Определение № 1844 от 08.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2307/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 2586/24.02.2025 г., подадена от С. И. Й., С. Е. Й., И. Е. Й. (наследници на Е. С. Й., починал на 08.01.2025 г.) и В. С. Й., чрез адвокат Е. Д., срещу решение № 24 от 16.01.2025 г. по гр. д. № 20244100500812/2024 г. на Окръжен съд – Велико Търново, с което е отменено решение № 449 от 19.06.2024 г. по гр. д. № 1546/2023 г. на Районен съд – Горна Оряховица, като вместо това въззивният съд е признал за установено по отношение на Е. С. Й., В. С. Й., Г. Д. З., В. И. З., Е. И. К. и Д. И. З., че Л. И. Х. и М. И. Х. са собственици на основание давностно владение (чл. 79, ал. 1 ЗС) на следния недвижим имот, находящ се в [населено място]: 1/2 ид.ч. от имот с кадастрален № *, за който е отреден УПИ *-* по плана на града, с площ от 363 кв.м, и на западната част на жилищна сграда, която сграда е построена в имот с кадастрален № * от кв. 111, за който е отреден УПИ *-* по ПУП на [населено място], с площ от 220 кв.м, и в имот с кадастрален № *, от кв. 111, за който е отреден УПИ *-* по плана на града, с площ от 363 кв.м, в която част е обособено жилище, с вход от юг, състоящо се от полуподземен стаж със застроена площ от 19 кв.м, с разположен на него склад, и от първи етаж с площ от 69.54 кв.м, с разположени на него входно антре, дневна, трапезария, кухня, баня-тоалетна, стая и склад.

Въззивният съд е съобразил, че първостепенният съд е сезиран с положителен установителен иск за собственост, с който ищците искат да бъде установено спрямо ответната страна, че са собственици на основание давностно владение на 1/2 ид.ч. от имот с кад. № *, за който е отреден УПИ *-* по плана на [населено място], с площ от 363 кв.м, и югозападната част от едноетажна къща близнак, построена в имот с кад. № * от кв. 111, за който е отреден УПИ *-* по ПУП на [населено място], с площ от 220 кв.м, и в имот с кад. № *, за който е отреден УПИ *-*, с площ от 363 кв.м, която реална част се състои от кухня-трапезария, дневна, две спални, баня, антре, находящи се в тази част на първия етаж, както и складово помещение в сутерена на сградата. Ищците твърдят, че през 2004 г. техните родители влезли в договорни отношения с първоначалните ответници (Е. С. Й. и В. С. Й.) за закупуването на процесния имот, както и че им платили продажна цена от 6000 лв., за получаването на която първият ответник издал разписка. Ищците сочат, че на 30.04.2004 г. ответниците лично предали владението върху спорната вещ на техния баща, при когото впоследствие заживяла и тяхната майка. Изтъкват, че оттогава до смъртта на баща им (20.08.2018 г.) и на майка им (09.11.2020 г.), двамата владели имота като собствен, като му извършили основен и поддържащ ремонт, след което обособили в предадената им югозападна част от къщата жилище, състоящо се от кухня, баня, три стаи и антре. Уточняват, че в това жилище били изградени съответните инсталации, поставени настилки и облицовки, а през 2016 г. - и ПВЦ дограма. Допълват, че в дворното място, намиращо се в имот с кад. № *, изградили циментови пътеки, засадили асми и обработвали целия терен на парцела, като засаждали зеленчуци и цветя, без частта около старата постройка, намираща се в западния му край. Ищците твърдят, че заживели и поддържали имота, считайки го за собствен, както и че не могли да уредят собствеността върху него, тъй като две от владените от тях помещения били изградени в отклонение от одобрения архитектурен проект. Заявяват, че след смъртта на родителите си продължили да владеят имота, като извършвали необходими ремонти за поддръжката му, ползвали къщата сезонно и събирали плодовете от терена. В тази връзка изтъкват, че в периода 30.04.2004 г. - 05.07.2023 г. родителите им и те самите владели имота непрекъснато и необезпокоявано, вкл. от ответниците, поради което го придобили по давност. През м. юни 2023 г. посетили имота, за да си наберат плодове от черешовото дърво в двора, но установили, че същото е отсечено. Твърдят, че към този момент не било влизано в къщата им, в която се намирали техни вещи. Излагат, че завели настоящия иск, тъй като ответниците (първоначални и новоконституирани) извършили доброволна делба помежду си на едноетажна къща близнак, построена в процесното дворно място, в югозападната част на която е обособено спорното жилище, на което е извършено архитектурно заснемане. От своя страна, ответниците са оспорили исковете; възразяват, че родителите на ищците владели имота единствено в периода м. март 2004 г. - м. юни 2005 г., а след това го ползвали в качеството на наематели; след смъртта на родителите им, ищците изобщо не посещавали къщата, респ. не са упражнявали фактическа власт върху нея.

Окръжен съд – Велико Търново е намерил за установено следното от фактическа страна:

Предявилите исковата молба са синове на И. Х., починал на 19.08.2018 г., и на С. Х., починала на 09.11.2020 г. На 06.03.2004 г. баща им платил на ответника Е. Й. сумата от 5000 лв. за закупуване на къща, за което е издадена приложената към исковата молба разписка. От признанията на ответниците, направени с отговора на исковата молба, и от дадените oт тях обяснения по реда на чл. 176 ГПК се установява, че сумата от 5000 лв. е заплатена за закупуване на спорния имот - югозападната част от едноетажна къща близнак, която къща е построена в имот с кад. № * от кв. 111, за който е отреден УПИ *-*, и в имот с кад. № *, за който е отреден УПИ *-* по ПУП на [населено място]. След заплащане на тази сума родителите на ищците започнали да живеят в имота, в който се регистрирали по настоящ адрес - [населено място], [улица]/116, считано от 30.04.2004 г. до смъртта си, съгласно представените удостоверения от Община Лясковец, двете от 09.06.2023 г. Съгласно представените скици на процесните поземлени имоти – УПИ *-* и УПИ *-*, същите се водят собственост на бащите на ответниците, а съгласно представените удостоверения за данъчна оценка на земя и жилища от 17.08.2023 г., като собственици са посочени всички ответници по делото. Ищците са представили приходни квитанции за платени местни данъци и такси по отношение на процесния имот за 2008 г., 2009 г., 2011 г., 2012 г., 2014 г., 2020 г., 2021 г. (без за частта на Е. Й.), а ответниците - за 2013 г., 2015 г., 2017 г., 2018 г., 2019 г., 2021 г. (само за частта на Е. Й.) и 2023 г. С договор за доброволна делба на недвижими имоти от 13.07.2023 г., с нотариална заверка на подписите, ответниците по делото са поделили еднофамилната жилищна сграда, построена в дворното място, за което са отредени УПИ *-* и УПИ *-* по ПУП на [населено място], като в дял на новоконституираните ответници е поставено жилище, обособено в източната част на жилищната сграда, с вход от юг, състоящо се от полуподземен етаж със застроена площ от 45.54 кв.м, и от първи етаж с площ от 74.95 кв.м, а в дял на първоначалните ответници е поставено жилището, обособено в западната част на жилищната сграда, с вход от юг, състоящо се от полуподземен етаж със застроена площ от 19 кв.м, с разположен на него склад, и от първи етаж с площ от 69.54 кв.м, с разположени на него входно антре, дневна, трапезария, кухня, баня-тоалетна, стая и склад. По реда на чл. 176 ГПК Е. Й. е дал обяснения, че архитектурното заснемане на спорната част от къщата е извършено във връзка с доброволната делба, след като първият ищец я е отключил.

Съдът е приел, че съгласно показанията на свидетеля Л. - вуйчо на ищците, той присъствал, когато баща им се разбрал с ответника Е. Й. да купи спорната къща, за което му броил сумата от 5000 лв. и била издадена представената по делото разписка. Свидетелят посочва, че къщата била в много лошо състояние и неподдържана. Л. и негов братовчед сменили гредите на половината покрив, изкъртили и положили мазилка отвън, налепили плочки в кухнята и банята, шпакловали и боядисали вътрешните стени, подменили дограмата на всички прозорци. Докато били живи родителите на ищците, обработвали двора, който е откъм тяхната страна. Имало овошки (две череши и праскова) и гледали домати, като през 2023 г. ответникът Й. отрязал едната череша. От показанията на свидетеля Д. - приятел на първия ищец, се установява, че родителите му продали къщата си в [населено място] и закупили процесната къща в [населено място], за да са близо до свидетеля Л.. С остатъка от парите от продажбата на имота в [населено място] направили ремонт на процесната къща - правили замазки, боядисвали я. Родителите на ищците живели в тази къща до смъртта си. От показанията на свидетеля Л. Д. - приятел на първия ищец, се установява, че посещавал с него процесния имот през 2022 г. - 2023 г., като му помагал да коси двора и да събира череши. През 2022 г. косил двора 5-6 пъти. Почнали да поддържат къщата, тъй като била занемарена. Бойлерът в кухнята бил протекъл и по искане на ищеца го ремонтирал. Вътре къщата била обзаведена и имало ламинат навсякъде. Свидетелят монтирал охранителни камери, тъй като през 2023 г. къщата била разбита, но нищо не било взето. Сложил и катинари на вратите. Впоследствие камерите били срязани и преместени, а черешата - отрязана. Свидетелят присъствал на разговор между съпругата на първия ищец и ответника Е. Й., проведен пред дома на последния, в който той заявил, че подготвя документите, за да им прехвърли къщата. От показанията на свиделката Й. - позната на първия ищец и съпругата му, се установява, че ходила с последната да чистят къщата в [населено място] след смъртта на майката на ищците. Ходили още веднъж след това. Било зимно време, чистили само вътре, но не и двора. Свидетелят Н. - приятел на първите двама ответници, заявява, че познава родителите на ищците, тъй като живели в спорния имот, той има къща наблизо. Познава и самите ищци, тъй като посещавали родителите си. Виждал ги да посещават имота един-два пъти и след тяхната смърт. От сина на ответника Е. Й. знае, че родителите на ищците живели под наем там. От показанията на свидетеля И. - съсед на първия ответник, се установява, че живее в къща над спорния имот, като имат обща граница. След смъртта на бащата на ищците дворът не се поддържа и свидетелят влиза да коси, за да не буреняса неговият имот. Миналата година синът на ответника Е. Й. със жена си почистил дворното място и отсякъл черешата. Сега дворът пак е обрасъл.

При така установената фактическа обстановка въззивният съдебен състав е направил следните правни изводи:

Налице е интерес от предявяването на положителния установителен иск по делото. Предпоставка за успешното провеждане на исковото производство е ищците да установяват, че са собственици на спорния имот на заявеното от тях основание - давностно владение, осъществено в периода 30.04.2004 г. - 05.07.2023 г., при присъединяване към тяхното владение на владението на починалите им родители. Според чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. Оригинерното придобиване на правото на собственост по силата на давностно владение настъпва автоматично - с изтичане срока на придобивната давност, тъй като позоваването на давността не е елемент от фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС (ТР № 4/17.12.2012 г. на ОСГК на ВКС). За да се зачетат обаче материалноправните последици на давността от момента на настъпването им, владелецът следва да се позове на нея. Правото на позоваване на придобивното основание по чл. 79 ЗС не се погасява със смъртта на владелеца, а се включва в наследството му, както и владението върху имота като фактическо еъстояние (чл. 82 ЗС). Наследниците му, които са продължили владението на своя наследодател, могат да се позоват на теклата в негова полза придобивна давност. Позоваването може да стане с предявяване на иск за собственост, с възражение по такъв иск, насочен срещу владелеца, както и при снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка. Когато владението върху вещта за срока по чл. 79, ал. 1 ЗС е осъществено от съпрузи по време на брака им, правото на собственост се придобива по давност общо от двамата, а ако срокът не е изтекъл към момента на прекратяванс на брака, поради смърт на единия съпруг, другият като негов наследник може да присъедини към своето владение това на починалия. Владението по смисъла на чл. 79 ЗС изисква кумулативно наличие на два елемента - обективен и субективен. Първият се изразява в упражняване на фактическа власт върху вещта, което включва извършване на такива фактически действия, които недвусмислено манифестират поведение и имат съдържание като на осъществени от собственик. Вторият елемент - намерението за своене на вещта, като част от вътрешния мир на човека е трудно доказуемо, поради което за наличието му е установена оборима презумпция по чл. 69 ЗС. Според нея се предполага, че владелецът държи вещта като своя, освен ако не се установи, че я държи за другиго. Презумпцията е установена в полза на владелеца и нейното оборване е в тежест на лицата, които оспорват същият да държи вещта за себе си.

