Определение № 3560 от 10.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3783/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 3237 от 26.07.2023 г., подадена от Р. Й. С. и А. Б. С. чрез адвокат Л. В. от АК - К., срещу въззивно Решение № 233 от 23.06.2023 г. по в.гр.д.№ 30/2023 г. на Окръжен съд – Кюстендил. Ответниците по касация Г. М. С., Г. А. Х., А. Г. Х., Г. Г. Х. и Г. Г. Х., чрез процесуален представител адвокат М. К. от АК – К., са подали отговор на жалбата. Поддържат, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендират разноски. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С обжалваното решение е потвърдено Решение № 829 от 22.11.2022 г. по гр.д.№ 577/2022 г. на Районен съд - Кюстендил, с което е признато за установено по отношение на Р. Й. С. и А. Б. С., че ищците Г. М. С., Г. А. Х., А. Г. Х., Г. Г. Х. и Г. Г. Х. са собственици по наследство от С. И. О., бивш жител на село Пелатиково, община Невестино, починал на 31.12.1946 г., на 2/3 идеални части от следния недвижим имот: Поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], община Н., област К., с площ 30 599 кв.м., ведно с находящите се в имота приращения и подобрения; ответниците са осъдени да предадат на ищците владението върху процесните 2/3 идеални части, и е отменен на основание чл. 537, ал.2 ГПК констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давност, № 53/2015 г. на нотариус Б. А.. Установено е, че ищците са част от наследниците на С. И. О., бивш жител на село Пелатиково, община Невестино, починал на 31.12.1946 г. С Решение № 15999 от 19.04.1995 г. на Поземлена комисия гр. Кюстендил на наследниците на С. И. О. е възстановено правото на собственост в съществуващи (възстановими) стари реални граници на имот с № * в м. „О. ч.” по картата на землището на с. П., К. област. Процесният имот е с идентификатор ***. С Нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давност, № 53 от 2015 г. на нотариус Б. А. Р. Й. С. е призната на основание давностно владение за собственик на процесния недвижим земеделски имот. С Нотариален акт за продажба на земеделски недвижим имот № 77/2022 г., на 14.04.2022 г. Р. и А. С. са продали спорния имот на А. А. С.. Във връзка с направеното от ответниците възражение за придобиване на имота по давност са разпитани свидетели, чиито показания са обсъдени от въззивния съд (М. Г., П. А., Р. Ш., М. И.). От правна страна е прието, че ищците са доказали правото си на собственост върху имота на твърдените от тях в исковата молба основания – земеделска реституция и наследство. Г. С. притежава 1/3 ид.част от имота, а останалите ищци – общо 1/3 ид.част. По делото няма спор, че имотът се владее от ответниците, а последните не са доказали, че са станали собственици на имота въз основа на давностно владение, продължило в периода от м. февруари 2005 г. до м. февруари 2015 г. (съгласно направеното уточнение пред въззивната инстанция). Въззивният съд е приел, че от показанията на разпитаните по делото свидетели не се установява ответниците Р. и А. С. необезпокоявано да са упражнявали фактическа власт върху процесния имот и да са отблъснали владелчески действия на ищците в определения от закона срок. Действително част от свидетелите сочат, че ответниците са осъществявали действия в имота, включващи засаждане на дървета, почистването му от храсти и косене на трева, но те не са достатъчни, за да обосноват извод, че е осъществена трайна фактическа власт. От показанията на свидетелите Ш. и И. е установено, че между Р. и Г. е имало спорове по отношение на имотите. Въззивният съд е кредитирал техните показания, доколкото са в роднински връзки и с ищците, и с ответниците, не е установено да имат лоши отношения, а показанията им взаимно се допълват, в частност се потвърждават и от показанията на свидетеля М. Г., който сочи, че косил имота за баба Т., която е майка на ищеца Г. С., а след смъртта й не е ходил да работи. Съдът не е кредитирал показанията на А., че е виждал предимно А. да работи имота, като не е виждал други хора, тъй като не се потвърждават от останалите доказателства по делото. За неоснователен е счетен доводът, че искането по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяната на констативния нотариален акт, от който ответниците черпят права е преклудирано. Отмяната на констативния нотариален акт е последица от постановяването на съдебното решение, с което се отричат правата на титуляра на акта, поради което няма ограничения във времето за отмяна на констативен нотариален акт. За неоснователен е намерен доводът, че доколкото към момента ответниците не са собственици на процесния имот, то е недопустимо от същите да се иска да предадат неговото владение и да отстъпят собствеността. Имотът е продаден на А. С. на 14.04.2022 г., но исковата молба е постъпила в съда на 31.03.2022 г. и е вписана в Службата по вписванията гр. Кюстендил на 01.04.2022 г. Прехвърлянето е станало в хода на делото, поради което приложение намира разпоредбата на чл. 226 ГПК, съгласно която при прехвърляне на спорното право делото следва своя ход между първоначалните страни и силата на пресъдено нещо на постановеното решение се отнася и до правоприемниците. В изложението към касационната жалба е формулиран следният въпрос, за който се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: Трябва ли възприемането на осъществяване на релевантните факти да бъде едновременно или по различно време от свидетелите и дали техните впечатления трябва да са били спорадични или системни, за да се приеме установено едното или друго твърдяно обстоятелство. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на конкретен правен въпрос от ВКС ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а също и когато се налага тълкуване на неясни, непълни и противоречиви закони, с цел създаване на съдебна практика по тях или осъвременяването й. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. По поставения от касаторите въпрос не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго, и съществува практика на ВКС, от която въззивният съд не се е отклонил. В Решение № 141 от 11.10.2019 г. по гр.д.№ 3719/2018 г. на ВКС, І г.о. е направен преглед на практиката на Върховния касационен съд по въпроса за начина, по който съдът следва да извърши преценка на показанията на свидетелите и анализ на същите. Според трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на процесуалния закон и съвкупно с целия доказателствен материал по делото (Решение № 250 от 21.12.2015 г. по гр.д.№ 3897/2015г. на ВКС, І г.о. и посоченото в него Решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр.д.№ 4216/2008 г. на ВКС, ІV г.о.). При преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди на първо място установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели да приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите събрани доказателства факти и обстоятелства. Преценката на свидетелските показания следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства, като се ползват и правилата на логиката, като дали е основателно позоваването на придобивна давност съдът преценява при комплексна преценка на всички доказателства относно това упражнявана ли е фактическа власт върху имота и демонстрирано ли е намерение за своене (Решение № 266 от 29.06.2011 г. по гр.д.№ 1058/2010 г. на ВКС, І г.о.). Не е достатъчно свидетелските показания да бъдат само преразказани и ако въззивната инстанция не споделя изводите на първоинстанционния съд защо са били възприети показанията на част от свидетелите, а не на други свидетели, следва да изложи съображенията си защо следва да бъде възприето като достоверно казаното от другата група свидетели и да посочи кои други доказателства подкрепят казаното от тези свидетели (Решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д.№ 759/2010 г. на ВКС, ІІ г.о.). Съдът не е длъжен да възприеме показанията на свидетелите, но следва да изложи аргументи защо ги изключва от доказателствения материал (недопустими или ирелевантни), защо не ги кредитира или дори да ги кредитира, какво възприема или не за установено. Съдът не може да преиначава свидетелските показания или да обсъжда избирателно само части от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти (Решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр.д.№ 3244/2016 г. на ВКС, ІV г.о.). Съдът е длъжен да прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията си и да ги изложи добросъвестно пред съда, като съобрази също при какви обстоятелства свидетелят е узнал за съответния факт и за кое време в хода на развитието на правоотношенията между страните се отнася той, като има предвид, че заинтересоваността на свидетеля и неговата предубеденост може да се отрази както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда, като това може да се отнася за всички факти или само за някои от тях, поради което съдът е свободен да прецени дали да се довери на тези показания и в каква степен (Решение № 312 от 11.01.2018 г. по гр.д.№ 191/2017 г. на ВКС, ІV г.о.). В настоящия случай извършеният от въззивния съд анализ на показанията на разпитаните по делото свидетели съответства на възприетото в практиката на ВКС становище за начина и правилата, въз основа на които този анализ следва да бъде извършен. Съдът е разгледал и обсъдил показанията и на двете групи свидетели, допуснати по делото, съвкупно с целия доказателствен материал, и е посочил фактите, които се установяват с тях. Изложил е съображения, поради които кредитира или не кредитира показанията на отделните свидетели. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице когато приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. С оглед посочената съдебна практика, с която въззивният акт е съобразен, не е налице необходимост касационната жалба да се допусне за разглеждане по същество. С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК, касаторите следва да заплатят на ответниците по касация разноски за защитата пред ВКС в размер на сумата 1 200 лв., представляваща договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение (л. 17). По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия