Определение № 50240 от 11.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 123/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Л. Т. Д., чрез адвокат В. Н., обжалва решение № 751 от 29.06.2021 г. по в.гр.д. № 4/2021 г. на Апелативен съд – София, ГО, 14 състав, с което е потвърдено решение № 260011 от 07.10.2020 г. по гр.д. № 219/2019 г. на Окръжен съд – София, III състав, с което са отхвърлени предявените от настоящия жалбоподател против ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД, обективно съединени искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 409 от КЗ: 1) за заплащане на обезщетение в размер на 60 000 лв. за причинените на жалбоподателя неимуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило на 05.11.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 01.03.2018 г. до окончателното ѝ изплащане; 2) за заплащане на обезщетение в общ размер на 5 642,97 лв. за причинените на жалбоподателя имуществени вреди – направени разходи за лечение вследствие на причинените ѝ телесни увреждания при горепосоченото ПТП, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 01.03.2018 г. до окончателното ѝ изплащане. В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на правно основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е очевидно неправилно. Сочи и следните правни въпроса, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни? Обосновава допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК, сочейки, че съдът се е произнесъл в противоречие по посочения правен въпрос с разрешението в трайната съдебна практика, изразена в решение № 145 от 05.08.2021 г. по гр.д. 1178/20 г, ВКС. 2.Следва ли водачът да се движи със съобразена скорост, позволяваща му да спре в рамките на осветената си зона ? Сочи допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с решение № 287 от 01.07.1986 г. по н.д. 241/86 г. III НО. „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК – Застраховане““ АД, [населено място] оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните не се спори, че на 05.11.2016 г., в тъмната част на денонощието около 18 ч., на кръстовището на околовръстен път на [населено място] и [улица], е настъпило ПТП между лек автомобил марка „Рено Клио“ ДК [рег.номер на МПС] и мотопед „Априлия Амико“, управляван от пострадалата ищца, тогава на 67 години. Прието е, че основният спорен въпрос за изхода на делото е относно механизма на произшествието и наличието на противоправно и виновно поведение на водача на застрахования автомобил, като задължителен елемент от фактическия състав по чл.432, ал.1 от КЗ за ангажиране обезпечителната отговорност на застрахователя. Констатирано е, че пред първата инстанция са представени писмени доказателства - констативен протокол № 192/19.11.2016 г. за ПТП с пострадали лица на РУ С., с който е удостоверено настъпването на ПТП на 05.11.2016 г. на кръстовището на околовръстен път на [населено място] и [улица]с посочените за участници лица - водачът на лекия автомобил „Рено Клио“ и водачът на мотопеда „Априлия Амико“ и като причина, че пътното произшествие е реализирано, след като водачът на мотопеда не е спрял на пътен знак „Б2“- „Спри! Пропусни движещите се по пътя с предимство“ и е блъснат странично от лекия автомобил. По случая е било образувано досъдебно производство № 423/2016 г. по описа на РУ - С., пр.пр. № 1275/2016 г. срещу неизвестен извършител за извършено престъпление по чл.343, ал.1, б. „б“ във вр. с чл.342, ал.1 от НК - за това, че на посочените дата и място при управление на моторно превозно средство и нарушение на правилата за движение по пътищата по непредпазливост е причинена средна телесна повреда на Л. Т. Д.. С постановление от 03.08.2017 г. досъдебното производство е било прекратено на осн. чл.243, ал.1, т.1 във вр. с чл.24, ал.1, т.1 от НПК, тъй като причината за възникване на ПТП са били действията на пострадалата Д., която като водач на мотопед „Априлия Амико“, без регистрационни табели, в зоната на ПТП не се е съобразила с пътен знак „Б2“- „Спри! Пропусни движещите се по пътя с предимство“ и не е пропуснала да премине през кръстовището движещия се по пътя с предимство лек автомобил „Рено Клио“ с ДК [рег.номер на МПС], управляван от водача Р. М. Б.. Въззивният съд е приел, че следва да възприеме свидетелските показания на свидетеля Р. Б. - водачът на лекия автомобил, като кореспондиращи с останалите доказателства по делото. Свидетелят бил описал произшествието, като настъпило вечерта, при недобра видимост, в района на Околовръстното шосе на [населено място], в зоната на кръстовище, с близкото до града село, като свидетелят бил се движел по път, с предимство. Точно преди кръстовището бил се разминал с насрещнодвижещ се автомобил, с включени къси светлини. След това, на 20 м преди кръстовището, от пътя без предимство излязъл мотопед, който не спрял на знак „Стоп“, а навлязъл в неговото платно за движение. М. бил без светлини, а и пътят не бил осветен с изкуствено осветление. Опитал бил да спре, но не успял. Въззивният съд е кредитирал заключението на вещото лице, като е приел посочения механизъм на пътно-транспортното произшествие и е възприел, становището, че лекият автомобил се е движел с 51 км/ч в момента, към който е наближавал кръстовището, образувано между Околовръстния път и [улица], [населено място], пресичащи се под ъгъл около 90 градуса. Платното за движение било двупосочно, без наличие на хоризонтална пътна маркировка. По отношение посоката на движение на автомобила на около 45 метра преди зоната на кръстовището с [улица]било посочено наличието на секция от пътни знаци: „А27” - „Кръстовище с път без предимство от дясно” и под него - „А21” - „Възможна е поява на домашни животни”. По [улица]за посоката на движение от [населено място] към [населено място] вдясно на платното за движение на 4,00 метра преди началото на асфалтовото покритие на околовръстния път се е намирал закрепен на метална стойка пътен знак „Б2” - „Спри! Пропусни движещите се по пътя с предимство”. По тази [улица] км/ч се движел мотопед /скутер/ марка „Априля Амико”, без регистрационни номера, управляван от Л. Д., която без да се съобрази с пътен знак „Б2”, навлязла в зоната на кръстовището. Водачът на лекия автомобил Б. забелязал своевременно това навлизане на мотопеда в зоната на кръстовището и задействал спирачната система за аварийно спиране, като в мястото преди удара автомобилът е оставил 12 метра спирачни следи, описани в протокола за оглед на местопроизшествие. Независимо от това, аварийното спиране не било достатъчно и бил настъпил удар между челната част на автомобила и лявата странична част на мотопеда. При удара, водачът на мотопеда, Д. паднала на предния капак на автомобила, достигнала до челното му панорамно стъкло и паднала върху асфалтовото покритие на платното за движение, а мотопедът продължил праволинейното си движение напред и се установил върху срещуположния банкет. Прието е, че пътният участък в зоната на ПТП е бил прав, видимостта пред фронта на автомобила е била от порядъка на около 65 метра (при движение на къси светлини). Анализът на траекторията и разположението на спирачните следи, оставени от лекия автомобил и местоустановяването на мотопеда, са обосновали констатациите, че към момента, преди удара и двете превозни средства са се движели в десните си пътни ленти по отношение посоките си на движение. С оглед дължината на оставените от автомобила спирачни следи, измерени и описани в протокола за оглед - 12 метра, скоростта на автомобила непосредствено преди удара е изчислена на 51 км/ч, а на мотопеда 44 км/ч. При тази скорост, опасната зона за спиране на л.а. „Рено” била 32 метра, а отстоянието на челната част на автомобила от мястото на удара към момента на навлизане на мотопеда в лентата му за движение - 4.63 метра, от което е изведен и следващият извод, че към момента на навлизане на мотопеда в зоната на платното за движение по околовръстния път за водача на лекия автомобил „Рено Клио” ПТП е било непредотвратимо, за разлика от водача на мотопеда „Априлия Амико”, който при условие, че движейки се по път без предимство, сигнализиран с пътен знак „Б2”, е пропуснал да премине през кръстовището движещия се по пътя с предимство лек автомобил „Рено Клио”, е щял да предотврати настъпването на произшествието. Комплексната експертиза в автотехническата ѝ част е била оспорена своевременно пред първата инстаниця с конкретни възражения против изводите във връзка с механизма на удара, определен като неправилен поради несъобразяване с поредица посочени технически характеристики на МПС, треактория на движение, спирачни следи и др. Въззивният състав е приел, че отказът на първата инстанция да изслуша повторна експертиза за изясняване на спорния механизъм на произшествието съставлява процесуално нарушение, обосноваващо наличието на предпоставки по чл.266 ал.3 от ГПК за събиране на нови доказателства. Пред въззивната инстанция е изслушана повторна автотехническа експертиза на в.л. А., която въз основа на детайлно и задълбочено изследване е достигнала до почти идентични изводи за траекторията на движение на двете ППС и мястото на удара. Различен фактически е изводът на повторната експертиза относно скоростта на движение на лекия автомобил, определена на 57 км/ч или с превишение от 7 км/ч спрямо допустимата скорост от 50 км/ч. Независимо от посоченото е установено, че ударът е бил непредотвратим за водача на лекия автомобил, тъй като отстоянието в момента, в който мотопедът е навлязъл в лентата му за движение е било не повече от 9,5 и 19 м - по-малко от опасната зона за спиране 45 м при скорост от 57 км/ч и 37 м при допустимата от 50 км/ч. От тези констатации е изведен изводът, че и при движение с 50 км/ч, водачът технически не би могъл да предотврати удара. Прието е, че тази констатация се отнася и към момента, когато водачът на мотопеда преминава линията на знак „Стоп“ - отново отстоянието би било не повече от 32 км/ч и по-малко от опасната зона за спиране 45 м. Установено е, че единствено и само в хипотеза, в която водачът на мотопеда е спрял на знак „Стоп“ и навлязъл в кръстовището от неподвижно разстояние ударът би бил предотвратим, но тази хипотеза практически била изключена от събраните по делото доказателства. Допълнително подробно експертизата е отговорила и на следващия спорен въпрос и отразила в схема /л. 13/ светлинното петно на видимост на къси светлини и на тази база е определено към кой момент водачът е можел да забележи приближаващия към кръстовището мотопед. Направените изчисления на отстояние на лекия автомобил от мястото на удара, съобразени с изминато разстояние, време за реакция, време за сработване на спирачките и за нарастване на спирачното закъснение, е определено на 22 м, което отново е на разстояние по-малко от опасната зона за спиране. В проведеното съдебно заседание вещото лице А. обстойно е защитил изводите си, като на поставените в пояснение на експертизата въпроси е дал конкретни отговори - че ПТП е непредотвратимо за водача на автомобила, дори да бил управлявал с 44 км/ч, и че не е могъл да реагира в по-ранен момент от 22 м, защото преди това мотопедът е бил извън светлинното петно. Въззивният съд е достигнал до извод, че обсъдените доказателства, изясняващи механизма на произшествието, потвърждават изводите на първата инстанция. За неоснователни са приети доводите в жалбата на пострадалата за наличие на противоправно поведение от страна на водача на лекия автомобил, обосновани с видимостта към нея и възможността за реакция при възникналата опасност на пътя, а от там и за предотвратяване на ПТП. Автотехническата експертиза на в.л. А. по същество не се различава от обобщаващите изводи на приетата пред първата инстанция експертиза в оспорената ѝ част, но много по детайлно и конкретно разяснява от техническа гледна точка всички варианти и изключва възможността за предотвратяване на ПТП от страна на водача на лекия автомобил дори и при движение с по-ниска от разрешената скорост /44 км/ч/. Следователно е установено, че превишението в скоростта на лекия автомобил от /7 км/ч/ било и нарушение, не се явява в причинно-следствена връзка с настъпването на пътния инцидент - той е бил непредотвратим за водача във всяка една от разгледаните хипотези, които почиват на събраните по делото доказателства. Прието е, че няма ясен отговор въпросът дали в този пътен участък разрешената скорост не е била 90 км/ч, в който случай, според съда, е безсмислено въобще да бъде обсъждано поведението на водача, респ. неговата противоправност. Въззивният състав е счел, че в процесния случай от съществено значение е обстоятелството, от кой момент навлезлият в кръстовището мотопедист е дал повод, за да възникне опасност за движението. Прието е, че този момент следва да бъде конкретно установен по всяко дело с оглед доказаните факти, характеризиращи произшествието. Последователна в тази насока е съдебната практика, че деянието на водача не може да се третира като случайно, когато опасността не е възникнала внезапно в опасната му зона за спиране и ударът е бил технически непредотвратим, а в един предходен момент, когато той е могъл да я възприеме и е бил длъжен съответно да реагира, но не е сторил това. Според приетата експертиза пред въззивната инстанция към момента, в който водачът е видял и възприел опасния обект разстоянието на мотопеда до мястото на удара е било 22 м - по-малко от опасната зона за спиране. В обобщение, въззивният състав е заключил, че категорично се потвърждават изводите на първата инстанция, че ПТП е било непредотвратимо за водача на лекия автомобил „Рено Клио” и предотвратимо за водача на мотопеда „Априлия Амико”, като единствената причина за инцидента е в субективните действия на пострадалата, която е навлязла в зоната на кръстовище, движейки се по път без предимство, сигнализиран с пътен знак „Б2”, без да пропусне движещия се по пътя с предимство лек автомобил „Рено Клио". Установено е, че водачът не е могъл, нито е бил длъжен да предвиди, че друго превозно средство ще навлезе в треакторията му на движение забранителен знак „Б2“ в тъмната част на денонощието, а към момента, в който е възприел опасността, ударът за него е бил непредотвратим. За безспорно е прието, че в резултат на произшествието пострадалата е търпяла вреди, но за да е налице основание за ангажиране отговорността на застрахователя е нужно установяване на всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, включително противоправно поведение на водача на застрахования автомобил. След като не се е доказало, че поведението на водача е в нарушение на правилата за движение, и че се намира в причинна връзка с пътния инцидент, въззивният състав е счел, предявените преки искове против застрахователя по чл. 432, ал.2 от КЗ са неоснователни. Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. Служебно касационната инстанция може да допусне до касационно обжалване, въззивно решение, по отношение, на което се установи вероятност съдебното решение да е нищожно или да е недопустимо. Извън посочените хипотези на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, касаторът следва да обоснове основание за допускане касационно обжалване. По отношение на соченото основание – очевидна неправилност, съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че не е налице соченото основание. При извършената проверка на обжалвания акт, без проверка данните по делото, каквото е изискването на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че не е налице соченото основание. Липсва основание да се приеме, че съдът е приложил материалноправна норма в противоречие на действителното й съдържание или е приложил несъществуваща правна норма или извън обхвата на същата. Липсва основание да се приеме, че е налице съществено процесуално нарушение, което да е установимо от проверката на самия акт. Въззивният съд не се е отклонил от задължението си да спазва правилата на формалната логика, както и да зачете всички опитни правила, мотивите са ясни, точни и вътрешнонепротиворечиви. Поради това не може да се приеме, че е налице соченото от касатора правно основание – очевидна неправилност на въззивното съдебно решение. Съгласно посочения първи правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че не е обосновано основание за допускане касационно обжалване. Въззивният съд правилно е очертал предмета на делото и предмета на въззивното обжалване и съобразно това, е дал отговор на всички доводи и възражения, като е обсъдил всички доказателства в тяхната съвкупност, според тяхното значение, определено в закона. Така поставеният правен въпрос е значим във всеки един случай, при произнасяне по съществото на спора от въззивния съд. Но в случая липсва отклонение от задължителната и трайна практика на ВКС. Въззивният съд е изпълнил задълженията си като инстанция по същество да разреши материално-правния спор, като установи истинността на твърденията на страните, чрез анализ на сочените от тях доказателства съобразно тяхната доказателствена стойност, предвидена в закона. Съобразно разрешенията в трайната практика на ВКС, по приложение на чл. 235, ал.2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, въззивният съд при спазване изискването на чл. 269 и чл. 263 от ГПК, в рамките на процеса, определени от страните, е изложил фактически изводи, като съобразно установените факти е посочил приложимите правни норми и е анализирал същите, приемайки наличието на права на страните, респ. отсъствието им. Въззивният съд е отговорил на всички доводи и възражения относно спорните факти и е обсъдил доказателствата съобразно изложените от страните твърдения. В случая въззивният съд не се е отклонил от задължителната и трайна практика на ВС ППВС 1/53 и ВКС, изразена в ТР 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР 1/2013 г., както и трайната практика на ВКС, изразена в множество решения, служебно известни на настоящия съдебен състав решение № 163/06.02.2020 г. по т.д. 271/19 г., решение № 134 от 2.12.2019 г. по т.д. 2780/18 г., решение № 144 от 22.11.2019 г. по т.д. 2579/18 г., решение № 55 от 3.4.2-14 г. по т.д. 1245/13 г. и множество други. Поради изложеното не е налице допълнително соченото основание на чл. 280, ал.1 ,т. 1 от ГПК. Соченото от касатора съдебно решение, е израз на трайната практика на ВКС. Но не може да се приеме, в случая, че въззивният съд е нарушил соченото разрешение. Отговорено е на поставения въпрос кой е моментът, в който е възникнала опасността. Преценени са дадените варианти в заключението на вещото лице от повторната авто-техническа експертиза. Сочените основания за допуснати съществени процесуални нарушения – отказ да се допусне допълнителна САТЕ, не са свързани с основанията за допускане касационно обжалване. По отношение на втория поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че според трайното приложение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, в практиката на ВС и ВКС, както по граждански, така и по наказателни дела, съгласно задължението, предвидено в чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, водачите на пътни превозни средства са длъжни, при избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните услови, с релефа на местността, състоянието на пътя и превозното средство, с превозвания товар, характера и интензивността на движението, конкретните условия на видимост, за да са в състояние да спрат пред всяко видимо препятствие. От значение е да се даде отговор дали водачът на превозното средство е бил длъжен да очаква съобразно конкретната пътна обстановка, като се прецени конкретно дали пострадалият е бил обективно възможно да бъде възприет и да се определи бил ли е длъжен водачът да възприеме опасността. Възможно ли е от обективна и субективна страна да се очаква опасност на пътя и бил ли е длъжен водачът да предвиди тази опасност, така както е разяснено в ТР 28 от 28.11.1984 г. по н.д. 10/1984 г. на ОСНК на ВС. Въззивният съд е посочил критериите, съобразно посочените задължителни разяснения по приложение на правилата за избиране скоростта при движение с пътни превозни средства. Приел, че опасността е възникнала в момента, в който мотопедистът не е спрял на стоп линията при наличие на пътен знак „Б2“. Ясно е определен механизмът на пътно-транспортно произшествие, изследвани са всички посочени тези, и е достигнато до заключение, че при движение на лекия автомобил по път с предимство, единствената причина за настъпване на пътно-транспортното произшествие, е неспирането на стоп-линията от водача на мотопеда и извършеното от него нарушение на правилата за движение по пътищата. Ясно е посочено, че водачът на автомобила се е опитал да предотврати удара чрез аварийно спиране, за което свидетелстват 12 м спирачни следи, отразени в протокола за констатация на състоялото се пътно-транспортно произшествие, обстоятелство, обсъдено в заключението на вещото лице. По отношение твърдението, че не е обсъден конкретно сочен от водача на лекия автомобил факт - опита да се отклони автомобила в дясно, следва да се посочи, че въззивният съд е разглеждал констативния протокол за пътно-транспортно произшествие, оставените следи на място, както и заключението на вещото лице, съгласно което са направени анализ на различните вероятни ситуации, съпоставени с обективно установените скорост и посока на движение, за да се направи заключение, че единствената причина за настъпване на пътно-транспортното произшествие, е неизпълнение задълженията от водача на мотопеда. Съобразено е и движението на превозните средства в тъмната част на денонощието, при липса на осветеност на пътя и наличие на осветеност само от фаровете на лекия автомобил и е преценено, че първопричината е именно движението на мотопедиста, така е изключена отговорността на водача на лекия автомобил, като е посочено, че движението на лекия автомобил не е определящо за възникване на опасната ситуация. При движение под ограничението на скоростта, при скорост с 44 км/ч, не е предотвратимо пътно-транспортното произшествие, на разстояние по-малко от 22 м, тъй като действието е развито в тъмната част на денонощието и мотопедът е бил извън светлинното петно. Така е прието, че водачът на лекия произшествието е настъпило не от неизпълнение на задълженията на водача на лекия автомобил, предписанията относно скоростта, а от действията на водача на мотопеда. Този извод е обусловил и извода за липса на отговорност на застрахователя. С оглед установените факти по делото, след възприемане на всички доказателства, както и техния анализ, с помощта на съдебно-автотехническа експертиза, е направен анализ на конкретната пътна обстановка и е достигнат извода, че водачът на лекия автомобил е управлявал същия със съобразена спрямо конкретните пътни условия скорост, на къси светлини, като единствената причина за осъществяване на удара е поведението на водача на мотопеда, изразяващо се в неосъществено спазване на знак „Б2, спри осигури предимство“. Подробно е анализирано движението и скоростта на водача на лекия автомобил, за да се направи този извод. По отношение задължението да избира скорост на движение, с оглед осветеността на пътя и да управлява със скорост, която да му позволява да спре при препятствие, въззивният съд е посочил, че скоростта не е в противоречие с посеченото задължение и е направил заключение с оглед осветеността на пътя от фаровете на автомобила и липса на осветеност на мотопеда. Направено е изследване към кой момент водачът е могъл да отрази светлинното петно на видимост на къси светлини и кога е могъл да забележи мотопеда. Направените изчисления на отстояние на лекия автомобил от мястото на удара, съобразени с изминато разстояние, време за реакция, време за сработване на спирачките и нарастване на спирачното закъснение, е 22 м, което е разстояние по-малко от опасната зона. Именно при повече от 22 м водачът не би могъл да реагира, тъй като водачът на мотопеда е бил в тъмно петно, без фарове. Изводът, е, че е могъл да спре в осветеното пространство, но в рамките, извън това пространство, не е могъл да забележи опасността. Касаторът не е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване, доколкото изводите на въззивния съд са на основание направения анализ на доказателствата и обосноваване на извода за единствена причина за настъпване на пътно-транспортното произшестиве, неизпълнение на правилата за движение по пътищата на водача на мотопеда, неспрял на знак „Б2“, както и управлявал мотопед без фарове в тъмната част на денонощието. Всички анализирани факти, с оглед приложението на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП ,са свързани с правилността на обжалвания акт, не с тълкуване на приложимото право. По изложените съображения липсва основание за допускане касационно обжалване. При този изход на делото, на ответника по касационната жалба, следва да се възмездят направените по делото разноски в размер на 2 097 лв, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. Видно от договор за правна защита и съдействие № 187/27.10.2021 г., сключен между ответника и АД „Д. Х.“, с който е уговорено заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 2 097 лв, фактура, издадена от адвокатското дружество, платежно нареждане за банков превод на посоченото адвокатско възнаграждение в размер на 2 097 лв, разноските са действително направени Видно е подадения писмен отговор, че дружеството е представлявано от адвокат Х.. Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България