Определение № 2894 от 21.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1208/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Касационният жалбоподател ЗАД „ОЗК-ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, чрез адвокат И. Т., обжалва решение № 427 от 02.04.2026 г. по в.гр.д. № 196/2026 г. на Апелативен съд - София, 16-ти граждански състав, с което е потвърдено решение № 6369 от 24.10.2025 г. по гр.д. № 7107/2024 г. на Софийски градски съд, ГО, I-19 състав, в частта, с която е уважен предявеният от И. Д. Иванова против настоящия жалбоподател иск, с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във вр. с чл. 45 от ЗЗД за следните суми - 25 564,99 евро /50 000 лв./, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП на 07.11.2023 г., ведно със законната лихва от 03.01.2024 г. до окончателното плащане на сумата; 2126,06 евро /4158,15 лв./, представляваща обезщетение за имуществени вреди - разходи за лечение, извършени по повод лечение на травмите, причинени при ПТП на 07.11.2023 г., ведно със законната лихва от 03.01.2024 г. до окончателното плащане на сумата. В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени въззивното решение в обжалваните части, в условията на евентуалност – да бъде постановено друго решение по съществото на спора, като се намали присъденото обезщетение. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се позовава на правното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно. Сочи и следните въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.Следва ли въззивният съд да извърши цялостна преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства, като прецени извършено ли е правонарушение на сочения за виновен водач на МПС и да съобрази решението си с представените писмени доказателства - прекратяване на досъдебното производство по отношение на лицето, управлявало застрахования по риска „Гражданска отговорност на автомобилистите“, автомобил и образуването на досъдебно производство срещу неизвестен извършител? 2.Следва ли гражданският съд да прецени кое противоправно поведение е причина за настъпване на пътния инцидент и да не релевира мотиви относно всички правоизключващи елементи от деликтната отговорност на сочения за виновен водач? 3.Какво е съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД? Спазен ли е и приложен ли е принципът за справедливо обезщетяване на претърпените вреди по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди по конкретното дело в съответствие с ППВС № 4/1968 г.? Как следва да се прилага принципът на справедливост, уреден в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението за неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застраховател? Правилно ли са разгледани и оценени от въззивната инстанция въпросите за критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД и са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от причинено в резултат на деликт увреждане? – противоречие с: ППВС № 4/1968 г.; решение № 182/19.11.2019 г. по гр.д. № 4662/2018 г. на ВКС, III г.о.; решение № 60180/24.10.2022 г. по т.д. № 2393/2020 г. на ВКС, I т.о.; решение № 50085/10.06.2024 г. по гр.д. № 3029/2022 г. на ВКС, I г.о.; решение № 232/29.10.2014 г. по гр.д. № 754/2014 г. на ВКС, III г.о.; решение № 95/28.09.2022 г. по гр.д. № 609/2022 г. на ВКС, I г.о.; решение № 50066/15.01.2024 г. по т.д. № 1196/2022 г. на ВКС, II т.о. 4.Длъжен ли е съдът да обсъди възраженията за съпричиняване и прекомерност, без да вземе предвид факти, базирани на събраните по делото доказателства, които са от водещо значение за продължителността на търпените болки и страдания? – противоречие с: ППВС № 1/53 г.; ППВС № 7/1965 г.; ППВС № 1/1985 г., тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г.; решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о.; решение № 17/23.07.2014 г. по т.д. № 811/2012 г. на ВКС, II т.о.; решение № 111/03.11.2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т.о.; решение № 136/06.11.2015 г. по т.д. № 2483/2014 г. на ВКС, II т.о.; решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, II т.о.; решение № 94/13.09.2016 г. по т.д. № 3768/2014 г. на ВКС, II т.о.; решение № 161/04.10.2016 г. по т.д. № 2220/2015 г. на ВКС, II т.о. По въпроси от 1 – 4 обосновава допълнително основание за допускане на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, както и чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. 5.Когато пред въззивния съд е направено оплакване за неправилни фактически и правни изводи, сторени от първоинстанционния съд, такъв по отношение възникването и механизма на ПТП, следва ли въззивната инстанция да направи самостоятелен анализ на събраните от първата такава доказателства и да изведе собствени фактически и правни изводи за фактическата обстановка, от която се твърди че са произтекли процесните вреди? По този въпрос се твърди основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба И. Д. Иванова, чрез адвокат Н. Д., оспорва подадената касационна жалба. Излага съображения, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Претендира разноски. Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл.283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищцата И. Д. Иванова, е претърпяла неимуществени и имуществени вреди. По отношение на неимуществените вреди е прието, че се изразяват в болки и страдания, настъпили в резултат на ПТП, реализирано на 07.11.2023 г. Към момента на настъпване на процесното пътнотранспортно произшествие, ЗАД „ОЗК-ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, безспорно е застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“, сключена за автобус А 1310 на градския транспорт по линия № 49, с рег. [рег.номер на МПС], управляван от П. А. П.. Относно механизма на ПТП и вината за настъпването на деликта, въззивният състав е приел следното: Установил е, че в процесния случай не е налице влязла в сила присъда, която да обвързва гражданския съд съгласно разпоредбата на чл. 300 от ГПК. Уточнил е, че постановленията на прокуратурата не се ползват със задължителна сила и не формират сила на пресъдено нещо, като същите не са и окончателни, тъй като наказателното производство може да бъде подновено при наличието на нови доказателства. Установил е, че в случая наказателното производство е спряно до установяване на извършителя, поради което е приел, че механизмът на произшествието и противоправното поведение на дееца следва да бъдат установени въз основа на събраните в гражданския процес доказателства. От събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и от заключението на съдебно-автотехническата експертиза, се установило, че на 07.11.2023 г. автобус „Мерцедес Интуро“, с рег. [рег.номер на МПС], управляван от П. А. П., се движил в [населено място] със скорост около 20–25 км/ч. Ищцата е пътувала седнала на двойна седалка срещу входната врата в предната част на автобуса, която не е била обезопасена с предпазни тръби и парапети. При преминаване покрай спрян автомобил, неговият водач внезапно отворил вратата, поради което водачът на автобуса предприел маневра за аварийно спиране. В резултат на отрицателното ускорение на автобуса, ищцата политнала напред, паднала на пода на автобуса и получила телесни увреждания. Показанията на водача на автобуса потвърждавали този механизъм. Той заявил, че при движение по наклон, след като срещу него се е движил товарен автомобил, водачът на паркирана кола внезапно отворил вратата, поради което бил принуден да натисне рязко спирачките и да спре, защото щял да предизвика ПТП. От показанията на самия водач се установило още, че ежедневно преминавал по този маршрут и отлично познавал особеностите на пътната обстановка-наличието на паркирани автомобили, стесненото платно и честото пресичане на пешеходци. Именно поради това е следвало предварително да съобрази скоростта и начина си на управление така, че да избегне необходимостта от аварийно спиране. Съдебно-автотехническата експертиза изключвала техническа неизправност на автобуса като причина за произшествието. Въззивният съд е възприел заключението на вещото лице и е установил, че водачът е разполагал с техническата възможност да управлява автобуса така, че при необходимост да спре плавно, без пътниците да изгубят равновесие. Макар аварийното спиране да е предотвратило удар с автомобила, причината за настъпилия инцидент била в начина, по който водачът е управлявал автобуса и е използвал органите за управление. При тези фактически данни, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че произшествието е причинено по вина на водача на автобуса, който е нарушил задълженията си по чл. 20, ал. 1 и 2 от ЗДвП да контролира непрекъснато управляваното превозно средство и да избере такава скорост, която да му позволи да спре пред всяко предвидимо препятствие. Направен е извод, че водачът на автобуса не е съобразил както особеностите на пътната обстановка, така и обстоятелството, че превозва пътници, които могат да пострадат при внезапно спиране. Въззивният състав е приел още, че експертизите, изготвени в досъдебното производство, не представлявали годни доказателствени средства по смисъла на ГПК и не можели да бъдат използвани при формиране на изводите на съда. За сметка на това съдебно-автотехническата експертиза, назначена в гражданския процес, била изготвена компетентно, не била оспорена от страните и съответствала на останалите доказателства, поради което правилно била кредитирана и от двете съдебни инстанции. Предвид приетото наличие на противоправно поведение от водача на автобуса, причинило телесни увреждания на пострадалата ищца, въззивният съд е приел, че с оглед чл. 52 от ЗЗД, следва да бъдат отчетени характерът и тежестта на уврежданията, начинът на настъпването им, интензитетът и продължителността на болките и страданията, физическите и психическите последици от уврежданията, възрастта на пострадалия, както и конкретните икономически условия в страната към момента на увреждането и нивото на застрахователното покритие. С помощта на изслушаната съдебно-медицинска експертиза е установено, че вследствие на инцидента ищцата е получила двуглезенно счупване на дясна глезенна става и счупване на капачката на дясна колянна става, довели до трайно затруднение на движенията на десния долен крайник за срок над 30 дни. По делото е установено, че между тези увреждания и процесното ПТП била налице пряка причинно-следствена връзка. Лечението е включвало две оперативни интервенции с поставяне на метални импланти и последваща гипсова имобилизация на глезена, фиксиране на фрагментите с метална остеосинтеза – плака на винтове. По отношение на счупването на капчакта на дясното коляно били проведени оператично лечение, изразяващо се в наместване на фрагментите и фиксирането им метална остеоситеза К-спици и телен серклаж по метода на В.. Поставена е и гипсова имобилизация. Проведен е курс по физиотерапия и рехабилитация. Направен е извод, че липва подобрение след това лечение, с оглед установеното състояние към приключване на устните състезания. Налице е накуцваща самостоятелна походка с помощни средства-патерици, наличие на белег по предната дясна колянна става с дъговиден ход и дължина 11 см. Наличие на оперативен белег по външната страна на дясна глезенна става с надлъжен ход и дължина 9 см. Наличие на оперативен белег по вътрешната страна на дясна глезенна става с дъговиден ход и дължина 6 см. Ограничен обем движение в дясна колянна става, изразена слабост на бедрената мускулатура – липса на активно изправяне на коляното на свито положение. При извършения почти две години след инцидента преглед вещото лице е установило, че ищцата продължавала да се придвижва с патерици, имала ограничени движения на десния глезен, изразена мускулна слабост и трайни оперативни белези. Според експертизата около 50% ограничение в движенията на дясната глезенна става представлявали трайна последица от травмата, а не временно усложнение. На коляното има пълен обем на движение. Констатирана е слабост на мускулатурата, която може да не е само последица от процесните травми, може и от съдови проблеми, инсулти и други заболявания, които водят до хипотрофия на мускулатурата. Експертът е посочил, че при нормално протичане на лечебния процес при такива увреждания, възстановителният период бил около шест месеца, като най-силни болки се търпели през първите 30 дни след травмата и първите 20 дни при започване на раздвижването. Към датата на прегледа пострадалата продължавала да изпитва постоянни болки, затруднения при ходене и нестабилност, може да ходи само 1 час, много бързо се уморява В първите два месеца е имала затруднения да се самообслужва. Около 6 месеца била във възстановителен период. Показанията на дъщерята на ищцата допълвали медицинските констатации. Те разкрили, че след инцидента пострадалата е преживяла тежки физически болки и силен психически стрес, продължително време е била обездвижена, придвижвала се е последователно с инвалидна количка, проходилка и патерици и е имала нужда от постоянна помощ от близките си. Макар някои твърдения на свидетелката да не се подкрепяли от медицинските документи, въззивният съд приел показанията ѝ като доказателство за преживените болки, страдания и необходимостта от чужда помощ. По отношение на направеното от застрахователното дружество възражение за съпричиняване, въззивният състав е приел същото за неоснователно. Прието е за установено, че непосредствено след инцидента пострадалата е отказала оперативно лечение в УМБАЛСМ „Пирогов“, но пет дни по-късно е постъпила в УМБАЛ „Св. А.“, където е претърпяла необходимите хирургични интервенции. От събраните доказателства не се установявало този кратък период на забавяне да е довел до влошаване на здравословното й състояние или до настъпване на допълнителни увреждания. Въззивният съд е приел, че по-продължителното възстановяване се дължало основно на психическия стрес и страха на ищцата да стане от леглото, а не на нейното виновно поведение. Това обстоятелство можело да бъде отчетено единствено при определяне на размера на обезщетението, но не представлявало съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Освен това не било установено ищцата да е нарушила каквито и да било правила за движение или с поведението си да е допринесла за настъпването на инцидента. Тя е пътувала като редовен пътник на седалка, която не е била обезопасена нито с колан, нито с преграда, нито с парапет. Накрая въззивният съд е заключил, че присъденото от първата инстанция обезщетение в размер на 25 564,99 евро /50 000 лв./ съответствало на критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Поради това въззивният състав е оставил и двете въззивни жалби без уважение, като първоинстанционното решение било потвърдено както по отношение на неимуществените, така и по отношение на имуществените вреди. Прието е, че имуществените вреди са доказани в претендирания размер от 4 158,15 лв. Допускането на касационно обжалване се извършва при условията на чл. 280 от ГПК. По отношение соченото основание по чл.280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, не следва да се приема, че е налице такъв квалифициран случай на неправилност. Съгласно практиката на Върховния касационен съд очевидна неправилност е налице когато може да се установи, без извършване на същинска проверка на предвидените в закона основания съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, неправилност на съдебното решение. Това основание включва особено тежки пороци, които следва да се констатират без извършване на същинска проверка на обжалвания съдебен акт. Според трайната практика на ВКС това могат да са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в обратен на действителния му смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, особено съществени процесуални нарушения. Такива доводи липсват, въведените са свързани с основания относно неправилността на съдебното решение. С поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси № 1 и 2, касационният жалбоподател не е обосновал основание за допускане на касационно обжалване. Поставените правни въпроси засягат установяване на противоправността на поведението на водача на автобуса, за чието противоправно деяние отговаря застрахователя, на основание сключения договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Въззивният съд е извършил собствена преценка на всички предпоставки, ангажиращи отговорността на застрахователя, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, преценявайки, че са налице всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане. Конкретно по отношение на преценката за наличие на извършено нарушение на правилата за движение по пътищата, предвидени в чл. 20, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП, въззивният съд се е произнесъл след съвкупна преценка на всички доказателства по делото – изслушаната съдебно авто-техническа експертиза, разпита на водача на автобуса в качеството му на свидетел по настоящето дело, както и протокола за пътно-транспортно произшествие. Обсъдено е и обстоятелството, че липсва образувано наказателно производство. След съвкупна преценка на посочените доказателства въззивният съд е приел, че има нарушение на правилата за движение по пътищата, водачът на лекия автомобил не е спазил изискването да управлява автобуса по начин, съобразен с пътната обстановка, както и да спира плавно. Освен това съдът е обсъдил и останалите факти, за да приеме, че са налице елементите за ангажиране на отговорността на застрахователя по риска „Гражданска отговорност“ на водача на автобуса. За да се отговори на поставените правни въпроси от касатора, следва да се изрази становище по отношение правилността на изводите на въззивния съд. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът следва да обоснове общо основание за допускане на касационно обжалване, като посочи правен въпрос, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд, по начин, определящ изхода на спора. Правните въпроси, свързани с правилността на съдебното решение, обсъждане на доказателствата, не могат да са основание за допускане на касационно обжалване. Поради този извод следва да се приеме, че с посочени 1 и 2 въпроси, касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на посочения трети правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че с него касаторът е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване, като липсва отклонение от сочената задължителна и трайна практика на ВС и ВКС. Въззивният съд, за да определи точния размер на следващото се обезщетение за неимуществени вреди, на основание чл. 52 от ЗЗД, е взел предвид начина на настъпване на пътно-транспортното произшествие, конкретното засягане на здравето, преживените болки и страдания от удара, както и преживените впоследствие болки и страдания в оздравителния процес, претърпените операции, ограничения в ежедневието, продължителното лечение. Преценена е и несигурността при придвижване, както и възрастта на пострадалата и тенденциите в живота й след преживяното увреждане, остатъчното ограничение в движението на глезенната става. Въззивният съд е разкрил конкретните обективни обстоятелства, които са засегнали ищцата, за да определи точния размер на обезщетението, с което не се е отклонил от посочената практика на ВС и ВКС. По отношение на формулирания 4 правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че по същество същият е относно задължението на въззивния съд, в съответствие с чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, да разгледа и отговори на всички доводи и възражение на страните в процеса. Конкретно поставеният въпрос е относно направеното своевременно възражение за съпричиняване, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД от пострадалата. В случая е обсъдено посоченото възражение, като е прието за неоснователно. Въззивният съд не се е отклонил от задълженията си, разяснени в задължителната и трайна практика на ВКС, сочена от касатора, както и служебно известна на настоящия съдебен състав – Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на поставения въпрос 5 настоящият съдебен състав намира, че същият е относно приложението на чл. 269 от ГПК и представлява правен въпрос, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд. По въпроса относно правомощията на въззивния съд, е постановено посоченото тълкувателно решение, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Както бе посочено въззивният съд е длъжен да мотивира решението, като изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по всички доводи и възражения на страните, посочени във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба. При въззивното обжалване съдът може да извършва проверка на първоинстанционното решение само в рамките на посочените от жалбоподателя оплаквания за неправилност и то само относно сочените основания за неправилност на първоинстанционното решение. Съдът е длъжен да разреши спора, въз основа на собствен анализ на доказателствата и установяване на фактите. Въпреки че касаторът е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване по поставения правен въпрос, липсва соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По поставения правен въпрос касаторът не се е отклонил от задължителната и трайна практика на ВКС. Наличието на тази практика изключва наличието на соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1,т. 3 от ГПК. По изложените съображения касаторът не е обосновал основание за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция разноски на жалбоподателя не се дължат. На основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от ЗА касаторът следва да заплати на упълномощения от ответницата по касационната жалба адвокат Н. Д. адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 200 евро. Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България