Определение № 1273 от 13.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2578/2023 г.

С молба вх. № 6173/09.04.2024 година, уточнена с молба с вх. № 6479/15.04.2024 година, С. М. Д. е поискал да бъде допълнено постановеното по делото определение № 1387/25.03.2024 година, в частта му за разноските, като на процесуалния му представител адвокат Ю. П. Д. бъде присъдено възнаграждение за оказана на Д. безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 2 и т. 3, пр. 2 от ЗА за изготвяне на отговор на касационната жалба и процесуално представителство пред ВКС в размер на 10 534.00 лева (5385.95 €). Препис от молбата е бил връчен на М. Б. М. на 24.06.2024 година, като в установения от закона срок същата не е подала отговор на същата, като не е изразила становище по допустимостта и основателността й. С оглед датата на постановяване на определението и датата на подаване на молбата от С. М. Д., срокът по чл. 248, ал. 1 от ГПК е спазен. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки данните по делото, намира следното: С постановеното по делото определение № 1387/25.03.2024 година касационният съд не е допуснал касационно обжалване на въззивно решение № 17/05.01.2023 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 14-ти състав, постановено по гр. д. № 1075/2022 година по подадената срещу него от М. Б. М. (правоприемник по наследство-дъщеря на починалия в хода на производството първоначален ищец Б. М. П.), чрез нейния настойник и законен представител П. Г. П. касационна жалба с вх. № 4884/02.03.2022 година. С посоченото решение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 260 006/04.02.2022 година на Окръжен съд Враца, постановено по гр. д. № 44/2022 година, с което е отхвърлен предявеният от първоначалния ищец Б. М. П., починал в хода на производството и заместен от правоприемника си М. Б. М., против С. М. Д. иск с правно основание чл. 439 от ГПК, за установяване на това, че не дължи сумата от 234 880.74 лева, предмет на изпълнение по изпълнително дело № 448/2016 година на М. П. Н.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Окръжен съд Враца, вписан под № в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители. Предвид на това С. М. Д. се явява ответник по касационната жалба и в касационното производство е бил представляван от адвокат Ю. П. Д., който е бил негов процесуален представител и в инстанциите по същество, като в представения договор за правна помощ и съдействие (важащ за всички инстанции до окончателното приключване на делото) изрично е посочено, че се оказва безплатна правна помощ на Д. по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 и т. 3, пр. 2 от ЗА. Поради недопускането на касационно обжалване на въззивното решение ответникът по касацията има право на направените в касационното производство разноски по силата на чл. 78, ал. 3 от ГПК, като в този случай на процесуалния му представител се дължи възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА, което обаче не е присъдено. С оглед на горепосоченото са налице предпоставките за допълване на постановеното по делото определение № 1387/25.03.2024 година в частта му за разноските. Общата цена на предявения по делото иск е 234 880.74 лева, като с оглед разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 година за възнаграждения за адвокатска работа (предишно наименование Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения), в редакцията й към момента на подаването на отговора на касационната жалба-12.06.2023 година, минималното възнаграждение за процесуално представителство е в размер на 14 045.23 лева, а само за подаване на отговор на касационната жалба е в размер на 10 534.00 лева-чл. 9, ал. 3 от Наредбата, като в тази разпоредба е посочено, че във всички случаи възнаграждението не може да бъде по-малко от 1200.00 лева. Видно от цитираната Наредба № 1/09.07.2004 година обаче размерът на предвиденото с нея минимално адвокатско възнаграждение за оценяеми спорове се извършва единствено с оглед на цената на иска, без да се вземат предвид други характеристики на спора. Същевременно в т. 2 решение от 25.01.2024 година на СЕС (втори състав) по дело С-438/2022 година е посочено, че чл. 101, § 1 от ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 от ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Това означава, че при определяне на размера на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА съдът не е обвързан от установения в Наредбата минимален размер на възнаграждението и може да определи по-висок или по-нисък такъв стига той да съответства на фактическата и правна сложност на делото. В случая участието на процесуалния представител на С. М. Д. в касационното производство се изчерпва с изготвянето и представянето на отговор на касационната жалба, в който кратко е коментирано съдържанието на същата и на изложените в нея оплаквания, като е изложено и становището на ответника по касацията, по поставените от касаторката в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК четири правни въпроси въз основа на които се иска допускането на касационното обжалване. Посочено е, че по първите три е налице установена съдебна практика, а по отношение на четвъртия не са изложени твърдения обуславящи наличието на твърдяното основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Касае се до правни въпроси, които се извличат от установената и от двете съдебни инстанции по същество фактическа обстановка и са били предмет на обсъждане от тях. Същевременно във въззивната инстанция е било определено адвокатско възнаграждение на адвокат Ю. П. Д. в размер на 6228.00 лева (3184.33 €), съгласно действащата към този момент редакция на Наредба № 1/09.07.2004 година. Извършената във връзка с касационното обжалване работа е сходна с тази във въззивното производство и не предполага определянето на по-голямо възнаграждение само поради обстоятелството, че е налице изменение на нормативния акт служещ като основание за определянето на размера на възнаграждението. С оглед на това постановеното по делото определение № 1387/25.03.2024 година следва да бъде допълнено като М. Б. М. бъде осъдена да заплати на адвокат Ю. П. Д. сумата от 6228.00 лева (3184.33 €), представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА, за оказана в касационното производство безплатна правна помощ на С. М. Д. по реда на чл. 36, ал. 1, т. 2 и т. 3, пр. 2 от ЗА. За разликата над този размер до пълния претендиран такъв от 10 534.00 лева (5385.95 €) искането трябва да се остави без уважение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение