Определение № 296 от 04.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2188/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ю. Б. против решение № 1145/14.05.2019 г. по гр.д.№ 5295/2018 г. на Софийски апелативен съд, в частта му,с която е частично отменено решение № 4695/12.07.2018 г. по гр.д. № 8265/2016 г. на Софийски градски съд, като е отхвърлен предявеният от касатора против ЗАД „ОЗК – Застраховане „АД иск, с правно основание чл.226 ал.1 КЗ / отм./, за присъждане обезщетение за неимуществени вреди в причинна връзка с ПТП от 02.02.2015 г., настъпило по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ на автомобилистите лек автомобил, за разликата между 12 400 лева, до който размер първоинстанционното решение е потвърдено и до присъдените от първоинстанционния съд 20 800 лева. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.52 ЗЗД, досежно размера на присъденото обезщетение и чл.51 ал.2 от ЗЗД – по отношение приетото 20 % съпричиняване от пострадалата ищца. Касаторът намира, че, относно дължимото обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд не е изложил мотиви, в аргументиране на неговото намаляване, спрямо приетия от първоинстантционния съд справедлив размер. Счита, че съдът не е съобразил адекватно икономическата конюнктура към момента на увреждането, ориентир за която са лимитите на отговорност на застрахователите. Оспорва приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД, предвид обстоятелството, че ответникът не е доказал изправност на предпазния колан към седалката на ищцата, само в който случай би могло, въз основа на заключението на автотехническата експертиза, да се приеме, че е налице причинна връзка между претърпените вреди и нарушението на задължението на пострадалата да пътува с поставен предпазен колан. Само при наличието на такова доказателство може да се приеме, че чрез поведението си ищцата е осуетила реална възможност да предотврати настъпилите вреди. От друга страна касаторът акцентира на неправилен и немотивиран отказ на съда да цени показанията на св. З. С., за поставен от ищцата предпазен колан. Оспорва приетия размер на съпричиняването и доказателствената стойност на приетата автотехническа експертиза. Ответната страна - ЗАД „ОЗК -Застраховане„ АД – не е взел становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното: Предмет на касационното обжалване са единствено определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди и приетото съпричиняване от пострадалата. С първоинстанционното решение съдът е приел, че размерът на претендираното обезщетение от 26 000 лева се явява справедлив размер, спрямо установените телесни увреди на ищцата / многофрагментна фрактура на раменна кост /,вкл. проведеното лечение – като съдържание и продължителност, периода на търпими болки и страдания и степента на възстановяване / пълно /. Вещите лица от назначената комплексна автотехническа и медицинска експертиза, с оглед вида на претърпените увреждания и механизма на ПТП, са приели ,че пострадалата не е пътувала с поставен предпазен колан,с какъвто и за конкретното място, на което е пътувала - в средата, отзад - автомобилът е бил снабден /, както и че ако такъв е бил поставен не би получила тези увреждания. С оглед приетото, на основание чл.51 ал.2 ЗЗД, съдът е приел съпричиняване от 20 %, с оглед което присъдил обезщетение в размер на 20 800 лева. Решението не е обжалвано от ищцата в отхвърлителната му част, предвид приетото съпричиняване, поради доказано нарушение на задължението й, като пътник в автомобила, да пътува с поставен предпазен колан. Решението е обжалвано само от ответника, с доводи относно недооценен правилно принос на пострадалата за настъпването на вредите / % съпричиняване /, както и с оглед несъобразено от съда, предходно на завеждането на иска, частично обезщетяване на същата със сума от 10 000 лева. За да отмени частично решението за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, за разликата над 12 400 лева до присъдените от първоинстанционния съд 20 800 лева, въззивният съд е споделил справедлив размер на дължимо обезщетение 28 000 лева / по-висок от приетия от първоинстанционния съд / и при необжалвано от ищцата решение, поради което наличието на съпричиняване не е било изобщо предмет на спор във въззивна инстанция, а единствено размера на същото, като по-голям от определения от първоинстанционния съд,, е определил сумата от 12 400 лева, но като резултат от съобразяване и на 20 % съпричиняване, и на вече заплатено на ищцата частично обезщетение от 10 000 лева / 20 % от 28 000 = 5 600, 28 000 – 5 600 = 22 400, 22 400 – 10 000 = 12 400 лева /. В изложението по чл.284 ал.3 ГПК касаторът е поставил: 1/ „ Въпроса за намаляване на обезщетението за понесени вреди, но само в случаите, когато лицето е допринесло за настъпването на вредите, съгласно чл. 51 ал.2 ЗЗД „ и 2/ „ Въпроса за приложението на принципа за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД, при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди„. Въпросите са обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, с цитирана съдебна практика – решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, по приложението на двете разпоредби, както и с ППВС № 4/1968 г. по п.2. По начало не са формулирани въпроси, съдържащи конкретни аспекти от приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД, но дори да биха били съответно формулирани, никой от тях не удовлетворява изискването за правен, относим към решаващ мотив на въззивното решение. По наличието на съпричиняване въззивният съд не е дължал мотиви, тъй като първоинстанционното решение, приело наличието на такова, предвид установяване на конкретно посоченото от ответника нарушение на ищцата, не е обжалвано от същата. Така въпросът за наличието на съпричиняване е преклудиран, като допустимо основание за касационно обжалване от ищцата. От друга страна, намаленият размер на обезщетението за неимуществени вреди, спрямо това определено от първоинстанционния съд, не е поради определен по-нисък справедлив размер на дължимо обезщетение. Напротив, въззивният съд е приел дори по-висок такъв – 28 000 лева, вместо определения от първоинстанционния съд - 26 000 лева / съответен на петитума /. Въззивният съд, обаче, е съобразил е съответно приспаднал предварително заплатеното от застрахователя обезщетение от 10 000 лева, в съответствие с въведения с този предмет изричен довод на ответника в отговора на исковата молба, а и като изричен въззивен довод за неправилност на първоинстанционния акт в подадената от същия въззивна жалба. Следователно, така поставените въпроси са неотносими към решаващите мотиви на въззивния съд, съобразно предмета на въззивното производство. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение