Определение № 383 от 09.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 1373/2015 г.

Производството по делото е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по постъпила частна жалба от процесуалния представител на [фирма] – адв. П. срещу определение № 20/14.01.2015 г. по т.д.№ 974/2014 г. по описа на ВКС, ТК, второ отделение в частта, с което е оставена без разглеждане като недопустима касационната жалба на едноличния търговец против част от решението на Кюстендилския окръжен съд от 15.11.2013 г. по гр.д.№ 425/2013 г. Частният жалбоподател моли за отмяна на атакуваното определение като неправилно. Счита, че вземането, предмет на иска по чл.422 ал.1 ГПК, е неделимо и обхваща общата дължима сума по двете фактури /вкл. по фактура № 53376/20.12.2010 г. на стойност 6 901.50 лв./. Според него, общо паричната оценка на предмета на делото е цената на иска, съобразно разпоредбата на чл.68 ГПК, поради което съдът незаконосъобразно е разделил исковата претенция на две части, с оглед претендираните суми по отделните фактури. Насрещната страна [фирма] [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Т., изразява становище за неоснователност на частната жалба и моли обжалваното определение да бъде потвърдено, като обосновано и правилно. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната жалба е депозирана в рамките на срока по чл.275 ал.1 ГПК, от надлежна страна и е процесуално допустима, но неоснователна по същество. За да остави без разглеждане подадената от [фирма] касационна жалба, съставът на ВКС, ТК, второ отделение в обжалваното определение е изходил от това, че предмет на делото са обективно съединени искови претенции. По отношение на иска относно установяването на вземане, произтичащо от договор за търговска продажба, обективиран във фактура № 53376/20.12.2010 г., жалбата е недопустима, т.к. е с цена под посочения в чл.280 ал.2 ГПК минимален размер, над който решенията по въззивни търговски дела подлежат на обжалване. Определението е правилно. Изводът за недопустимост на касационното обжалване в посочената част следва да бъде споделен. Извършената от първия тричленен състав преценка е в съответствие с императивното изискване на чл.280 ал.2 ГПК. Правилно е отчетено обстоятелството, че се касае за обективно съединяване на искове с различни основания, поради което предвиденият в посочената разпоредба праг относно цената на иска, определена съгласно правилата на чл.68-70 ГПК, като условие за допустимост на касационното обжалване, следва да е налице за всеки един от тях. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение