Определение № 50272 от 29.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3356/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Л. Т. К., чрез адв. Д. А. против решение № 405/14.10.2019 г. по в.гр.д. № 241/2019 г. на Окръжен съд Смолян, с която след отмяна на решение от 29.03.2019 г. по гр.д. № 16/2019 г. на Районен съд Чепеларе, е отхвърлен предявения от касатора срещу М. И. К. отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ГПК за признаване за установено, че касаторът не дължи на ответника сумата от 7 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 23.03.2007 г. до окончателното изплащане, за която сума е издаден изпълнителен лист на 22.06.2009 г. по ч.гр.д. № 2782/2008 г. по описа на Районен съд Пловдив и заедно с разноските по делото в размер на 380 лв. е предмет на принудително изпълнение по изп.дело № 1185/2009 г. на ЧСИ Л. М., рег.№ *** с район на действие ОС-П., поради погасяване на правото на принудително изпълнение по давност, и против допълнителното решение на № 495 от 30.12.2019 г. по в.гр.д. № 241/2019 г. на Окръжен съд Смолян, с което е отхвърлена молбата на касатора за допълване на постановеното решение № 405/14.10.2019 г. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и са насочени срещу съдебни актове, които подлежат на касационно обжалване. В касационната жалба срещу основното решение се твърди, че то е неправилно поради нарушение на материалния закон и е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2 /2013 г. на ОСГТК на ВКС относно началния момент на давността при настъпила перемция. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя въпросът от кой момент тече ново погасителна давност за вземането в случаите когато производството е прекратено по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, за който се поддържа, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2 /2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно даденото в т.10 разрешение, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Със същата т.10 от тълкувателното решение е обявено за изгубило сила Постановление № 3/1989 г. на Пленума на Върховния съд. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и въпроси за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и за съдържанието на мотивите на въззивното решение. Поддържа се и основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на основното решение. В изложението на касационната жалба срещу допълнителното решение, постановено по реда на чл.250 ГПК, е формулиран в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК въпроса за задължението на въззивния съд да се произнесе по иска, с който е сезиран, така както е индивидуализиран в исковата молба. Поддържа се и основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на допълнителното решение. Ответникът по жалбата – М. И. К., чрез адв. А., е депозирал отговори и на двете касационни жалба, в които поддържа становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивните - основно и допълнително решения, както и становище за неоснователност на доводите на касатора за неправилност и необоснованост на въззивните решения. За да отхвърли иска по чл.439 ГПК, въззивният съд е приел, че прекратяването на изпълнителното производство на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК е настъпило по право на 03.08.2015 г., доколкото последното извършено действие по принудително изпълнение е извършено на 03.08.2013 г. Приел е, че новата давност тече от 03.08.2015 г., т.е. от прекратяване на изпълнителното дело, а не от последното извършено действие по принудително изпълнение, поради което към момента на депозиране на исковата молба - 15.11.2019 г., а и към датата на устните състезания, не е изтекла с оглед разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД. С допълнителното решение въззивният съд е отхвърлил молбата на ищеца за допълване на решението, като се произнесе и по иска за законната лихва в размер на 6 681,61 лв. Приел е, че при постановяване на решението си, съдът е отменил изцяло решението на Районен съд Чепеларе и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявения иск с правно основание чл.439 ГПК за признаване за установено, че ищецът - молител не дължи на ответника сумата от 7 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 23.03.2007 г. до окончателното изплащане, за която сума е издаден изпълнителен лист на 22.06.2009 г. по ч.гр.д. № 2782/2008 г. по описа на Районен съд Пловдив. С определение № 50089 от 06.04.2023 г. на настоящия състав на Четвърто гражданско отделение на ВКС производството по делото е възобновено поради отпадане на пречките за неговото разглеждане, а именно – постановяване на Тълкувателно решение, обявено на 28.03.2023 г. по т.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС. С Тълкувателно решение, обявено на 28.03.2023 г. по т.д. № 3/2020 г., ОСГТК на ВКС прие, че докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани преди обявяване на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, изпълнителни дела, давност за тези вземания не е текла. За тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г. При така даденото тълкувателно разрешение, повдигнатите въпроси не са обуславящи, тъй като нямат правно значение за крайния изход на спора. В конкретния случай вземането, за което е издаден изпълнителен лист е установено с влязло в сила на 02.06.2009 г. съдебно решение и новата давност, която тече от влизане в сила на решението е петгодишна – чл.117, ал.2 ЗЗД. Докато е траел изпълнителният процес относно вземането по образуваното на 21.10.2009 г. изпълнително дело, давност за вземането не е текла заради действието на ППВС № 3/1980 г., според което погасителна давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. За процесното вземане давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г. и към който момент изпълнителното дело не е било прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Към датата на завеждане на исковата молба – 15.11.2018 г., започналата да тече на 26.06.2015 г. петгодишна давност относно вземането, не е изтекла. След подаване на исковата молба, давност относно вземането, предмет на спора, не тече, независимо, че предявеният иск е отрицателен установителен, тъй като същият е относно вземането – чл.115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД, в който смисъл е трайната съдебна практика на ВКС. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване, тъй като не са обуславящи за крайния изход на делото. При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на насрещната страна по жалбата сумата от 800 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,