Определение № 1819 от 12.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 247/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима частна касационна жалба вх.№ 24865 от 06.11.2023 г., подадена от „Софстройпродукт – 98” АД (н) чрез адвокат Д. Д. от САК, която е насочена срещу въззивно Определение № 2342 от 26.09.2023 г. по в.ч.гр.д.№ 2407/2023 г. на АС - София, І гр.състав.

С атакуваното определение е потвърдено Определение № 262339 от 04.04.2023 г. по гр.д.№ 7108/2020 г. на СГС, І-29 гр.състав в обжалваната част, с която е прекратено производството по предявения от „Софстройпродукт – 98” АД (н) срещу Столична община иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване правото на собственост на ПИ с идентификатор * и построените в него сгради с идентификатори и **.

Постъпил е отговор от Столична община чрез надлежен процесуален представител юрисконсулт В. М.. Оспорва да са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване; оспорва жалбата по същество. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

За да прецени дали частната жалба подлежи на разглеждане по същество, ВКС на първо място следва да прецени дали са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване, във връзка с което намира следното:

С обжалваното определение е констатирано, че производството по гр.д.№ 7108/2020 г. на СГС, І-29 гр.състав е образувано по искова молба, предявена от „Софстройпродукт – 98” АД (н), с която са предявени обективно и субективно съединени искове, като срещу Столична община (СО) е заявен положителен установителен иск за собствеността на посочените по-горе терен и сгради. След давани указания от СГС да се обоснове правен интерес от предявяването на иска срещу СО, първоинстанционният съд е приел, че в конкретния случай такъв липсва, поради което с Определение № 262339 от 04.04.2023 г. е постановил прекратяване на производството по иска срещу СО на основание чл. 130 ГПК. Въззивният съд е съобразил направените от „Софстройпродукт – 98” АД (н) твърдения и е приел, че (както е приел и СГС) действително същите са противоречиви. Самият ищец е заявил, че: СО би следвало да е собственик на сградата и постройките; към момента на предявяване на исковата молба е бил в сила мораториум върху придобиването по давност на общинска собственост, а същевременно като придобивно основание е посочено недобросъвестно давностно владение над 10 години; в хода на нотариално производство за издаване на КНА в полза на С. Л. Н. СО е удостоверила, че процесният имот не е общински. Прието е, че от изложените твърдения в исковата молба, уточняващата я молба от 20.04.2022 г. и изложеното в частната жалба не може да се установи оспорване от страна на СО на претендираните от дружеството права. При липсата на реален правен спор с общината относно принадлежността на правото на собственост и възможността за упражняването на това право в пълен обем не е налице интерес от установяване на правото по исков ред. Хипотетичната възможност някога СО да оспори правата на ищеца не обосновава правен интерес; в тази връзка твърденията, че в документацията по приватизацията от 1999 г. до 2002 г. на някогашното общинско дружество „Софстройпродукт” ЕООД (приватизирано от „Софстройпродукт – 98” АД) СО се легитимира като собственик по данни в правен анализ не обосновават правен интерес от предявяване на иска през 2020 г., а и понастоящем. Не се твърди СО някога изрично, а не хипотетично, да е оспорвала правото на собственост на „Софстройпродукт – 98” АД (н) или да е създавала пречки да го придобие. Образуването на преписка за премахване на сградите не касае правото на собственост върху тях, а законността на изграждането и експлоатацията им; този спор е административен и не се разрешава чрез положителен установителен иск за собствеността на терена и сградите, респ. не обосновава изследвания правен интерес. Подчертано е, че и в хода на процеса СО не е оспорила предявения срещу нея иск. Доколкото прекратяването на производството е предшествано от надлежно дадени указания от СГС да се изложат фактите, относими към преценката по чл. 130 ГПК, които указания са останали неизпълнени, прието е, че Определение № 262339 от 04.04.2023 г. по гр.д.№ 7108/2020 г. на СГС, І-29 гр.състав е законосъобразно в обжалваната част.

Искането за допускане на обжалването се поддържа на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да разгледа всички доводи на страните, като отговори защо приема, респективно защо не приема конкретни възражения и защитни доводи ? – с довод за противоречие с множество казуални актове на ВКС, както и ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК;

2. Налице ли е правен интерес от предявяване на положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК в случай, че насрещната страна по иска не оспорва пряко правото на собственост на ищеца, но е налице неяснота в правния мир относно принадлежността на това право върху процесните недвижими имоти ? – с довод за противоречие с Определение № 359 по т.д.№ 4268/2013 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 35 по т.д.№ 407/2014 г. на ВКС, І т.о. и Определение № 288 от 16.06.2010 г. (при търсене в сайта на ВКС на тези данни отговаря произнасянето по ч.гр.д.№ 108/2010 г. на ВКС, І г.о.);

3. Имат ли доказателствена стойност, респ. доказателствено значение, в частност – при преценката за наличие на правен интерес, правният анализ и информационният меморандум, съставени в хода на приватизационната процедура и представени в производство по предявен положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване правото на ищеца на собственост върху поземлен имот, относно отразените в тези документи данни за принадлежност у ответника на правото на собственост върху същия имот ? – с довод за противоречие с актове на ВКС: Решение № 112 по т.д.№ 141/2010 г., ІІ т.о., Определение № 3116 по гр.д.№ 3116/2014 г., І г.о., Определение № 311 по гр.д.№ 6195/2014 г., ІІ г.о., Определение № 16 по гр.д.№ 3732/2015 г., І г.о., Определение № 439 по гр.д.№ 6827/2014 г., ІІ г.о., Определение № 451 по гр.д.№ 3099/2014 г., І г.о.;

4. Следва ли да се придаде обективност на данните, отразени в правен анализ и/или информационен меморандум, съставени в хода на приватизационна процедура относно непринадлежността на едно право в патримониума на дадено лице, когато същото се е легитимирало в тях като титуляр на това право ? – с довод за противоречие с ТР № 9 от 11.11.2014 г. по тълк.д.№ 9/2013 г. на ВКС, ОСГТК, както и казуални актове на ВКС: Определение № 277 по т.д.№ 2857/2013 г., Решение № 822 по т.д.№ 548/2007 г., Решение № 754 по т.д.№ 756/2008 г. (верният номер е т.д.№ 576/2008 г., ІІ т.о.) и Решение № 257 по гр.д.№ 1054/2003 г.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

Съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни актове, съдържащи произнасяне по конкретно формулиран материално- или процесуалноправен въпрос, който обаче не следва да касае правилността на обжалвания акт, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. Това е причината, поради която касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила - тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. Такива доводи и произтичащите от тях въпроси не могат да бъдат предмет на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват допускане на обжалването. Ето защо питането под № 1, касаещо приложението на чл. 236, ал. 2 вр.чл. 12 ГПК, не съставлява общо основание за допускане на касационното обжалване.

Съгласно т. 1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по т.д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК и т. 2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК извън обхвата на практиката, с която е допустимо да се обоснове приложението на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, се явяват определенията по чл. 288 ГПК, както и решенията на ВКС, постановени по отделни казуси при действието на отменения ВКС. Ето защо никакви изводи по наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не могат да се извеждат от съдържанието на: Определение № 359 по т.д.№ 4268/2013 г. на ВКС, ІІ т.о., Определение № 3116 по гр.д.№ 3116/2014 г., І г.о., Определение № 311 по гр.д.№ 6195/2014 г., ІІ г.о., Определение № 16 по гр.д.№ 3732/2015 г., І г.о., Определение № 439 по гр.д.№ 6827/2014 г., ІІ г.о., Определение № 451 по гр.д.№ 3099/2014 г., І г.о., Решение № 822 по т.д.№ 548/2007 г., Решение № 754 по т.д.№ 576/2008 г., ІІ т.о. и Решение № 257 по гр.д.№ 1054/2003 г. Изложеното се отнася също за актовете, постановени по реда на чл. 292 ГПК (какъвто е характерът на Определение № 277 по т.д.№ 2857/2013 г., ІІ т.о.) и тези, постановени в производството по отмяна на влезли в сила решения (какъвто е характерът на Решение № 112 по т.д.№ 141/2010 г., ІІ т.о.). При това положение аргументацията по въпрос № 3 се явява лишена от позоваване на съдебна практика, с чиито разрешения да е допустимо да се извърши съпоставка за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

При преценката дали въпрос № 2 обективира основание за допускане на обжалването, ВКС констатира, че с Определение № 288 от 16.06.2010 г. по ч.гр.д.№ 108/2010 г. на ВКС, І г.о. (постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, с което е допуснато касационно обжалване и са постановени тълкувателни мотиви по приложението на закона) е приет за допустим отрицателен установителен иск за собственост по съображения, че, за да съществува правен интерес, достатъчно е да се оспорва претендираното от ищеца право или да се претендира отричаното от него право. Друго не следва и от произнесеното с Решение № 35 по т.д.№ 407/2014 г. на ВКС, І т.о. Настоящият състав на съда споделя това разрешение, като видно от мотивите на обжалваното определение, такова е разбирането и на въззивния съд. Същественото в случая е, че данни за правен спор между ищеца и СО обективно не са налице, поради което отсъства основание да се приеме, че въпрос № 2 обосновава прилагането на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

С ТР № 9 от 11.11.2014 г. по тълк.д.№ 9/2013 г. на ВКС, ОСГТК в отговор на въпроса „Следва ли кредиторите на приватизиращо се предприятие, изрично, съгласно § 6а ПЗР ЗППДОбП (отм.), да уведомят органа по чл. 3 ЗППДОбП (отм.) за своите вземания, ако те са му известни ?” е постановено, че неуведомяване от кредитор на приватизиращо се предприятие, за вземане към същото, в срока и по реда на § 6а ПЗР ЗППДОбП (отм.), има за последица изгубване правото му на иск за това вземане, само когато с бездействието си кредиторът е станал причина за запазване скрития му характер. В мотивите на тълкувателното решение е обсъждано какво значение за приетото от ОСГТК тълкуване има фактът на отразяването на вземане от коментирания вид в счетоводната и юридическата документация на приватизиращото се предприятие. Изложените в тълкувателното решение мотиви не дават основание да се направи извод, че съдържаща се в документацията информация относно вещноправен статут на конкретен обект е факт, достатъчен да обоснове извод за неразрешен гражданско-правен спор двадесет години след приключване на приватизацията.

Наличието на правен интерес, като абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимост на всички искове, вкл. на установителните искове за собственост, за която съдът следи служебно, се преценява конкретно с оглед естеството и съдържанието на всеки конкретен правен спор, за разрешаването на който е сезиран. Правният интерес винаги произтича от конкретните обстоятелства, очертали предмета на спора и се изразява в обоснованото твърдение, че е засегната правната сфера на ищеца. В случая самите твърдения на ищеца са вътрешно противоречиви, което, при липсата на каквито и да е данни за извънсъдебни претенции от страна на СО да притежава правото на собственост върху ПИ № * и построените в него сгради №№ и ** (напротив – самият ищец е подчертал, че в охранителното производство, инициирано от трето лице, СО е удостоверила, че ПИ не е общински) или оспорване, че това право не е част от патримониума на ищцовото дружество, в съответствие с което е и процесуалното поведение след връчването на препис от исковата молба (не е подаден отговор и не са заявени никакви правоизключващи или правопогасяващи възражения), подкрепят формирания от въззивния съд извод за липсата на спор като абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимост на положителния установителен иск срещу СО. Липсата на титул за собственост, включително и когато собственикът е дружество в несъстоятелност, е преодолима посредством провеждането на производство по чл. 587 ГПК, каквото няма данни ищецът да е инициирал и/или да е осуетено с поведението на СО. С оглед регламентирания в закона охранителен ред за защита на претендираното от ищеца срещу общината право, на този етап от развитие на отношенията не е налице основание за ангажиране правораздавателната компетентност на съда чрез предявяването на иск срещу СО. Данните по делото са, че действителният спор е в отношенията с останалите ответници – тези по предявените отрицателни установителни искове, за успешното разрешаване на който висящността на иска срещу СО няма никакъв принос.

С оглед настоящото произнасяне, касаторът следва да заплати на ответника по касация сумата 50 лева на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр.чл. 25а, ал. 2 НЗПП.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение