Определение № 4804 от 08.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3824/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. Д. Т., чрез процесуалния представител адвокат И. Н., срещу определение № 1709 от 01.07.2026 г. по в. ч. гр. д. № 1298/2026г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено разпореждане № 7987 от 27.04.2026 г. по гр. д. № 1244/2026 г. на Пловдивския районен съд, с което е прекратено производството по делото по предявените от жалбоподателя против П. Д. Т., действаща лично като ограничено запретена и със съгласието на попечителя си Д. Д. Т., обективно кумулативно съединени искове по чл. 30, ал. 1 ЗН, поради неизпълнение на указанията на съда за отстраняване на нередовностите на исковата молба на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно като незаконосъобразно и необосновано и иска то да бъде отменено, а делото - върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявените искове. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивния съд, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че пред ПРС е депозирана искова молба с предмет чл. 30 ЗН, а именно правото на възстановяване на запазена част от наследство, която е оставена без движение от съда, тъй като са констатирани нередовности и е даден срок на страната за отстраняването им. Посочено е, че в указания на страната срок, същите не са отстранени, поради което повторно са дадени указания за отстраняване на тези нередовности, но ищецът отново не е представил в срок данъчни оценки на недвижимите имоти, с оглед определяне на държавната такса по исковото производство, поради което ПРС, като е констатирал, че не са изпълнени указанията му, с разпореждане № 7987 от 27.04.2026 г. по гр. д. № 1244/2026 г. е прекратил производството по делото и е върнал исковата молба. Въззивният съд е приел, че производството е образувано по иск с правна квалификация чл. 30 ЗН. Посочено е, че е налице завещателно универсално разпореждане с имуществото на наследодателя. Прието е, че за да може да се формира масата на наследството, е необходимо да се посочат всички вещи /движими и недвижими/, за да се определи размера на запазената и на разполагаемата част от наследството. Изложени са мотиви, че запазената част се явява дробна част от размера на цялото имущество и е необходимо да се представят оценки на същото. Изложени са съображения, че оценки на имотите са необходими и за определяне цената на иска съгласно разясненията дадени в т.1а и т.1б от ТР №4/ 2016 г. по т.д. №4/ 2014г. на ОСГК. С тези мотиви, първоинстанционното разпореждане е потвърдено като законосъобразно. В приложено към касационната частна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран процесуален въпрос, който според жалбоподателя е от обуславящо значение за правилността на обжалваното въззивно определение, като се поддържа, че по отношение на него са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК допълнителни основания за допускане на касационното обжалване, а именно: оценяем или неоценяем е искът на наследника по чл. 30, ал. ЗН за възстановяване на неговата запазената част в наследството, насочен срещу ответник - бенефициер по универсално завещание, съответно - претендира възстановяване на дробна част от наследството. Касаторът поддържа, че въпросът е противоречиво разрешаван в практиката на ВКС като се цитират определение № 60092/30.06. 2021 г. по ч. гр. д. № 1507/2021 г. на ВКС, I ГО, определение № 67/19.03.2015 г. по ч.гр.д. № 385/2015 г. на ВКС, II ГО, определение № 52/02.04.2021 г. по гр. д. № 3496/2020 г. на ВКС, I г. о.; определение № 204/26.11.2019 г. по ч. гр. д. № 4126/2019 г. на ВКС, II г. о.; определение № 67/19.03.2015 г. по ч.гр.д. № 385/2015 г. на ВКС, II г. о.; определение № 533/21.11.2011 г. по ч.гр.д. № 327/2011 г. на ВКС, II г. о.; определение № 1/03.01.2014 г. по гр. д. № 7703/2013 г. на ВКС, III г. о.; определение № 74/26.04.2022 г. по ч.гр.д. № 600/2022 г. на ВКС, I г. о. като противоречащи на определение № 26/ 02.02.2018 г. по гр. д. № 5019/2017 г. на ВКС, I г.о. и определение № 60252/07.06.2021 г. по гр. д. № 1675/2021 г. на ВКС, II г.о. Допускането на касационно обжалване на определенията съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, което предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на постановения въззивен съдебен акт. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК на ВКС/. Едновременно с това е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В конкретния случай частният жалбоподател е формулирал процесуалноправен въпрос, касаещ начина на определяне на цената, съответно и дължимата държавна такса, при предявен иск за намаляване на универсално завещателно разпореждане. Така поставения въпрос е обуславящ мотивите на въззивния съд и е решен в противоречие с практиката, обективирана в определение № 60092/30.06.2021 г. по ч.гр.д. № 1507/2021 г. на ВКС, определение № 67 от 19.03.2015 г. по ч.гр.д. № 385/2015 г. на ВКС, както и служебно известното на съда определение № 2021 от 20.04.2026 г. по ч.гр.д. № 1329/ 2026 г. на ВКС, всички постановени по реда на чл. 274, ал.3 ГПК. Съгласно възприетото в практиката на ВКС искът по чл.30 ЗН за намаляване на универсално завещателно разпореждане е неоценяем. Чрез този иск се заявява потестативното право за възстановяване на запазена част от наследство с твърдения, че същата е накърнена от универсално завещание. Този иск няма за предмет конкретен имот и не защитава права върху такъв. При така предявен иск не се образува наследствена маса по чл. 31 ЗН, а универсалното завещание, при основателност на иска, се намалява с дробна част, съответна на накърнената запазена част на ищеца. В рамките на производство по предявен иск за намаляване на универсално завещание съдът не събира информация за притежаваното от наследодателя имущество и каква е неговата стойност, тъй като тези въпроси нямат отношение към предмета на спора. Ето защо, практиката по тълкуването на чл.30 ЗН, при сезиране на съда с иск за намаляване на универсално завещание приема, че този иск е неоценяем. Също така цитираната практика на ВКС приема, че дадените разяснения по приложението на закона с ТР № 4/2016 г. по т.д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, т.1 а, не намират приложение по отношение на иска по чл.30 ЗН за намаляване на завещателно разпореждане. Тълкувателното решение дава разяснения за оценяемостта на установителен иск за нищожност на едностранна сделка/завещание/, за определянето на чиято цена намира приложение разпоредбата на чл.69, ал.1, т.4 ГПК. Искът за намаляване на универсално завещание е конститутивен и има за предмет защита на правото на ищеца да получи определена от закона част от наследствено имущество. Липсва сходство между двата иска, което да позволи прилагане по съответствие на разясненията, касаещи иска по чл. 42 ЗН, дадени с посоченото Тълкувателно решение, към иска по чл. 30 ЗН. Настоящият касационен състав изцяло споделя така създената практика относно оценяемостта на иска по чл. 30 ЗН, когато е предявен за намаляване на универсално завещание. Този иск е неоценяем и за него се събира държавна такса по реда на чл.3 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс. Не се създава колебание в така създадената практика от определенията, ползвани от първоинстанционния съд в подкрепа на неговите изводи, че искът по чл. 30 ЗН е оценяем. Цитираните определения са такива по чл. 288 ГПК- определения, с които съдът дава отговор на въпроса дали са налице основания един обжалван съдебен акт да бъде допуснат до касация. Съгласно дадените разяснения с ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.2, тези съдебни актове не са практика, създавана в изпълнение на правомощията на Върховния касационен съд по чл. 124 от Конституцията за осъществяване на върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища. С тези определения ВКС не дава тълкуване на закона и те не служат за уеднаквяване на практиката. Тези определения не създават практика, противоречието с която да е основание за касационно обжалване и като такава да има задължителен характер. Поради наличието на еднозначна практика на ВКС по поставения правен въпрос, не е налице основанието на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане до касация, на което бланкетно се позовава жалбоподателят в своята жалба. По изложените съображения, изводите на въззивния съд се явяват неправилни, поради което обжалваното определение следва да се отмени, като на негово място се постанови друго, с което разпореждането за връщане на исковата молба, постановено от ПРС, следва да бъде отменено и делото – върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизовдствените действия. Мотивиран така, състав на Върховния касационен съд, Първо г.о.