Съдът е приел, че от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства безспорно се установява, че родителите на ищците са в държане на спорния имот от 2004 г. и че фактическата власт върху него им е предадена от първоначалните ответници, поради постигната договорка за закупуването му. Тези обстоятелства са съдебно признали от същите с отговора на исковата молба и с обясненията им по чл. 176 ГПК. Признатите от ответниците обстоятелства се потвърждават от съставената между бащата на ищците и първия ответник разписка за предаване на сумата от 5000 лв. за закупуването на процесната недвижима вещ. Тази разписка има характер на предварителен договор за продажба на западната част от едноетажната къща близнак, разположена в дворното място, за което са отредени УПИ *-* и УПИ *-* по ПУП на [населено място]. Тази част от общата постройка е владяна от двамата ответници по разбирателство с новоконституираните ответници, които от своя страна са държали източната част от нея, като това фактическо разпределение на имота е извършено още приживе на преките им наследодатели. Липсата на юридическо признаване на правата на първите двама ответници върху процесния имот не изключва възможността към 2004 г. същите да бъдат страна-обещател по предварителен договор за продажбата й, доколкото притежават права в общата вещ. По делото не е спорно, а и от показанията на свидетеля Л. се установява, че към момента на постигнатата договорка за закупуване на западната част от общата къща е било възможно съществувансто й като самостоятелен обект на правото на собственост. Тази част е имала отделен вход и достатъчно на брой помещения от вида, посочен в чл. 40, ал. 1 ЗУТ, за да се обособи като жилище. Следователно, предвид постигнатото съгласие за закупуване на западната част от къщата, обективирано в представената разписка, имаща характер на предварителен договор, родителите на ищците от момента на получаване на фактическата власт върху нея, вкл. с предаване на ключовете от първия ответник, са поставили начало на осъществяваното от тях давностно владение. Изрично в чл. 70, ал. 3 ЗС купувачът по предварителния договор е посочен от закона като владелец, поради което от момента на получаването на държането на вещ, която е годна да съществува като самостоятелен обект на правото на собствсност, същият започва да я държи за себе си и намерението за своене се предполага в съответствие с чл. 69 ЗС. В случая най-късно от 30.04.2004 г., когато наследодателите на ищците са се регистрирали в процесния имот по настоящ адрес, е поставено началото на осъществяваното от тях владение върху него по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС. Дори да се отрече на представената разписка характерът на предварителен договор за продажба, осъществяваната от родителите на ищеца фактическа власт съставлява владение, тъй като е установена чрез предаване от предишен владелец. Съобразно посоченото по-горе, първоначалните ответници са държали като своя процесната част от общата вещ, със знанието и без противопоставянето на другите съсобственици, поради което същите са я владели. Предаването на ключовете на имота на наследодателите на ищците, с оглед постигнато съгласие за закупуване на тази обособена част от къщата, сочи на предаване на владението върху нея. В тази хипотеза не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо когото и да е било, тъй като още от самото начало владелецът държи обекта за себе си. Той се ползва от презумпцията по чл. 69 ЗС и докато упражнява фактическа власт върху вещта, я владее като своя. Последното обстоятелство не се оспорва от първоначалните ответници за периода от м. април 2004 г. до м. юни 2005 г., а напротив - изрично се признава от тях с отговора на исковата молба. В тази връзка оборването действието на презумпцията по чл. 69 ЗС след този период е в тежест на ответната страна, която следва по реда на обратното доказване да установи, че вещта вече не се държи като своя, а се държи за другиго. Предвид това следва да се докаже наведеното възражение, че след 2005 г. осъществяваното от наследодателите на ищците държане на вещта е въз основа на сключен с ответниците договор за наем. Тази доказателствена тежест изрично е указана на ответниците от районния съд с доклада по делото. Подобно доказване обаче не е проведено. В хода на процеса изобщо не се установява през 2005 г. между родителите на ищците и първоначалните ответници да е възникнало наемно правоотношение, което има за обект спорната вещ, поради това че първите не са могли да заплатят в срок уговорената крайна продажна цена. Извън твърденията на ответниците по иска, доказателства за подобни обстоятелства не са събрани по делото. Показанията на свидетеля Н., че родителите на ищците са живели под наем в имота, имат за източник сина на първия ответник и с оглед производния си характер и заинтересоваността на същия от изхода на спора, не са достатъчни за сигурното установяване на този факт.

Окръжен съд – Велико Търново е изложил и че обемът и характерът на извършените от родителите на ищците ремонтни дейности, които се установяват от показанията на свидетелите Л. и Д., категорично надхвърлят дребните поправки по смисъла на чл. 231, ал. 1 ЗЗД, които са задължение на наемателя. Извършените за тяхна сметка подмяна на половината покрив, изкъртване и измазване на стени, шпакловка и боядисване на вътрешните стени, поставяне на фаянс в кухня и баня, подмяна на дограмата на всички прозорци, сочат на осъществен основен ремонт на процесната вещ, част от който е бил необходим за запазването й. Тези фактически действия по съдържание и съвкупност съответстват на поведението, включено в обхвата на правото на собственост, и доколкото по делото не се твърди и не се доказва те да са извършени по възлагане от трети лица, вкл. ответниците, очевидно демонстрират намерението на наследодателите на ищците да своят спорната част от къщата. Обзавеждането на последната с мебели и уреди за бита, поддържането й през годините, за което показания дава свидетелят Л. Д., също манифестира намерението на тези лица да владеят вещта за себе си. Същите са живели в този имот до смъртта си, като осъществяваното от тях владение е било постоянно, непрекъснато, явно и спокойно. Първият ответник е непосредствен съсед на спорния имот, а част от останалите ответници са живели в другата част от къщата близнак. Същите всекидневно са имали възможност да възприемат осъществяваната от родителите на ищците фактическа власт, но по делото нито се твърди, нито се доказва да са се противопоставяли на това владение по какъвто и да е начин. Никой от ответниците не го е смутил или прекъснал, като подобен извод не може да се направи от представените с отговора на исковата молба квитанции за платени местни данъци и такси за част от релевантния период. В тази връзка, въззивният съдебен състав се е позовал на константната съдебна практика, че изпълнението на данъчни задължения няма еднозначно значение за намерението за своене на даден имот, респ. за липсата на такова при неизпълнението им от владелеца. Преценката е винаги конкретна, с оглед установените по делото факти и обстоятелства. Приел е, че в случая не се установява отношенията между наследодателите на ищците и първоначалните ответници спрямо процесната вещ след 2005 г. да са основани на договор за наем, нито се установява осъществяваното от първите владение върху нея, считано от 2004 г., да е прекъснато впоследствие с изрично посочените в чл. 116 ЗЗД действия. Следователно представените доказателства за платени задължения за местни данъци и такси за 2013 г., 2015 г., 2017 г., 2018 г., 2019 г. не могат да обосноват извод, че в този период родителите на ищците не са държали имота за себе си.

Мотивиран от всичко изложено, въззивният съдебен състав е намерил, че родителите на ищците, считано от м. април 2004 г. до тяхната смърт, съответно през 2018 г. и 2020 г., са осъществявали давностно владение върху процесното жилище, обособено в западната част на еднофамилната къща, както и върху прилежащата към нея и ползвана от тях реална част от дворното място, в която са изградили циментови пътеки, засели са овошки и са отглеждали зеленчуци (съгласно показанията на свидетеля Л.). По твърдения на самите ищци, техните родители не са ползвали изцяло частта от двора, прилежаща към западната част от еднофамилната къща, за която е отреден УПИ *-* по ПУП на [населено място]. По техни признания, които съвпадат с твърденията на първия ответник, в западния край на тази част от двора има разноложени две несамостоятелни постройки, които се ползват от последния, тъй като те граничат непосредствено със самостоятелния му обект, който е извън процесното дворно място. Ищците не отричат, че теренът пред тези помощни постройки никога не е обработван и ползван от родителите им, както и от самите тях. Заявеното от тях в процеса ползване на реална част от УПИ *-* в обем на половината от площта му изобщо не е оспорено от ответната страна по делото, поради което следва да се приеме, че тяхната фактическа власт се е разпростирала върху реална част, която представлява половината от посочения парцел. Доколкото тази реална част не отговаря на изискванията за площ и лице по ЗУТ, за да се обособи като самостоятелен обект на правото на собственост, следва да се приеме, че родителите на ищците в период от 2004 г. до смъртта си, владеейки същата в обем от 1/2 от площта на УПИ, са държали за себе си 1/2 ид.ч. от него. Следователно в тяхна полза е текла придобивна давност по отношение на тази 1/2 ид.ч. от УПИ *-*, която съотстветства на реално ползваната част от поземления имот. След смъртта на родителите им, ищците са продължили да осъществяват владение върху имота - жилище в западната част на къщата, с прилежащата 1/2 ид.ч. от УПИ *-*, тъй като са посещавали и поддържали същия. Те са държали ключа за имота, извършвали са почистване и дребни поправки в жилището, запазили са обзавеждането му, монтирали са охранителни камери и периодично са възлагали почистването и косенето на ползваната от тях част от дворното място. В тази насока са както признанията на първоначалните ответници, които посочват, че за архитектурното му заснемане имотът е отключен от първия ищец, така и показанията на свидетелите Л. Д. и Й.. Възражението на ответниците, че ищците не са обитавали имота и че са го посещавали само инцидентно, поради което не владеят същия, не държи сметка, че постоянното владение не изисква непременно фактическо въздействие върху вещта във всеки един момент. Достатъчни са и периодични посещения, стига те са сочат на намерение имотът да се счита за свой, и които да не са прекъсвани от действия на трети лица, които явно и категорично да препятстват възможността владелецът да упражнява занапред фактическа власт върху него, което да има за последица отстраняването му за повече от шест мессца (арг. чл. 81 ЗС). По делото осъществяването на подобни действия от страна на ответниците или трети за спора лица, които да са довели до отстраняване на ищците от имота, не са доказани. Обратното, с отказа на ищците да предадат ключа от него на първия ответник и личното им явяване за отварянето му, за да се извърши архитектурното заснемане, същите категорично са манифестирали намерението си за своене на вещта. Допускането имотът да бъде заснет, съгласно показанията на свидетеля Л. Д., не означава признаване правата на ответниците, а е свързано с очакванията на ищците юридически да им бъде призната собствеността върху имота, който е бил владян от техните родители, а след откриване на наследството им - и от самите тях, като вторият ищец е осъществявал своето владение чрез брат си (първия ищец) – обстоятелство, признато с предявяването на иска съвместно от двамата. По този начин, продължавайки владението върху имота, ищците по реда на чл. 82 ЗС са прибавили към упражняваната от родителите им фактическа власт своето владение върху вещта. В резултат на това присъединяване, спорният имот е владян в периода от м. април 2004 г. до м. юли 2023 г., поради което е придобит по давност на основание чл. 79, ал. 1 ЗС.

Съдът е визирал, че частта от сградата, придобита по давност, следва да се опише в диспозитива на съдебния акт съгласно извършеното архитектурно заснемане.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК, като формулират следните въпроси, по които според тях се е произнесъл въззивният съд:

1. Настъпва ли вещноправният ефект на придобивната давност, ако наследникът се позове на изтекла в полза на наследодателя му придобивна давност, след като е загубил владението върху имота за период по-дълъг от 6 месеца;

2. Като елемент от придобивната давност, необходимо ли е упражняваното владение, за да се приеме, че е явно, постоянно, спокойно и непрекъснато, да няма случаен характер, а да е израз на воля трайно да се държи вещта по начин, препятстващ евентуалното владение на други лица, фактическата власт да се упражнява така, че всеки заинтересован да има възможност да научи за това, да не е смущавано чрез извършване на действия, сочещи противопоставяне на поведението на владелеца по отношение на владения имот, и да не е прекъсвано за период по-дълъг от 6 месеца.

Във връзка с първия въпрос се позовават на противоречие на атакуваното решение с приетото в: р ешение № 118/11.01.2021 г. по гр. д. № 665/2020 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 73/09.07.2019 г. по гр. д. №[ЕИК] г. на ВКС, II г. о., решение № 355/14.07.2010 г. по гр. д. № 802/2009 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 404/16.06.1995 г. по гр. д. № 1904/1994 г. на ВС, IV г. о., а по втория - в о пределение № 246/09.05.2018 г. по гр. д. № 3132/2017 г. на ВКС, ІІ г. о. и решение № 3/06.03.2015 г. по гр. д. № 4048/2014 г. на ВКС, II г. о.

Постъпил е отговор от Л. И. Х. и М. И. Х., в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима, с изключение на частта, с която въззивното решение се обжалва и в частта му, с която исковете са уважени срещу Г. Д. З., В. И. З., Е. И. К. и Д. И. З.. В тази й част жалбата е недопустима, предвид разпоредбата на чл. 26, ал. 2 ГПК, и следва да бъде оставена без разглеждане.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че атакуваното пред него решение е валидно и допустимо.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Първият въпрос от изложението към касационната жалба не може да обуслови допускане на касационно обжалване, тъй като е формулиран според защитната теза на жалбоподателите, че е налице загубване на владението от страна на предявилите иска лица за повече от 6 месеца, а не според приетото за установено от въззивния съд. В тази връзка следва да се посочи, че за да удовлетворява очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставеният правен въпрос следва да почива на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства - т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационната жалба.

Допълнително следва да се посочи, че дори да е налице поддържаното прекъсване на давността, е налице ТР № 2/06.11.2025 г. по тълк. д. № 2/2024 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което изгубването на владението върху имот в продължение на повече от шест месеца от лице, което се позовава на изтекла в полза на негов наследодател придобивна давност, не препятства настъпването на вещноправния ефект на придобивната давност.

По втория въпрос константната съдебна практика приема, че съгласно разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, а според ал. 2, ако владението е добросъвестно - в продължение на 5 години, т.е. фактическият състав на придобивната давност включва два елемента: владение и изтичане на определен срок. Според чл. 68 ЗС владението се характеризира с два основни признака: обективен - упражняване на фактическа власт върху вещта, и субективен - намерение да се държи вещта като своя. При преценка дали е установено владение, следва да се вземат предвид и неговите характеристики - да е непрекъснато (да не е загубено за повече от 6 месеца съгласно чл. 81 ЗС), да е спокойно (да не е установено по насилствен начин), да е явно (да не е установено по скрит начин), несъмнително и с намерение да се държи вещта като своя. Владението трябва да бъде установено явно спрямо собственика на вещта и фактът на установяване, както и моментът, в който е установено владението, трябва да бъде доказан по делото, тъй като именно с оглед начина на установяване на фактическата власт върху имота се извършва преценката дали владението е установено и поддържано явно или по скрит начин, както и дали е установено и поддържано с насилие. Претендиращият несобственик следва да е упражнявал фактическата власт върху конкретната вещ в период, по-дълъг от 10 години след нейното установяване, при което да е демонстрирал по отношение на невладеещия собственик на същата вещ поведение, което несъмнено сочи, че упражнява собственическите правомощия в пълен обем единствено за себе си, респ. приложение да намери установената в чл. 69 ЗС презумпция. И само ако елементите на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС са налице по отношение на претендиращото собствеността лице и са установени при пълно и пряко доказване в хода на процеса, възражението за изтекла придобивна давност за конкретен недвижим имот може да бъде уважено. Владението върху чужд имот не трябва да е скрито, а напротив, трябва да е установено явно по начин да може да бъде възприето и от действителния собственик на вещта (макар и без изрично да му бъде противопоставено, но фактическата власт да се упражнява по начин да може да бъде възприета от всяко трето лице). Владението трябва да е явно и несъмнително и да се осъществява постоянно, т.е. да не е от инцидентен характер, и да е от такова естество, че да не позволява на други лица да владеят вещта. Не е достатъчно владелецът да манифестира пред трети лица собственическото отношение към вещта, ако собственикът не може да узнае чрез тях за осъществяваното владение. Необходимо е владелецът да си служи с вещта, а ако се касае за недвижим имот - да осъществява физическо присъствие в него, да го посещава и да извършва явни действия по стопанисването му. Само при такива действия собственикът ще узнае, че друго лице владее неговия имот и ще има възможност да предприеме действия по защита на собствеността си.

В случая решението на Окръжен съд – Велико Търново е изцяло съобразено с практиката на ВКС, поради което и по втория въпрос не може да се допусне касационно обжалване.

Настоящият съд намира, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение в частта му относно претенцията за 1/2 ид.ч. от урегулирания поземлен имот *-* по ПУП на [населено място], с площ от 363 кв.м, на основание чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, за проверка дали в тази част същото не е очевидно неправилно, предвид изводите на съда, че владеенето на реална част от УПИ *-*, възлизаща на половината от цялата му площ, е довело до придобиване на собственост на 1/2 ид.ч. от този УПИ.

Л. Х. има право на направените пред ВКС разноски за адвокат в размер на 350 лв. (178.95 евро съгласно Закона за въвеждане на еврото в Република България), във връзка с подаване на отговор на касационната жалба, дължими предвид недопускане на въззивното решение до касационно обжалване в частта му относно сградата.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,