Определение № 2971 от 04.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2800/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от А. Р. Ч., подадена чрез пълномощника ѝ адвокат И. К., срещу въззивно решение № 349/02.04.2025 г. по в. гр. д. № 41/2025 г. на Окръжен съд – Варна. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно, необосновано, постановено при нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и е незаконосъобразно. Иска се решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск да се уважи, претендират се разноски. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието на основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба Ж. З. Д., чрез пълномощника ѝ адвокат П. С., оспорва жалбата с писмен отговор, иска се присъждане на разноски за касационната инстанция. Върховният касационен съд, като взе предвид касационната жалба и данните по делото, намира следното: Касационната жалба е допустима. С обжалваното въззивно решение, в резултат на отмяна на първоинстанционно решение № 56/05.03.2024 г. по гр. д. № 778/2023 г. на РС-Девня, е отхвърлен като неоснователен предявеният от ищцата А. Р. Ч. срещу ответницата Ж. З. Д., ревандикационен иск с правно основание чл. 108 ЗС, за признаване за установено, че ищцата е собственик по давностно владение на недвижим имот – апартамент, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] вх. “Б“, ет. 5, ап. 29, с идентификатор ***** и за осъждане на ответницата да предаде на ищцата владението върху имота; като ищцата е осъдена да заплати на ответницата сумата от 3156 лв. – разноски за първа и втора инстанция. Въззивният съд е приел за установена по делото следната фактическата обстановка: Въз основа на наследяване и правна сделка от 1998 г. към този момент ответницата Ж. Д. се легитимира като собственик на апартамента, предмет на настоящия спор. Установено е по делото, че към 01.01.2004 г. ищцата и семейството й са живеели в процесния апартамент. На 03.01.2004 г. ищцата А. Ч. е заявила за свой настоящ адрес адресът на процесния апартамент, а на дата 03.02.2004 г. - и за свой постоянен адрес. Установено е също, че най – късно през лятото на 2016 г., синът на ищцата, който след заминаването ѝ за чужбина през 2014 г. останал да живее в апартамента, се е изнесъл и е предал на ответницата ключа от апартамента. Установено е още, че през същата 2016 г. при завръщането си в България, ищцата сменила патрона на бравата на входната врата на жилището, а по – късно през 2016 г. ответницата от своя страна сменила патрона на бравата и оттогава разполага с ключ от апартамента, съответно и с възможността да го ползва когато пожелае, а ищцата не е имала достъп до апартамента, няма такъв и понастоящем. От пълномощно с нотариално заверен подпис на упълномощителя от 13.11.2008 г. е видно, че ответницата е упълномощила ищцата да я представлява пред административни, финансови, данъчни и общински органи, пред съд и нотариус, като в пълномощното ответницата е заявила и че желае да продаде собствения си имот (процесния апартамент) на ищцата А. Р.. Упълномощила е ищцата да попълва, подава и получава молби, декларации и други документи във връзка с продажбата на имота и да я подписва с подписа си там, където е необходимо. С пълномощно от 18.11.2008 г. с нотариално заверен подпис на упълномощителя ответницата е упълномощила ищцата да я представлява пред административни, финансови, данъчни и общински органи, пред съд и нотариус и пред Агенцията по вписванията като заявява и получава документи във връзка с издаването на данъчна оценка с цел продажбата на процесния апартамент. Описани са подробно обстоятелствата по дадените показания на разпитаните по делото свидетели. Свидетелката А. Д. сочи, че тя познава ищцата от около 2002-2003 г. Знае, че ищцата е живяла в процесния апартамент със семейството си като собственик; преди да се нанесат, ищцата и съпругът й правили голям ремонт тъй като апартаментът не бил годен за живеене. През 2014 г. ищцата заминала да работи в Нидерландия, докато живеела в апартамента никой не й е създавал проблеми, че живее там. Свидетелката споделя, че ищцата ѝ е оставила документи за апартамента – стар нотариален акт и пълномощно, според което ищцата може да продаде апартамента на себе си; ищцата споделила със свидетелката, че не е имала възможност да прехвърлят апартамента. В показанията си свидетеля Е. П., бивш съпруг на ищцата, описва, че 2002-2003 г. с ищцата узнали, че ответницата си продава апартамента. Съседка на име Д. ги свързала с ответницата и свидетелят и ищцата купили апартамента за сумата от 3000 или 4000 лева, която била платена наведнъж, еднократно, след което ответницата им предоставила ключовете. Апартаментът бил в лошо състояние и правили ремонт преди да заживеят в него. Свидетелят живял в апартамента до 2006 г. – до развода си с ищцата. Известно време след като се нанесли, синът им претърпял катастрофа, вложили много средства в лечението му и поради това не успели да прехвърлят апартамента навреме. Свидетелят не знае дали след 2006 г. ищцата и ответницата са имали друга уговорка за пари. Заявява, че от 2010 г. бившата му съпруга е в чужбина и когато се връща в България е в процесния апартамент. От показанията на свидетеля В. Д. – живущ в жилище на четвъртия етаж в същия вход, в който се намира процесния апартамент, е установено, че в периода 2000-2002 г. апартаментът бил необитаем, ответницата живеела в друго населено място и искала някой да влезе да живее апартамента и да го стопанисва. Ищцата и семейството й се настанили в апартамента през 2000-2002 г., като преди това правили ремонт – усвоили терасата. Ищцата живяла в апартамента до 2015-2016 г. Свидетелят не знае апартамента да е бил продаден. Впоследствие, след като ищцата напуснала апартамента, узнал от ответницата, че имало натрупани сметки, които не били платени. След 2016 г. свидетелят не е виждал никой да живее в жилището; ответницата и децата й посещавали апартамента. От показанията на свидетелката Д. И. се установява следното: свидетелката познава и двете страни, живее в апартамент, съседен на процесния. Запознала е страните, тъй като ищцата е търсела жилище под наем или да го купи, а апартамента бил празен. Страните се срещнали в [населено място], свидетелката не знае какво са се договаряли и какви са били отношенията им. След това ищцата и семейството й заживели в апартамента, като преди това правили ремонт. Не знае ответницата да е продала апартамента на ищцата, от съседи чула, че ищцата била там под наем. Ищцата ползвала апартамента от 2002 г. до 2016 г., след нея синът й останал да живее там, след което и той се изнесъл. При напускането на апартамента синът на ищцата предал ключа на ответницата. От около седем-осем години, т. е. от 2016-2017 г. (разпитът на свидетелката е проведен в съдебното заседание на 08.02.2024 г.), свидетелката не е виждала ищцата да идва в апартамента, видяла я когато сменила патрона на бравата на входната врата – около година след като синът на ищцата се изнесъл от апартамента. Въз основа на горната фактическа обстановка съдът се е водел от изложените разяснения кога вещното право на собственост, и на какви изисквания трябва да отговаря упражняваната върху вещта фактическа власт, за да е владение по смисъла на чл. 79 ЗС, с акцент своенето /субективния елемент на владението/ да е и несъмнително и явно. При тези предварителни разяснения, решаващият съд е приел по спорния въпрос дали ищцата е била владелец или държател на процесния апартамент – същата се позовава на придобиването му по давност в периода 01.01.2004 г.- 01.03.2023 г., че тя е имала качеството “държател“, а не “владелец“ по отношение на имота и като държател не може придобие правото на собственост, колкото и време да е упражнявала фактическа власт. Прието е, че ищцата е била допусната от ответницата да живее в апартамента, но по делото няма безспорни доказателства, че установената от ищцата фактическа власт е въз основа на неформален (устен) договор за покупко-продажба на апартамента, което да обоснове начало на недобросъвестно владение. Достигането до този извод е обосновано с подробен анализ на събраните по делото гласни доказателства, анализ на представените по делото пълномощни от 2008 г., както и с установеното по делото обстоятелство, че в периода 2009-2022 г. ищцата не е заплащала данъци за имота (макар съдът да е обосновал извод, че това обстоятелство само по себе си не е решаващо за направения извод, а само допълва разсъжденията му относно правното качество на ищцата). В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, се твърди наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС. В тази насока по отношение на възприетия от съда извод, че ищцата е имала качеството на държател, а не на владелец, касаторът обосновава противоречие с решение № 520/05.08.2010 г. по гр.д. № 1070/2009 г. на ВКС, I г.о., а по направената преценка на показанията на свид. П. се сочи противоречие с решение № 247/21.12.2023 г. по гр.д.№ 4508/2022 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 159/22.02.2016 г. по т.д. № 1871/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 79/12.07.2017 г. по гр.д. № 3244/2016 г. на ВКС, ІV г.о., с изложени оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения при обсъждане на събраните по делото доказателства, но не се сочи конкретен правен въпрос. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, общо основание за допускане на касационното обжалване съставлява конкретно формулиран правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, като касационната инстанция не може служебно да формулира или извлича такъв въпрос нито от изложението, нито от касационната жалба (в случая изложението е инкорпорирано в самата жалба). Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Кумулативно с формулиране на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът следва да обоснове и някой от кумулативно изискуемите специфични предпоставки за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 1 до т. 3 ГПК. В случая това не е сторено, поради липсва общото основание за селекция и това е достатъчно основание за недопускане касационно обжалване на въззивното решение на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, без да се преценява дали е налице противоречие с цитираните решения на ВКС. Оплакванията на касатора в тази част не са относими към правните разрешения на инстанцията по същество, а единствено към процеса на анализ на доказателствата по делото, чиято правилност в производството по чл. 288 ГПК не може да се проверява. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с изложението са поставени следните въпроси като такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, а именно: 1/ Може ли действието по предаване на ключ от апартамента на невладеещ собственик, извършено от държателя, но въведен в имота от владелеца несобственик и извършено без знанието и санкцията на последния, да обвърже владелеца за прекъсване на давностното му владение върху имота ? 2/ Предаването на ключ от държател на собственик означава ли предадено владение върху имота към собственика и прекъснато давностно владение, ако в същото време владелецът има при себе си други екземпляри от ключовете за патрона, така не е лишен от възможност за достъп до владения имот и не е давал предварителното си съгласие и/или последващо санкциониране за предаването на ключа от държателя към собственика ? 3/ Достатъчно основание ли е по реда на чл. 172 ГПК за некредитиране на показанията на свидетел обстоятелството, че същият е бивш съпруг на посочилата го за разпит страна по делото ? 4/ При заведен иск на осн. чл. 108 ЗС с основание от ищеца на собствеността чрез способа на придобивна давност, ако владелецът е въведен във владение след устна възмездна сделка от ответника по иска, от значение ли е доказването на точния размер на платената сума, или същото е ирелевантно по спора ? 5/ Неплащането от владелеца на данъка за имота по партида, по която не е титуляр, означава ли, че не свои имота? Тези въпроси не могат да обусловят допускане касационното облажване. По начина на поставянето им, въпросите са фактически, отговорът им е предпоставен от анализ и оценка на конкретно събраните по делото доказателства, и съответно не подлежи на еднозначно и общовалидно разрешение по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите предполагат преценка на правилността на въззивното решение, каквато преценка е недопустима в стадия на производството по чл. 288 ГПК, и така не могат да обосноват наличието на общата предпоставка за достъп до касация, защото правният въпрос не може да се отнася до възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства фактите (т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК). По отношение на последния въпрос следва да се отбележи, че изводът на въззивния съд за значението на факта на неплащането не е решаващ, както изрично е посочено в обжалваното решение. Затова и отдаването от касатора на решаващо значение на този извод не може да обоснове характера му на относим и решаващ за спора въпрос. Освен липсата им на характер на правни въпроси, от страна на жалбоподателя не е посочена, а още по-малко - аргументирана, специфичната/допълнителна/ предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по тях. Когато се твърди това основание за допускане касационно обжалване, касаторът трябва да обоснове, едновременно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване искат. Направеното общо твърдение, че това са въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, не е мотивировка на това основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК според изложеното в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Формулираните въпроси обобщено се свеждат до проблема за съдържанието на владелческите действия като елемент на придобивната давност чл. 69 ЗС и чл.79 ЗС, по приложението на които норми е налице богата практика на ВКС, вкл. и задължителна, за която няма основание да бъде променяна или осъвременявана, което самостоятелно изключва наличието на това основание за допускане касационното обжалване. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1, т. е. и при липсата на правен въпрос, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност, дори и да няма подобно оплакване от касатора, доколкото за тези пороци касационната инстанция следи и служебно. В случая решението няма белези на нищожност или недопустимост. Не се констатира и очевидна неправилност - не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма, не се касае и до нарушаване на основни принципи на гражданския процес, нито се касае до липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, правилата на логиката и науката. При този изход на делото, касаторът няма право на възмездяване за разноски в касационното производство, като дължи такива на ответната страна за платено адвокатско възнаграждение в размер на 766,94 евро (равностойността на заплатените 1500 лв.), удостоверени с представения с отговора на касационната жалба договор с адв. П. С.. Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК,