Определение № 536 от 07.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 934/2023 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на длъжника „Техеко Енерджи /н/ срещу определение № 105 от 15.03.2023г. по ч. т. д. № 81/2023г. на Апелативен съд – Пловдив, с което се потвърждава протоколно определение от 24.11.2022г. по т. д. № 1513/2021г. на Окръжен съд – Стара Загора, с което е прекратено като недопустимо производството по делото, в частта относно предявения от касатора срещу „Акспо България“ ЕАД отрицателен установителен иск по чл. 694, ал.1, т.1 ТЗ за признаване за установено, че дружеството в несъстоятелност не дължи на „Акспо България“ ЕАД вземане в размер на 4 724 022,24 лева, признато с решение от 28.11.2016г. на Арбитражния съд на БТПП. Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно и моли да бъде отменено. Ответникът по частната жалба, „Акспо България“ ЕАД, излага съображения за липса на основания за допускане на касационния контрол, съответно за неоснователност на жалбата. Синдикът на „Техеко Енерджи /н/, Д. Г., не представя становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното определение, с което производството по чл. 694, ал.1, т.1 ТЗ по иска на длъжника е прекратено в частта за установяване несъществуване на вземането на кредитора, въззивният съд е приел, че в тази част исковата молба е недопустима, поради липсата на възражение на длъжника по чл.690 ТЗ относно съществуването на вземането – неговото основание и размер, тъй като подаденото от последния възражение в производството по несъстоятелност има за предмет единствено привилегията на удовлетворяване на това вземане /първоинстанционното производство не е прекратено в частта относно оспорената привилегия на удовлетворяване на кредитора/. Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК вр. чл.274, ал.3 ГПК с твърдението, че атакуваното определение съдържа произнасяне по следния правен въпрос, който, според касатора, е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото - чл. 280, ал.1, т.3 ТЗ: „ За да е допустим иск по чл.694 ТЗ, трябва ли ищецът преди това да е подал възражение по чл.690 ТЗ срещу същото вземане, което е предмет на иска по чл.694 ТЗ, или е допустимо да е подал възражение по чл.690 ТЗ срещу вземане на същия кредитор?“. Поддържа се, че определението е и очевидно неправилно по чл.280, ал.2, предл. 3-то ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на обжалваното определение до касационен контрол, предвид следното: Съгласно дадени разрешения от ВКС в решение № 185 / 10.12.2014г., т.д. № 3199/ 2013г. на I т.о. и определение № 374/ 13.06.2014г., ч.т.д. № 599/2014г. на II т.о., самостоятелен предмет на предявен по реда на чл.694 ТЗ иск може да бъде не само съществуването / несъществуването на вземането на кредитора, но и неговата привилегия, вкл. обезпечения. С оглед на това, предмет на възражението по чл.690 ТЗ, като абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на специалния установителен иск по чл.694 ТЗ, също може да бъде само привилегията на вземането, като конкретният предмет на възражение очертава и допустимия предмет на установителния иск по чл.694, ал.1, т.1 ТЗ. Предвид формираната практика на ВКС и яснотата на разпоредбите на чл.690 и чл.694 ТЗ, не е налице соченото от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът се позовава и на селективния критерий по чл.280, ал.2, предл. последно ГПК. Очевидно неправилно би било съдебно определение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното определение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изложеното, обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Водим от горното, Върховният касационен съд