Определение № 3166 от 11.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1710/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Й. А., чрез назначения за особен представител адвокат А. И. А. срещу решение №202 от 27.02.2025 г. по в.гр.д.№2053/2023 г. на САС. С решението в обжалваната част е потвърдено решение №175 от 28.04.2023 г. по гр.дело №243/2021 г. на ОС Кюстендил, с което А. Й. А. е осъден да заплати на Гаранционен фонд сумата от 68 849.40 лв., представляваща регресно вземане, произтичащо от възстановяване на Нидерландското бюро на автомобилните застрахователи (НБАЗ), чрез Националното бюро на българските автомобилни застрахователи (НББАЗ) обезщетение за претърпени имуществени вреди от дружеството „ВОХТЕН БЕХЕЕР“ БВ, Н., в резултат на причинено на 17.12.2013 г. ПТП, настъпило на територията на Н. по вина на А. Й. А. при управление на МПС „М.“, без действаща задължителна застраховка „ГО“, ведно със законната лихва от 09.06.2021 г. В жалбата се излагат съображения, че решението е недопустимо, тъй като ищецът не е процесуалноправно легитимиран да предявява регресни права срещу ответника, с когото не е бил в правоотношения, евентуално неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и поради необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се поддържа, че решението е вероятно недопустимо, евентуално очевидно неправилно. Ответникът по касационната жалба Гаранционен фонд заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на направените пред ВКС разноски. Срещу решение №202 от 27.02.2025 г. по в.гр.д.№2053/2023 г. на САС в останалата му част, имаща характер на определение, е постъпила частна касационна жалба от адвокат А. И. А., назначен за особен представител на А. Й. А.. В посочената обжалвана част, въззивният съд е потвърдил определение №676 от 20.10.2023 г. по гр.д.№243/2021 г. на ОС Кюстендил, с което е оставена без уважение молбата на адвокат А. И. А., с която по същество се е искало изменение на постановеното първоинстанционно решение в частта за разноските, чрез завишаване на определеното възнаграждение на особения представител. В частната касационна жалба се излагат съображения за неправилност на определението, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че случаят е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по частната касационна жалба Гаранционен фонд заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и наведените от страните доводи, намира следното: Касационната и частната касационна жалба са процесуално допустими - подадени са от надлежни страни в предвидения в закона срок, срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че е сезиран с предявен от ГФ срещу А. Й. А. регресен иск, който следва да бъде квалифициран по чл.559 ал.3 КЗ (въпреки, че застрахователното събитие е настъпило на 17.12.2013 г., т.е. при действието на отменения КЗ), тъй като плащането на процесната сума от ГФ на НББАЗ е извършено на 25.04.2016 г., т.е. юридическият факт, даващ право на ГФ да се суброгира в правата на увреденото лице (в случая дружеството „ВОХТЕН БЕХЕЕР“), е настъпил при сега действащия КЗ, чийто разпоредби следва да бъдат приложени. Позовавайки се на визираната законова разпоредба (съгласно която Гаранционният фонд възстановява суми, изплатени от компенсационен орган на държава членка, когато моторното превозно средство на виновния водач обичайно се намира на територията на Република България и в двумесечен срок от настъпване на застрахователното събитие не може да се определи застрахователят; след изплащането на обезщетението Гаранционният фонд встъпва в правата на увреденото лице до размера на платеното обезщетение и лихви, както и за разходите за определянето и изплащането му), е намерил за неоснователно наведеното възражение за липса на активна процесуална легитимация на ищеца ГФ, респективно за недопустимост на първоинстанционното решение. От друга страна след подробен анализ на доказателствата по делото и като е намерил за неоснователни възраженията на ответника (досежно механизма на ПТП, вината на водача на седловия влечакч „М.“ с полуремарке - А. Й. А., размера на вредите и наличие на изтекла погасителна давност), е приел, че са изпълнени предпоставките, съставляващи елементи на фактическия състав на иска: 1. Да е настъпило застрахователно събитие (ПТП) на територията на друга държава-членка, причинено от МПС, чието обичайно пребиваване е на територията на Република България; 2. Да не е сключен застрахователен договор по риска „ГО“; 3. Да са причинени вреди, които са в пряка причинно-следствена връзка от ПТП, предизвикано от виновното поведение на незастрахования по риска „ГО“ водач; 4. Да е определено по размер и изплатено обезщетение на увреденото лице от компенсационния орган на другата държава членка, възстановяване по силата на международен договор, респ. споразумение, на изплатените суми на този орган от НББАЗ и възстановяване на НББАЗ на изплатените суми от Гаранционен фонд. По частната жалба на адвокат А. И. А. е изложил съображения, че възнаграждението на особения представител на страна в процеса, назначен по реда на чл.47 ГПК, се определя от съда съобразно фактическата и правната сложност на делото, като размерът на възнаграждението може да бъде и под минималния за съответния вид работа съгласно чл.36, ал.2 ЗА. Посочил е, че в случая размерът на цената на иска е 68 850 лв., а възнаграждението на особения представител е в размер на по 4100 лв. за първа и за втора инстанция, т.е. възнаграждението е определено от първоинстанционния съд в почти двоен на минималния размер (който възлиза на 2 595.50 лв. съгласно чл.7 от Наредба №1/2024 г.), поради което е достигнал до извод за неоснователност на частната жалба. Настоящият състав намира, че решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по касационната и частната касационни жалби. На първо място следва да се посочи, че процесуалната легитимация следва от твърдението на ищеца в исковата молба за принадлежността на спорното право, а дали това твърдение е установено по делото, е въпрос, който се отнася до основателността на иска. В този смисъл и тъй като в исковата молба твърденията на ищеца са в смисъл, че са налице предпоставките на разпоредбата на чл.559, ал.3 КЗ (идентична с чл.288а, ал.3, вр.ал.1, вр. чл.288, ал.12 КЗ (отм.)) за встъпване в правата на увреденото лице до размера на платеното обезщетение, то е налице надлежна процесуална легитимация за ищеца, а доводите за вероятна недопустимост на въззивното решение не могат да се споделят и касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.2 ГПК не може да бъде допуснато. От друга страна при постановяване на въззивното решение не е осъществено нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява твърдяната очевидна неправилност на обжалваното решение и на това основание касационно обжалване също не може да бъде допуснато. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. С оглед изложеното и тъй като в изложенията на основанията за допускане на касационно обжалване към касационната жалба и към частната касационна жалба не са формулирани материално или процесуалноправни въпроси, обусловил решаващата воля на въззивния съд (съдържащите се в изложенията твърдения за неправилност и необоснованост на съдебния акт не съставляват конкретен въпрос на материалното и/или процесуалното право), а съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да е посочено общото основание за селектиране на касационните жалби - правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като ВКС не е длъжен и не може да извежда този въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства, настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация сумата от 2626 лв. разноски пред ВКС. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,