Определение № 1434 от 26.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 536/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. А. М., чрез адв. адв. Вл. Р. от АК-Кърджали, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 195/11.11.2025 г., постановено по в. гр. д. № 379/2025 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив, 1 граждански с-в, с което изцяло е обезсилено като недопустимо решение № 75/18.05.2025 г., постановено по гр. д. № 232/2024 г. по описа на Окръжен съд-Кърджали, с което е отхвърлен предявеният от Р. А. М. срещу „ЕОС Матрикс“ ЕАД (конституиран на основание чл. 227 ГПК в касационното производство в процесуалното качество на „ЕОС Матрикс“ ЕООД) отрицателен установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК за отричане със сила на пресъдено нещо на процесуалното право на „ЕОС Матрикс“ ЕАД да удовлетвори с помощта на държавната принуда (поради погасяването му по давност) срещу Р. А. М. паричното вземане в размер на сумата от 28086,03 лв., представляващо изпълняемо право по изп. д. № 20248120400386 по описа на ЧСИ Р. С., образувано въз основа на изпълнителен лист от 27.11.2012 г., издаден по ч. гр. д. № 3301/2012 г. по описа на Районен съд-Кърджали, като съдебното производство е прекратено. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като то е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – макар и ищецът да е поддържал в исковата молба и в хода на исковото производство, че претендираното от ответника парично вземане е покрито с изтекла погасителна давност, като това правопогасително материалноправно възражение не се погасява с изтичане на давност, въззивният съд е приел, че при предявен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК е недопустимо длъжникът да се позовава на правнорелевантни факти, настъпили преди влизане в сила на заповедта за изпълнение - те са били преклудирани при нейното стабилизиране. Счита, че проведеното от въззивния съд тълкуване би лишило длъжникът от ефективна съдебна защита и до фактическо изключване на правния институт на погасителната давност, в случай че кредиторът е бездействал в продължение на години, но се е снабдил със заповед за изпълнение, която е била връчена на длъжника след изтичане на давностния срок. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, така и със самостоятелните селективни основания, уредени в чл. 280, ал. 2 ГПК – решението е вероятно нищожно, вероятно недопустимо, респ. очевидно неправилно, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1. „Допустим ли е иск по чл. 439 ГПК, когато длъжникът се позовава на изтекла погасителна давност на вземането, настъпила преди влизане в сила на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, при положение че правото да се направи възражение за погасителна давност не се погасява по давност и може да бъде упражнено по всяко време?“ и 2. „Допустимо ли е погасителната давност, която по силата на материалното право погасява единствено възможността за принудително събиране на вземането, да бъде поставяна в зависимост от това дали кредиторът се е снабдил със заповед за изпълнение и изпълнителен лист, при положение че от настъпване на предсрочната изискуемост на вземането до влизането в сила на заповедта за изпълнение са изминали повече от пет години без предприемане на принудително изпълнение, и приема ли се недопустимост на иска по чл. 439 ГПК в такава хипотеза, остава ли длъжникът без ефективна съдебна защита срещу принудително изпълнение на погасено по давност вземане?“ (касаторът твърди, че правният отговор на тези правни въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото). Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежен процесуален представител, с редовно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е изяснил, че в обжалваното пред него решение е прието, че предявеният отрицателен установителен иск е допустим, но разгледан по същество, е неоснователен, макар и самата ищца да не се е позовала на факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение. Апелативният съд е съобразил, че предявеният иск по чл. 439, ал. 1 ГПК е за установяване на недължимостта - поради изтекла погасителна давност, на процесната парична сума, произтичаща от договор за кредит, преобразуван поради неизпълнение в изцяло предсрочно изискуем, за което „Банка ДСК“ ЕАД, праводател на ответника, се е снабдила със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнително дело. Изяснил е, че съобразно разпоредбата на чл. 439 ГПК длъжникът може да оспори изпълнението чрез иск, като този иск може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Взел е предвид, че в конкретния случай изпълнителното основание представлява заповед по чл. 417 ГПК от 27.11.2012 г. Тя е влязла в сила, поради което законът я приравнява на влязло в сила съдебно решение. За да оспори изпълнението, а в конкретния случай да изключи правото на взискателя на принудително удовлетворяване поради погасяване на вземането му по давност, длъжникът може да се позове само на факти, настъпили след влизане на заповедта в сила. От представените две удостоверения от ЧСИ Р. С. се установявало, че по първообразуваното изп. д. № 246/2017 г. заповедта за изпълнение е била връчена на ищцата на 13.06.2017 г., ведно с поканата за доброволно изпълнение, като липсвало спор, че длъжникът не е подал възражение по чл. 414 ГПК, поради което заповедта е влязла в сила на 28.06.2017 г. Следователно, ищцата могла да се позове само на факти, настъпили след този момент. В конкретния случай тя е твърдяла, че оспореното вземането е погасено по давност, започнала да тече, считано от 31.05.2012 г. (към който момент паричното притезание по договора за кредит е преобразувано в изцяло предсрочно изискуемо) и е изтекла към 07.06.2017 г. (с предприетото, според ищцата, първо действително изпълнително действие - запор на трудово възнаграждение). Навела е и фактическо твърдение, че давността не се прекъсва с подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 417 ГПК, а ответникът не е упражнил правата си по исков път, за да я прекъсне. Въззивният съд е обосновал правното съждение, че погасителната давност не се прекъсва с подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 417 ГПК, но влязлата в сила заповед притежава правните последици на влязло в сила съдебно решение, поради което се ползва със стабилитет, като от влизането ѝ в сила започва да тече нова давност - петгодишна за всички вземания. Именно на нея ищцата би могла да се позове, за да изключи правата на ответника, но е недопустимо да се позовава на преклудирани с влизането ѝ в сила факти, какъвто е настоящият случай. Възраженията си срещу вземането на ответника, упражнени чрез настоящия иск, ищцата е могла да упражни било с възражението по чл. 414 ГПК, каквото тя не е подала, било с отговор на искова молба по чл. 422 ГПК в случай на подадено възражение и предявен иск от кредитора за установяване на вземането по съдебен ред, било с отрицателен установителен иск, предявен преди влизане на заповедта в сила. Като не е сторила това, правната възможност да оспори вземането на ответника на основание факти, настъпили преди влизане в сила на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК, е преклудирана от нейния стабилитет и иск за установяване на недължимост на вземане поради изтекла погасителна давност преди влизане в сила на заповедта е недопустим. При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи апелативният съд е счел, че, като се е произнесъл по същество по предявения недопустим иск, първоинстанционният съд е постановил недопустимо решение, което следва да се обезсили, а производството по иска да се прекрати. Въззивното решение не е вероятно нищожно и вероятно недопустимо, но е очевидно неправилно, тъй като при анализиране на решаващите изводи на апелативния съд, изложени в мотивите на решението, се установява, че въззивният съд незаконосъобразно е приложил основополагащите процесуални правила, обуславящи недопустимостта на първоинстанционното решение, постановено по предявен отрицателен установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК за отричане със сила на пресъдено нещо на процесуалното право на кредитора (взискателя) да удовлетвори чрез помощта на държавната принуда свое изискуемо притезание – поради изтекла погасителна давност. Тъй като въззивното решение е допуснато до касационно обжалване при самостоятелния селективен критерий, уреден в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, не следва да се разглежда допълнителната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК и съобразно обжалваемия материален интерес касаторът трябва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 290,27 евро. Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд