Определение № 5048 от 05.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3698/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 21858/11.08.2025 г. на М. Д. Д., [населено място], чрез съпругата си М. Г.-Д., срещу въззивно определение № 1081/08.07.2025 г. по в.ч. гр. д. № 1149/2025 г. на Апелативен съд - София. В жалбата се релевират оплаквания за неправилност поради необоснованост на въззивното определение. Посочва се, че жалбоподателят не е управител нито съдружник в търговски дружества, противно на приетото от въззивния съд. Счита, че поради затрудненото си финансово положение следва да бъде освободен от задължението за внасяне на държавна такса и разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като е нарушено правото му по чл. 6 ЕКПЧ за достъп до справедлив процес от безпристрастен съд, без обаче да се формулира правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Наведени са твърдения, че определението е постановено от незаконен състав поради факта, че разгледалите делото съдии са предубедени, но не са се отвели от него. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о. констатира следното: С въззивното определение е потвърдено определение № 7592/19.04.2013 г. по гр. д. № 17258/2012 г. на Софийски градски съд, с което е оставено без уважение искането на М.Д. за освобождаване от заплащане на държавна такса и искането му за допускане на обезпечение на предявените искове, чрез налагане на възбрана върху притежавани от ответниците имоти. Въззивният съд е приел за установено, че производството е образувано по предявени искове от М. Д. Д. срещу Й. М., Х. М., Б. М., Министерство на вътрешните работи и ОД МВР – Велико Търново, за осъждане на ответниците да му заплатят обезщетение за причинените му имуществени вреди, изразяващи се в претърпени загуби в размер на 745 000 лева и пропуснати ползи от 22 500 000 лева, както и неимуществени вреди от 150 000 лева. В исковата молба е направено искане за освобождаване от държавни такси и разноски на основание чл. 83, ал. 2 ГПК, както и искане за допускане на обезпечение на предявените искове, чрез налагане на възбрана върху недвижими имоти, собственост на физическите лица-ответници. В изпълнение на дадени указания пред въззивния съд е представена актуална декларация за имущественото състояние на ищеца, с оглед необходимата преценка за основателността на искане по чл. 83, ал. 2 ГПК. В нея молителят е декларирал, че е семеен, страда от заболявания, не притежава недвижимо имущество и МПС, не притежава влогове, не получава трудово възнаграждение и наеми, няма дялово участие в дружества, не получава дивидент. Фирмата му в качеството му на ЕТ „Снемо Марс“ не получава приходи от повече от 10 години. Получаваната инвалидна пенсия е в размер на 609,60 лева, като е издържан със средства от заеми и роднини. Съпругата му също не получава доходи, различни от инвалидна пенсия в размер на 517, 40 лева месечно. Въззивният съд е посочил, че целта на разпоредбата на чл.83, ал.2 ГПК е да се даде възможност за защита на лични и имуществени права на лица, материалното положение на които не позволяват изцяло или частично разходите за съдебното производство. При преценката на материалното състояние на лицето следва да се вземат предвид неговите доходи, на членовете на семейството му, имущественото и здравословно състояние, трудовата заетост, възрастта и всички други обстоятелства със значение за преценката относно средствата, с които разполага лицето. Въззивният съд е отбелязал,че представената декларация по чл.83, ал.2 ГПК е непълна и отчасти неточна, което е препятствие да се извърши цялостно изследване на предпоставките за освобождаване от държавна такса. В нея са изброени редица заболявания на ищеца, без да са приложени доказателства в тази насока. Декларирана е липса на дивиденти от акционерни дружества и дялово участие в търговски дружества, което не съответства на извършената от съда служебна справка в Търговския регистър към Агенция по вписванията. От последната съдът е констатирал, че Д. е управляващ, представляващ и съдружник в голям брой търговски дружества /конкретно посочени/, някои от които скоро регистрирани и пререгистрирани, а други - със значителен по размер внесен капитал или с апортирани недвижими имоти. С оглед тези факти е прието, че е налице непълно деклариране на относимите обстоятелства към молба по чл. 82, ал. 2 ГПК, поради което е невъзможно извършването на преценка от страна на съда за основателността на подадената молба. За да бъде допуснато и посоченото обезпечение на предявените искове, следва да се отстранят констатираните нередовности в исковата молба. Частната касационна жалба е подадена срещу акт на въззивен съд, който подлежи на обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, поради което процесуално допустима. Настоящият състав на ВКС, ІІ г.о. намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на определението. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело и за формиране решаващата воля на съда. Този въпрос, като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните (частни) жалби. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва формулиран правен въпрос. Жалбоподателят бланкетно сочи основанията на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, без да поставя конкретен правен въпрос и обосновка, нито посочва в противоречие с кои актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз е налице произнасяне по релевантен правен въпрос в обжалваното въззивно определение. Жалбоподателят излага оплаквания за необоснованост на обжалваното определение, които не могат да бъдат предмет на проверка в производството по селекция на касационните (частни) жалби. Предвид липсата на формулиран правен въпрос, следва да се приеме, че не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В допълнение следва да се посочи и че в чл.280, ал.1 ГПК не е предвидено като основание за допускане касационно обжалване на въззивно решение/определение, противоречие с практиката на ЕСПЧ. Оплакванията в тази насока на жалбоподателя са, че определението е постановено от незаконен състав на въззивния съд, който е следвало сам да се отстрани от разглеждане на делото. В практиката на ЕСПЧ е прието, като определящо, не субективното чувство на страната относно пристрастността на съдебния състав, а дали при конкретните обстоятелства опасенията са обективно оправдани. Жалбоподателят не е изложил конкретни факти, сочещи на извод за обективна обоснованост на съмненията му в безпристрастността на съдебния състав, респ. неотстраняването на последния от делото да е съществено процесуално нарушение, довело до неправилност на постановения акт /Решение № 1/2023 г. на ОСГТК на ВКС/. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.