Определение № 2213 от 22.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 958/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца С. Т. С. срещу решение № 35/24.02.2026 г. по в.гр.д. № 395/2025 г. по описа на Апелативен съд – Велико Т., с което е потвърдено решение № 260000/13.06.2025 г. по гр.д. № 404/2020 г. на Окръжен съд – Габрово за отхвърляне на предявения от настоящия касатор против ГАРАНЦИОНЕН ФОНД иск с правно основание чл. 519, т. 1 вр. чл. 557, ал. 1, т. 2, б. “а” вр. с чл. 558, ал. 5 КЗ и чл. 86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 000 лева, частичен от такъв в пълен размер 200 000 лева, вследствие смъртта на И. К. Х., настъпила в ПТП на 09.03.2020 г., около полунощ, на път GAB1165, км 4+500, в посока [населено място] – [населено място], общ. Севлиево, обл. Габрово, причинено от Л. Б. М. при управление на л. а. “Нисан”, модел “Съни”, без регистрационни табели, ведно със законната лихва от датата на увредата – 09.03.2020 г., до окончателното изплащане.

С касационната жалба се въвеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Оспорва се решаващия извод на въззивния съд, че ищецът не е материалноправно легитимиран да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на И. К. Х., за която твърди, че са живели във фактическо съжителство. Изтъква се, че необосновано съдът е недооценил събраните свидетелски показания на роднините на ищеца съгласно чл. 172 ГПК, тъй като те нямали никакъв имуществен и личен интерес от евентуалното уважаване на претенцията му. Поддържа се становище, че въззивният състав не е анализирал доказателствения материал в съвкупност, с което е допуснал нарушение на процесуалните правила. По тези доводи се иска отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявения иск, както и присъждане на разноските по делото.

При така въведените оплаквания в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се претендира допускане на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. “Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства относно естеството на връзката и поддържаните отношения между пострадалата като фактическата съжителка и ищеца по делото, като предпоставка за определяне на принадлежността на последния към кръга на правоимащите да претендират обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на ПТП, в което пострадалата е загинала, и следва ли да постанови мотивите на решението си в съответствие с тях?”.

По това питане се твърди, че е налице противоречие на обжалвания съдебен акт със задължителната практика на касационната инстанция - Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и константната такава, обективирана в решение № 222/30.01.2015 г. по т.д. № 3466/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 14/03.05.2019 г. по т. д. № 937/2018 г. на ВКС, I т.о., решение по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., решение по т.д. № 823/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., решение по т.д. № 866/2012 г. на ВКС, І т.о., решение по гр. д. № 1368/2016 г. на ВКС, ІV г.о., решение по т.д. № 606/2018 г. на ВКС, І т.о., решение № 160/26.07.2017 г. по гр.д. № 60244/16 г. на ВКС, IV г.о.

2. “Кои са правнорелевантните факти за определяне на естеството на връзката между пострадалата в процесното ПТП и ищеца като фактически съпрузи и дали такива са: роденото от връзката им общо дете, моментът на припознаването му от бащата и обстоятелствата, при които е настъпила смъртта на пострадалата?”.

По този въпрос се релевира отклонение на даденото от въззивната инстанция разрешение от задължителната практика на касацията –Постановление № 5/24.11.1969 г. на Пленума на ВС, както и казуалната такава, намерила израз в решение № 369/18.06.2024 г. по гр.д. № 3821/2023 г. на ВКС, IV г.о., и решение № 126/18.10.2019 г. по т.д. № 1785/2018 г. на ВКС, II т.о. Сочат се и определения по чл. 288 ГПК - определение № 60887/14.12.2021 г. по гр.д. № 2209/2021 г. на ВКС, III г.о., и определение № 1298/18.11.2015 г. по гр.д. № 3784/2015 г. на ВКС, IV г.о., които не дават разрешение по същество на правен спор.

3. “Как следва да бъдат ценени събраните по делото свидетелски показания и може ли съдът да откаже да ги кредитира заради евентуалната заинтересованост на разпитаните по делото свидетели? Кога е налице подобна заинтересованост на свидетелите?”.

Третият въпрос се поставя с твърдение, че е разрешен от въззивния състав в разрез с трайната практика на ВКС - решение № 189/14.07.2005 г., решение № 176/28.05.2011 г. по гр.д. № 759/2010 г. на ВКС, II г.о., решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 140/23.03.2010 г. по гр.д. № 4755/2008 г. на ВКС, II г.о., решение № 131/12.04.2013 г. по гр.д. № 1/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 176/28.05.2011 г. по гр.д. № 759/2010 г. на ВКС, II г.о., решение № 297/22.12.2014 г. по гр.д. № 4004/2014 г. на ВКС, I г.о., решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 176/28.05.2011 г. по гр.д. № 759/2010 г. на ВКС, II г.о., решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 65/16.07.2010 г. по гр.д. № 4216/2008 г. на ВКС, IV г.о., решение № 176/28.05.2011 г. по гр.д. № 759/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 140/23.03.2010 г. по гр.д. № 4755/2008 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 159/22.02.2016 г. по т.д. № 1871/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 79/12.07.2017 г. по гр.д. № 3244/2016 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 207/17.03.2021 г. по гр.д. № 165/2020 г. на ВКС, IV г.о.

Иска се допуск до касационен контрол и в хипотезата на чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение.

От ответника по касация ГАРАНЦИОНЕН ФОНД се възразява срещу искането за допуск до касация и се оспорва подадената жалба като неоснователна.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК от третото лице – помагач Л. Б. М. не е постъпил отговор на касационната жалба.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от легитимирана страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в срока по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая апелативният съд, сезиран с въззивна жалба на ищеца, за да потвърди отхвърлителното първоинстанционно решение, е приел за установено от фактическа страна, че с влязла в сила присъда № 2/23.04.2021 г. по НОХД № 35/2021 г. на Окръжен съд – Габрово подсъдимият Л. Б. М. е признат за виновен в това, че на 08.03.2020 г., около полунощ, на път GAB№ 1165, км 4+500 в землището на [населено място], общ. Севлиево, при управление на л.а. марка “Нисан”, модел “Съни”, без регистрационни номера, нарушил чл. 20, ал. 1 ЗДвП, при което управляваният от него автомобил напуснал пътното платно за движение и се ударил в крайпътно дърво, в резултат на което по непредпазливост причинил смъртта на возещата се на предна дясна седалка в автомобила И. К. Х..

По въпроса за активната материалноправна легитимация на ищеца да търси обезщетение в качеството му на фактически съжител с починалата, решаващият състав, позовавайки се на постановките на ППВС № 5/1969 г., е приел, че право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на фактически съжител следва да бъде признато на онова лице, което е изградило с пострадалия здрава връзка, характеризираща се с трайна и дълбока емоционална привързаност и любов, съвместно съжителство в битов и социален план, ангажираност с общи интереси и цели – връзка, която е до такава степен сходна със съпружеската, че може да бъде приравнена на нея.

След анализ на събраните по делото доказателства съдебният състав е намерил, че в случая тези предпоставки не са налице. От показанията на свидетелите П. М. М., И. В. С. и И. С. И. е счел за установено, че връзката между ищеца и пострадалата е започнала през 2014 г., когато тя е била на 15 години и е живяла с родителите си в Гърция; след около 2 г., на 03.08.2016 г., се родило общото им дете; живеели заедно, работели, а след раждането на детето – само ищецът; прибрали се в България през 2018 г. и заживели в къща в [населено място]; през 2019 г., около 6 месеца преди инцидента, ищецът заминал да работи в Англия; пострадалата и детето отишли да живеят при нейните родители в [населено място]. Преценил е свидетелските показания съгласно правилата на чл. 172 ГПК, доколкото всеки от разпитаните свидетели е от роднинския или приятелския кръг на ищеца, и е приел, че връзката между С. и Х. е продължила около 4 години, но към датата на пътнотранспортното произшествие няма данни двамата да са живели във фактическо съжителство. В подкрепа на така формирания извод е съобразил и фактът, че ищецът не е припознал детето при раждането му в Гърция, което макар да е обяснимо по житейски причини – получаване на помощи от майката като самотен родител, е могло да бъде направено при завръщането им в България. Акцентирал е на обстоятелството, че припознаването е извършено едва след смъртта на пострадалата (на 27.07.2020 г.), едновременно с подаването на застрахователната претенция пред Гаранционен фонд (дори преди това – на 24.07.2020 г.). Взел е предвид, че по делото не се спори, че след смъртта на пострадалата, детето С. е било настанено в семейството на своята баба по майчина линия Г. И. Р.. След инцидента ищецът се е върнал в България според неговите твърдения и свидетелските показания, което означава, че е могъл да го припознае незабавно и да отглежда сина си в семейното жилище, полагайки присъщите за един баща грижи и отговорност. Това не се е случило, което означава, че фактическата съпружеска връзка между ищеца и пострадалата със съдържание, характерно за брачните партньори, е била прекратена още преди инцидента. Посочено е също, че с влязло в сила решение № 6/22.02.2021 г. по гр.д. № 44/2021 г. на Окръжен съд – Габрово е допуснато на основание чл. 102 във вр. с чл. 80, ал. 2 СК непълно осиновяване на детето С. негова баба по майчина линия. В мотивите на това решение е отбелязано, че осиновяването се допуска в хипотезата на чл. 93, ал. 1 СК – без съгласие на родителя, поради неговата трайна незаинтересованост за грижите за детето, за неговата издръжка и възпитание, а при изслушването по реда на чл. 93, ал. 4 СК настоящият ищец е заявил, че са били заедно с пострадалата до навършване на две години и половина на детето, като след това са се разделили.

Въззивният съд е обсъдил заключението на съдебно-психологичната експертиза, в което вещото лице е установило средна степен на неистинност и тенденциозно отношение на ищеца да представя себе си в благоприятна светлина, както и тревожност в средна норма. В съдебно заседание експертът е пояснил, че това е обща тревожност и че не може да се определи за какъв период назад във времето на какво конкретно събитие се дължи; към момента психичното състояние на ищеца е устойчиво, без наличието на негативни прояви и симптоми, същият живее с друга жена, от която има дете.

По тези мотиви апелативният съд е потвърдил решението на първата инстанция за отхвърляне на предявения от ищеца иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на И. К. Х., настъпила от ПТП на 09.03.2020 г.

Настоящият състав намира, че не се обосновава допуск до касация.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира достъп до касационно обжалване поради “очевидна неправилност” на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Сочената хипотеза е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от касационния състав пряко от мотивите на въззивното решение, без извършване на същинската контролна дейност по чл. 290, ал. 2 ГПК. Проявления на очевидна неправилност са приложение на закона в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), прилагане на несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), грубо нарушение на императивните процесуални правила, основополагащи правни принципи или правилата на формалната логика. В случая касаторът твърди несъответствие с правилата на логиката, тъй като, щом две лица от различен пол са живели по своя воля съвместно в общо домакинство в продължение на повече от пет години и от връзката им се е родило дете, за което са полагали родителски грижи по отглеждането и възпитанието му, те са фактически съжители по смисъла на ППВС № 5/1969 г. Така изложените от обжалващия доводи изискват преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, а не на мотивите на въззивния акт, поради което представляват по същността си оплаквания за обикновена неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, а не за очевидна такава. Това изключва извод за наличие на релевираната от касатора хипотеза по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за директен достъп до касация.

Следва да се разгледа искането за факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК, която е предпоставена от обосноваване на материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешен от въззивната инстанция, който е значим за изхода на спора и отговаря на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Поставените от касатора първи и втори въпрос са фактологични и нямат правна характеристика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Формулировката им предпоставя извършване на проверка на конкретните обстоятелства по делото – “поддържаните отношения между пострадалата като фактическа съжителка и ищеца по делото”, “роденото от връзката им общо дете, моментът на припознаването му от бащата”, др. На същите не може да бъде даден общоважим отговор, предвид така очертаната им обвързаност с конкретните факти по спора. Липсата на обосноваване по първите две питания на общата предпоставка за достъп до касационен контрол изключва необходимостта от обсъждането на поддържаната от касатора допълнителна такава по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Третият въпрос, поставен от касатора, е процесуалноправен и покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Относно извършваната от съда преценка на свидетелските показания е формирана трайна и последователна практика на касацията, намерила израз в цитираните от страната решения, както и в служебно известни на настоящия състав съдебни актове - решение № 50095/03.04.2024 г. по т.д. № 1318/2022 г. на ВКС, II т.о., решение № 60019/08.11.2021 г. по т.д. № 1449/2020 г. на ВКС, II т.о., решение № 79/12.07.2017 г. по гр.д. № 3244/2016 г. на ВКС, IV г.о., решение № 717/01.12.2025 г. по гр.д. № 189/2025 г. на ВКС, I г.о., и др. Приема се, че при решаване на спора въззивният съд обсъжда поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение всички събрани доказателства, които са относими към казуса и допустими за установяване на съответния факт или обстоятелство според разпореденото в закона. Казаното се отнася и за гласните доказателства, които щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване на евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според чл.172 ГПК, както и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. В решение № 207/17.03.2021 г. по гр.д. № 165/2020 г. на ВКС, IV г.о., е изтъкнато, че освен посочените от законодателя в разпоредбата на чл. 172 ГПК лица, като възможно заинтересован свидетел се определя и всяко лице, което има интерес от постановяване на решението в полза или във вреда на една от страните. Това могат да бъдат хипотези на евентуална симпатия/емпатия спрямо някоя от страните, отношения на власт и подчинение, на финансова или друга зависимост, др. Във всички случаи свидетелят се явява заинтересован, ако в резултат на показанията му, за него или негови роднини и близки би възникнала определена облага или отговорност. Към такива свидетели съдът следва да подходи със засилена критичност и да извърши преценка доколко тяхното поведение и данните по делото изключват заинтересоваността и предварителната предубеденост да са повлияли на достоверността на показанията им.

В обжалваното решение апелативният съд, в съответствие с последователната практика на касацията, е съобразил съгласно чл. 172 ГПК възможната заинтересованост на двама от свидетелите на ищеца (негови братовчед и чичо), като е приел, че дадените от тях показания не кореспондират с останалите събрани доказателства по делото. Несъгласието на касатора с така формирания извод на въззивната инстанция представлява оплакване за неправилност на въззивното решение и не може да се приравни на ненадлежна преценка на относителната доказателствена стойност на свидетелските показания, в какъвто контекст се поставя процесуалноправният въпрос. При това положение не се обосновава твърдяното от касатора отклонение на обжалваното решение от постоянната практика на ВКС, което изключва извод за наличие по третия въпрос на поддържания от страната допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационна проверка.

Ето защо следва да бъде отказан достъп до касационен контрол на решението на Апелативен съд – Велико Т..

Поради недопускане на касационно обжалване право на разноски има ответникът по касация, който претендира такива за юрисконсултско възнаграждение. В производството пред ВКС същият се представлява от адвокат, който е подписал и отговора на касационната жалба, а не от юрисконсулт, поради което не е налице хипотезата на чл. 78, ал. 8 ГПК. Отделно не се представят доказателства за платено адвокатско такова. При тези данни исканите разноски не му се присъждат.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,