НАП – София, офис „Красно село“ се установява, че съгласно писмо изх.№ 02 – 10 – 00 – 486/01.04.2019г. за лицето Д. Т. няма подадена годишна данъчна декларация по чл.50 от ЗДДФЛ за 2015г., в която да е деклариран изплатен хонорар в размер на 7 330 лева, 2. Проверката в счетоводството на Д. Т. установява, че на 15.05.2015г. същата е получила в брой сумата от 7 330 лева, за което е издадена фактура № .... от 15.05.2015г. за плащане по договор за посредническа поръчка от 26.07.2014 г. и Анекс към него. При анализ на събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, въззивният съд е приел, че от страна на ищеца в съответствие с носената от него доказателствена тежест, са ангажирани доказателства за претърпени от същия имуществени вреди, които да са пряка и непосредствена последица от наложеното обезпечение, а именно – възбрана върху недвижим имот, представляващ ателие №....., находящо се на .... етаж, на две нива, в жилищна сграда в [населено място],[жк][жилищен адрес]. Прието е за установено в производството, с оглед приложените по делото договор за посредническа поръчка от 26.07.2014 г. и Анекс към договор за посредническа поръчка от 15.05.2015г., последният служещ и за разписка за получаване на сумата, както и от приетото по делото пред първоинстанционния съд заключение на съдебно – счетоводна експертиза, което е възприето от съда, че поради наложената на процесния недвижим имот възбрана е преустановена стартирана процедура по покупко – продажба на същия, във връзка с което обстоятелство ищцата е заплатила сумата в размер на 3 750 евро. Приел е, че събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства са достатъчни за обосноваване на извод, че именно вследствие на допуснатото обезпечение ищецът е претърпял претендираните вреди, както и че тези вреди действително са претърпени и са пряка последица от допуснатото обезпечение, поради което и доводите, релевирани във въззивната жалба на въззивника – ответник, че процесната сума представлява възнаграждение по изпълнен договор съдът е преценил за неоснователни. Преценено е за неоснователно и възражението на въззивника - ответник за неправилно приложение на нормата на чл. 181 ГПК от страна на Софийския районен съд. Посочено е, че при преценка дали ответното дружество има качеството "трето лице" по смисъла на чл. 181 ГПК, следва да бъде съобразена практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК и обективирана в решение № 235/04.06.2010 г. по гр.д. № 176/2010 г. на ІІ г.о., в решение № 207/21.01.2016 г. по гр.д. № 1381/2015 г. на І г.о., решение № 177/13.06.2012 г. по гр.д. № 1672/2011 г. на III г.о.и решение № 176/8.12.2010 г. по гр.д. № 3960/2008 г. на IV г.о. на ВКС. Съдът е посочил, че в съдебната практика и правната доктрина се приема, че изискването за достоверна дата по смисъла на чл. 181 ГПК важи не в полза на всички лица, които не са участвали в съставянето на документа. Трети лица по разума на закона са само тези неучастващи в съставянето на документа, които черпят права от издателите на документа и които могат да бъдат увредени от неговото антидатиране – например когато е налице конкуренция на права. Другите, неучастващи в съставянето на документа лица, не са трети лица и спрямо тях не важи изискването за достоверност на датата на частния документ. С оглед на това е изведен извод,че ответникът няма качеството на трето лице, спрямо което да важи изискването на чл. 181 ГПК за достоверност на датата на съставените частни документи – договор за посредническа поръчка от 26.07.2014 г. и Анекс към договор за посредническа поръчка от 15.05.2015г. Посочил е, че в практиката на върховната съдебна инстанция многократно е изследван въпросът кои лица са "трети" по смисъла на чл. 181 от ГПК и за доказателствената сила на частните документи. Посочил е още, че според решение № 235/04.06.2010 г. по гр. д. № 176/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., "трето лице" по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК е това, което черпи права от лицето, подписало документа и правата, които то черпи могат да възникнат само при условие, че датата на възникването им предшества датата на документа. Касае се до неучаствали в съставянето на документа лица, които биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране. Относно договорите, сключени в обикновена писмена форма, въззивният съд е посочил, че ВКС приема, че съставляват частни документи и се ползват с доказателствена сила само по отношение на авторството им. Такъв документ не доказва нито фактите, които са предмет на направеното изявление, нито датата и мястото на съставянето на документа (решение № 748/17.02.2011 г. по гр. д. № 801/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 197/23.12.2014 г. по гр. д. № 7364/2013 г. на ВКС, ІІІ г. о.). Тъй като частните документи не се ползват с обвързваща материална доказателствена сила, ако бъдат оспорени удостоверените от тях факти, последните подлежат на доказване по общите правила на ГПК (решение № 50/21.07.2017 г. по гр. д. № 4880/2014 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 270/19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2014 г. на ВКС, ІV г. о.). Страната не следва да разчита на доказателствената сила на представен по делото частен документ, когато е съставен в свидетелство на факт, който насрещната страна оспорва, защото съдът няма задължението да приеме за осъществен оспорения факт, нито за вярна датата на съставянето му (решение № 213/15.01.2018 г. по гр. д. № 856/2017 г. на ВКС, ІІІ г. о.). Приел е, че в производството за установяване на твърдените обстоятелства, спорни между страните в процеса, са ангажирани гласни доказателствени средства посредством разпит на свидетел Д. П. Т., която според съда категорично е посочила, че процесният договор за посредническа поръчка, с предмет – покупко – продажба на процесния възбранен недвижим имот, е сключен месец юли 2014г., респективно преди налагане на възбраната, както и че поради налагането й продажбата на имота била спряна, а договорът – прекратен, като във връзка с последното бил сключен и Анексът към договор за посредническа поръчка от 15.05.2015г. Въззивният съд е възприел изцяло показанията на свидетеля Т., доколкото прецизният анализ на тези гласни доказателствени материали, съпоставката им с останалия събран по делото доказателствен материал, ценен поотделно и в съвкупност, вътрешната им непротиворечивост и съпоставката им с оставалите доказателства, обусловя крайния извод за тяхната достоверност. По тези съображения съдът е извел извод, че ищецът в производството, съобразно и в изпълнение на носената от него доказателствена тежест, е провел пълно и главно доказване на релевантните за предмета на делото факти и обстоятелства, с оглед което и всички възражения на ответника са преценени за неоснователни. Въззивният съд е приел, че доколкото в хода на производството е установено, че претендираните имуществени вреди от допуснатото обезпечение на иска са пряка и непосредствена последица от наложената обезпечителна мярка – възбрана върху имота искът с правно основание чл. 403, ал.1 ГПК за имуществени вреди е основателен и първоинстанционният съдебен акт следва да бъде потвърден в уважената част на този иск като правилен и законосъобразен. По правните въпроси: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК на въззивното решение на Софийски градски съд в обжалваната част. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория правен въпрос от изложението. С решение № 273/02.12.2019 г. по гр.дело № 1067/2019 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е разрешен правния въпросното съдържанието на понятията „достоверна дата” на частен документ и „трети лица” по смисъла на чл.181,ал.1 ГПК. Съдебният състав е приел, че в решение № 235/04.06.2010 г. по гр. дело № 176/2010 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС и решение № 177/13.06.2012 г. по гр. дело № 1672/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС е прието, че „трето лице” по смисъла на чл. 181, ал.1 ГПК е това, което черпи права от лицето, подписало документа, и правата, които то черпи могат да възникнат само при условие, че датата на възникването им предшества датата на документа; следователно касае се до тези неучаствали в съставянето на документа лица, които черпят права от някой от издателите и биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране; другите неучастващи в документа лица не са трети лица и спрямо тях посочената в документа дата важи. В решение № 176/08.12.2010 г. по гр. дело № 3960/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, е възприето същото разбиране за съдържанието на понятието „трети лица“ по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК. В това решение, обаче е прието, че другите неучастващи в документа лица (които не са трети лица в посочения смисъл) – спрямо тях не важи изискването за достоверност на датата на частния документ, както и че съгласно нормата на чл. 145, ал. 2 от ГПК (отм.) – сега чл. 181, ал. 2 от ГПК, съдът разполага с възможност за преценка на всякакви доказателства, предвид обстоятелствата по делото, за установяване на датата на такъв документ. Съдебният състав е посочил, че подробен анализ на практиката на ВКС относно съдържанието на понятията „трети лица“ и „достоверна дата“ на частен документ по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК е направен с решение № 167/03.07.2018 г. по гр. дело № 4020/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, а именно: На първо място е цитирано посоченото по-горе, решение № 235/04.06.2010 г. по гр. дело № 176/2010 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС. На следващо място е посочено, че съгласно решение № 309/13/20.02.2014 г. по гр. д. № 742/2012 г. на І-во гр. отд. на ВКС, юридическото лице, на което се противопоставя документ, съставен с участието на органния му представител, не е трето лице по смисъла на чл. 181 от ГПК. Прието е, обаче, че такъв документ е частен и се ползва с доказателствена сила само по отношение на авторството му, той не доказва нито фактите, които са предмет на направеното изявление, нито датата и мястото на съставянето на документа, като в тази връзка са посочени решение № 748/17.02.2011 г. по гр. д. № 801/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 197/23.12.2014 г. по гр. д. № 7364/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Изтъкнато е и, че тъй като частните документи не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила, ако бъдат оспорени удостоверените от тях факти, последните подлежат на доказване по общите правила на ГПК – решение № 50/21.07.2017 г. по гр. д. № 4880/2014 г., на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 270/19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Цитирано е и решение № 213/15.01.2018 г. по гр. дело № 856/2017 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, съгласно което, страната не следва да разчита на доказателствената сила на представен по делото частен документ, когато е съставен в свидетелство на факт, който насрещната страна оспорва, защото съдът няма задължението да приеме за осъществен оспорения факт, нито за вярна датата на съставянето му. Конкретно за хипотеза на писмен предварителен договор за продажба е посочено решение № 84/23.06.2009 г. по търг. д. № 681/2008 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, съгласно което, частният документ, обективиращ такъв договор, не доказва нито датата, нито мястото на сключване на договора, и когато се поставя въпрос за времето, когато е бил сключен същият, датата на договора следва да се докаже от купувача, тъй като от това доказване той ще извлече изгодни за себе си правни последици. Изхождайки от анализа на тази практика, съставът, постановил решение № 167/03.07.2018 г. по гр. дело № 4020/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, е приел следното: „Юридическо лице, което оспорва издаден от негов бивш органен представител частен документ с твърдения, че е съставен след прекратяване на представителното правоотношение, но е антидатиран, не е „трето лице” по смисъла на чл.181 ГПК и не може да се позовава на липсата на достоверна дата. Документът обаче не се ползва с обвързваща доказателствена сила относно датата на съставянето му и ако същата бъде оспорена от юридическото лице, тя следва да бъде установена с други доказателствени средства. Доказателствената тежест е за лицето, което претендира изгодни за себе си правни последици от фактите, удостоверени или обективирани в частния документ.“. Съдебният състав е приел, че практиката на ВКС е константна относно съдържанието на понятието „трети лица“ по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК. Единствено в първите две от цитираните решения и които са по-стари (от 2010 и 2012 г.), обаче е прието, че по отношение на „другите лица“, които не са „трети лица“ в посочения смисъл, важи датата, посочена в частния документ, т.е. – дори те да я оспорят, съдът следва да я приеме за достоверна, без да обсъжда други доказателства, а само поради това, че тази дата е посочена в документа и оспорващата страна няма качеството „трето лице“ спрямо него. Това становище, придаващо на частния документ обвързваща доказателствена сила относно посочената в него дата на съставянето му, каквато той очевидно няма съгласно разпоредбите на чл. 180 и чл. 181 от ГПК, е преодоляно с последващата практика на ВКС, посочена по-горе, която приема, че частният документ не се ползва с обвързваща доказателствена сила относно датата на съставянето му и ако посочената в него дата бъде оспорена от страната по делото, на която частният документ се противопоставя, тази дата следва да бъде установена с други доказателствени средства – по общия ред, като доказателствената тежест е за страната по делото, която претендира изгодни за себе си правни последици от фактите, удостоверени или обективирани в частния документ, т.е. – ползва се по делото от документа. Съдебният състав е възприел тази актуална практика на ВКС, която е в съответствие с чл. 180 и чл. 181 от ГПК. Предвид посоченото, по конкретно поставения процесуалноправен въпрос, съдебният състав е намерил следното: „Достоверна дата“ на частен документ по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК, не е датата, посочена в документа като такава на съставянето му, и която е спорна по делото, а датата, на която е настъпило обстоятелство, установяващо по безсъмнен начин предхождащото го съставяне на документа. Когато по делото се установи такова несъмнено обстоятелство (каквито примерно са изброени в чл. 181, ал. 1 от ГПК), съдът е обвързан (задължен) да приеме, че частният документ е съставен преди или най-късно на датата на настъпването на това обстоятелство, а не че е достоверна датата, посочена в документа, която е оспорена по делото. Съдебният състав предвид и горепосочената актуална практика на ВКС е приел, че следва да се преосмисли, възприетото и в самата нея, по-старо разбиране относно съдържанието на понятието „трети лица“ по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК, което обаче не кореспондира с действително вложения от законодателя смисъл на това понятие в тълкуваната разпоредба. Авторът на частния документ – физическото лице, което го е подписало, очевидно не е трето лице по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК. Той самият, обаче, макар и да е удостоверил датата на документа с подписа си, разполага с процесуалната възможност да я оспори пред съда, който преценява достоверността ѝ с оглед останалите обстоятелства по делото – чл. 181, ал. 2, във вр. с чл. 175 от ГПК, като тежестта за доказване в този случай е за автора на частния документ, оспорващ собственото си удостоверително изявление в документа относно неговата дата. По аргумент за по-силното основание, всяко друго лице, което не е автор на частния документ (не го е подписало), и на което този документ се противопоставя като доказателство в исковото производство от насрещната страна по делото, за да опровергае негови твърдения и/или да отрече негови права (независимо дали те произтичат пряко или не от документа), е лице, чиито интереси биха могли да бъдат увредени при антидатиране на този неподписан от него и неизгоден за него частен документ, т.е – е трето лице по смисъла чл. 181, ал. 1 от ГПК, и ако то оспори датата на документа, в тежест на насрещната страна по делото, която се ползва от документа, е да докаже – с всякакви други доказателствени средства – достоверна дата на документа по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в отклонение от цитираната практика на ВКС. По първи и трети въпроси от изложението не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като жалбоподателят не е изложил аргументи същите въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. П о изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение