Определение № 50053 от 08.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2088/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Прокуратура на Република България /ПРБ/ и на Р. М. Б. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд № 10570 от 17.12.2021 г. по гр.д.№ 1730/ 2020 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Софийски градски съд /СГС/ по гр.д.№ 4020/ 2019 г. и като краен резултат ПРБ е осъдена да заплати на Р. Б. сумата 5 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на образувано наказателно производство по сл.д.№ 1/1991 г., понастоящем преобразувано в ДП № ІІ-048/ 1999 г. на Военно окръжна прокуратура /ВОП/– София, на основание чл.2б ЗОДОВ, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 100 000 лв. Ищецът Р. Б. обжалва въззивното решение в частта, отхвърляща предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди за разликата над 5 000 лв до 100 000 лв. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 повдига правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъдат уточнени и синтезирани в следния смисъл: при въведено оплакване във въззивната жалба за определен несправедливо висок размер на обезщетение за неимуществени вреди, без конкретно изложени обстоятелства, може ли въззивният съд да намали този размер, преценявайки установените обстоятелства и това нарушава ли принципите на състезателност, равнопоставеност и диспозитивност; длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото и всички доводи във въззивната жалба; кой е приложимият стандарт при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди при предявен иск по чл.2б ЗОДОВ – националният или установеният в практиката на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/; в същата хипотеза кои са релевантните факти и обстоятелства за определяне на размера на обезщетението и спада ли към кръга на релевантните факти и обстоятелства практиката на ЕСПЧ. Според жалбоподателя - ищец тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, а за първия от тях при условията на евентуалност поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответникът ПРБ, без да взема становище по касационната жалба на ищеца, обжалва въззивното решение в частта, в която искът е уважен до размер 5 000 лв. Моли решението в тази част да бъде допуснато до касационен контрол по материалноправния въпрос „Когато пострадалият от престъплението е разполагал с възможността да предяви иск за обезщетение на неимуществените вреди, които е претърпял от деликта пред граждански съд, който има компетентността да установи всички факти от значение за правото му, но не се е възползвал от нея, приложим ли е чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, вр. чл. 6 параграф 1 от КЗПЧОС?“. Счита, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Освен това излага съображения, че въззивното решение е очевидно неправилно, защото даденото тълкуване на понятието „граждански права и задължения“ по смисъла на чл.6 ЕКЗПЧОС противоречало на практиката на ЕСПЧ. Ищецът оспорва касационната жалба на ответника като поддържа, че поставеният материалноправен въпрос не е разрешаван от въззивния съд и не обуславя решението му. Оспорва и доводите за очевидна неправилност на решението като заявява, че то съответства на практиката на ЕСПЧ. Съдът намира жалбите за допустими, а налице са и предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол, но само по касационната жалба на ищеца. За да уважи предявения иск отчасти, въззивният съд приел за установено, че ищецът е бил жертва на т.нар. “възродителен процес“, едно от неоснователно лишените от свобода и въдворени в Белене 517 лица, за които с решение на парламентарна комисия на Народното събрание е обявена политическа и гражданска реабилитация. Със заповед от 25.03.1986 г. спрямо ищеца била наложена принудителна административна мярка - принудително установяване в Белене за срок от три години, а със заповед от 15.05.1986 г. той бил принудително установен в [населено място] за срок от 3 години. За разследване на действията по т.нар. „възродителен процес“ било образувано сл.д.№ 1/ 30.01.1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили за престъпление по чл.162 НК и по чл.387 ал.2 НК. На 20.07.1993 г. във Военна колегия на Върховния съд бил внесен обвинителен акт срещу Д. С., Т. Ж. и Г. А. и по него било образувано НОХД № 1/ 1994 г. Делото било върнато за допълнително разследване с разпореждане поради допуснати съществени процесуални нарушения. На 19.12.1997 г. бил внесен нов обвинителен акт, по който било образувано НОХД № 1/ 1998 г. по описа на ВКС. На 28.04.1998 г. съдебното производство било прекратено и делото отново било върнато за доразследване. С постановление от 29.09.1998 г. делото било преобразувано в сл.д.№ 780-ІІ/ 1998 г. по описа на ВОП София. За обвиненията по чл.162 НК обвинението било прекратено по отношение на Т. Ж. и Д. С. поради смъртта им, а с постановление от 06.04.1999 г. производството било спряно поради наличие на свидетели в чужбина. След възобновяването му на 04.12.1999 г. то било преобразувано в досъдебно производство № ДП ІІ-048/ 1999 г. по описа на ВОП София, под който номер било висящо и към настоящия момент, но производството било спряно от 2018 г. По него били установени актуалните имена, точни адреси и местонахождението на общо 446 лица, въдворени по време на възродителния процес в ТВО Белене, както и законните наследници на онези от тях, които са починали. От тези лица били разпитани 312, не били разпитани 134 лица, намиращи се на територията на Република Турция. По изпратена молба за правна помощ били разпитани 26 от тези 134 лица, а изпратените през 2003 г.и 2004 г. до Република Турция следващи молби за правна помощ за разпит на останалите 108 лица не били изпълнени. С определение № 4909/ 06.11.2018 г. по НЧД № 4743/ 2018 г. на СГС била уважена молба за ускоряване на производството и бил определен едномесечен срок за проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства и произнасяне на прокурора съгласно правомощията му по чл.242 ал.1 НПК. В мотивната част на определението съдът констатирал, че наказателното производство подлежало на прекратяване поради изтекла към 13.02.2000 г. давност. Твърде дългото очакване и недочакване на приключване на следствените действия по делото оказало силно влияние върху ищеца. Подсилвало депресивното му състояние и той не можел да преработи свързаните с травмата от репресията спомени. Ищецът се чувствал нещастен, безсилен да бъде активен, намирал се в силен стрес, предизвикан от разочарованието. При тези фактически установявания от правна страна въззивният съд извел, че искът е доказан по основание. Отхвърлил възраженията на ПРБ, че претенцията е недопустима за периода преди влизане в сила на чл.2б ЗОДОВ, като посочил, че съгласно установената практика нормата е приложима за всички висящи към момента на влизането й в сила производства. Съдът отхвърлил и възраженията на ПРБ, че ищецът не е активно легитимиран да предяви иска поради това, че не е бил конституиран като частен обвинител в наказателното производство. Посочил, че той има статута на жертва по смисъла на ЕКЗПЧОС от момента на образуване на производството и заради това има право то да приключи в разумен срок. Наказателното производство обуславяло гражданския аспект на случая, защото гражданският съд нямал компетентност да установи фактът на престъплението, затова наказателното дело било такова по „определяне на гражданските права“ на пострадалия. Продължителността на разследването по това дело надхвърляла разумните срокове, макар то да се отличавало със значителна фактическа и правна сложност. Делото било образувано през 1991 г. и след изтичане на 30 години все още не било приключило. Изтекли били давностните срокове за наказателно преследване, а по делото не били извършвани практически никакви действия по разследването от 2003 г. Това довело ищеца до обезверяване, засилване на чувството за липса на справедливост и до емоционална фрустрация. Тези неимуществени вреди подлежали на обезвреда от държавата и ищецът имал право да ги претендира от ПРБ като неин процесуален субституент. Относно размера на дължимото обезщетение съдът посочил, че взема предвид липсата на тежки за психичното и физиологичното здраве на ищеца последици и че сумата от 5 000 лв адекватно ще го обезщети за преживените негативни изживявания. При тази мотивировка на обжалваното решение, по жалбата на касатора-ищец следва да се приеме, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по прецизирания процесуалноправен въпрос за задълженията на въззивния съд в процеса на доказване и обсъждане доводите на страните при изготвяне на мотивите към решението си. Този въпрос обуславя обжалваното решение, а основателно ищецът поддържа, че не е разрешен в съответствие с установената от ВКС практика. Останалите поставени от касатора - ищец правни въпроси не са обуславящи, но ще бъдат разгледани като касационни доводи при произнасянето по същество. По жалбата на касатора – ответник не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Поставеният от ПРБ материалноправен въпрос не обуславя обжалваното решение. Съдът не е посочил в мотивите си, че ищецът, като пострадал от престъплението, разследвано по забавеното наказателно производство, е разполагал с възможността да предяви иск за обезщетение на неимуществените вреди, пред граждански съд, нито пък че гражданския съд е имал компетентността да установи всички факти от значение за субективното гражданско право на пострадалия. Обратно, въззивният съд изрично е посочил в акта си, че гражданският съд не е бил компетентен да установи фактът на престъплението именно поради което наказателното дело било такова по „определяне на гражданските права“ на пострадалия. Затова въпросът „Когато пострадалият от престъплението е разполагал с възможността да предяви иск за обезщетение на неимуществените вреди, които е претърпял от деликта пред граждански съд, който има компетентността да установи всички факти от значение за правото му, но не се е възползвал от нея, приложим ли е чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, вр. чл. 6 параграф 1 от КЗПЧОС?“, не е разрешен от въззивния съд и не обуславя изводите му за основателност на иска. По него касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Обжалването не може да бъде допуснато в осъдителната част и по твърденията за очевидна неправилност на обжалвания акт. Съгласно установената практика, „очевидна неправилност“ е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая не се твърди такъв порок, въз основа на който обжалваният акт да може да се окачестви като „очевидно неправилен“ в осъдителната част. Изложените от ПРБ доводи се свеждат до неправилно разрешаване на поставения от нея правен въпрос, но разрешение на този въпрос въззивният съд не е давал. По изложените съображения съдът