Определение № 237 от 01.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1283/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 260150/14.12.2020 г. по в. гр. д. № 638/2020 г. Русенският окръжен съд потвърдил решение № 92/26.06.2020 г. и допълнителното решение № 260000/21.08.2020 г. по гр. д. № 199/2019 г. на Районния съд - Бяла в частта, с която е отхвърлен иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР за признаване за установено по отношение на ЕТ „К. - М. К.“, че Г. А. Х. и Г. Х. Х. са собственици по давностно владение на реална част от имот - дворно място, съставляващо парцели ........... от кв. .... и част от парцел ....... от кв. .... по отменен план на [населено място], при общи граници за цялото място: улица, А. Т. Р., П. М. В. и М. П. Х., обективиран в н. а. № ...., том ..., н. д. № ..../1962 г., с площ 66 кв. м., очертана от точки 1, 2, 3, 4, 5 и 6 на комбинираната скица-приложение № 1 към техническата експертиза от 28.10.2019 г., както и за признаване на установено по отношение на ЕТ „К. - М. К.“, че в кадастралната карта на [населено място] от 2016 г. е налице непълнота и грешка, представляващи неотразяването на посочената част от имота /дворното място/ от отменен план на града.

Със същото въззивно решение първоинстанционното решение е отменено в частта, с която е признато за установено по отношение на Г. А. Х. и Г. Х. Х., че ЕТ „К. - М. К.“ е собственик на реална част от имот с идентификатор ......... по кадастралната карта на [населено място], с площ 66 кв. м. и граници, очертани от точки 1, 2, 3, 4, 5 и 6 на комбинираната скица-приложение № 1 към техническата експертиза от 28.10.2019 г., и ответниците са осъдени да предадат владението на имота на собственика му, и вместо това предявеният ревандикационен иск е отхвърлен.

В частта, с която е признато за недоказано на основание чл. 194, ал. 3, вр. ал. 2 вр. чл. 193 ГПК проведеното от Г. А. Х. и Г. Х. Х. оспорване на истинността на удостоверение № ФС-01-28-1064/27.11.2017 г. на кмета на [община] по отношение верността на съдържанието в частта, според която имотът по н. а. № ..., том ..., дело № ..../1985 г., а именно парцел ......... от кв. ..... по регулационния план на [населено място] от 1983 г. е идентичен с имот с идентификатор .......... по кадастралната карта на [населено място] от 2016 г., посочен в скица № ........./23.11.2017 г., собственост на А. Т. Р., първоинстанционното решение е обезсилено и производството по делото в тази част е прекратено.

Ищците са подали касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която предявеният от тях иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР е отхвърлен, като са изложили оплаквания, че същото е недопустимо и неправилно - основания за касационно обжалване по чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК.

В частта, с която искът по чл. 108 ЗС, предявен от ЕТ „К.- М. К.“, е отхвърлен, както и в частта относно оспорване истинността на документ, въззивното решение е влязло в сила като необжалвано.

От ответника по касация ЕТ „К. - М. К.“ е получен писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

Ищците твърдят, че правото на собственост върху спорната площ са придобили по давност, като фактическата власт са установили през 1975 г., когато с разписка от 26.02.1975 г. ищецът Г. Х. я закупил от С. В. Р. - собственик по наследство от Д. Н. Р., съставляваща част от собствено на продавача дворно място. В подкрепа на това твърдение е представена разписка от 26.02.1975 г., видно от която Г. Х. е закупил от С. В. Р. граничещата триъгълна част с двора на Г. Х., която влиза в озеленяването. През 2018 г. ищците узнали, че владяната от тях площ е включена в закупения през 2017 г. от ответника ПИ с идентификатор ..........., съседен на техния ПИ с идентификатор ............. Поддържат, че в кадастралната карта е допусната непълнота и грешка, изразяващи се в неправомерно и неоснователно включване на спорната площ в собствения на ответника поземлен имот. Искат да бъде признато за установено по отношение на ответника, че са собственици по давностно владение и че е налице непълнота и грешка в кадастралната карта.

Ответникът оспорва иска с твърдение, че през целия въведен от ищците период е съществувала забрана в действащото законодателство за придобиване на спорната част по давност. Предявява за съвместно разглеждане насрещен иск срещу първоначалните ищци с правно основание чл. 108 ЗС. Поддържа, че е придобил спорната част с договор за покупко-продажба, обективиран в н. а. № ..../28.11.2017 г., и ответниците по насрещния иск я владеят без основание.

По делото е установено, че с н. а. № .../09.04.1970 г. ищецът Г. Х. закупил по време на брака си с ищцата Г. Х. от М. П. Х. празно дворно място от 520 кв. м. с напълно уредени регулации, съставляващо парцел .......... от кв. .... по регулационния план на [населено място] от 1963 г. при граници: улица, И. И. С., А. Т. Р. и М. П. Х..

С н. а. № .../28.11.2017 г. ответникът закупил от А. Т. Р. поземлен имот с идентификатор ..........., който по предходен план бил парцел .... от кв. .......... Продавачът се е легитимирал с н. а. № ..../01.04.1985 г., с който на основание чл. 483, ал. 1 ГПК /отм./ бил признат за собственик по наследство, завещание и писмени доказателства на парцел ............ от кв. .......... от 720 кв. м. с неуредени регулации за 132 кв. м., при граници: от две страни улици, Т. А. Р. и Г. Х.. С н. а. № ..../16.11.1960 г. праводателят на продавача - неговият дядо А. Т. Р., е признат за собственик по давност на дворно място от 1 690 кв. м., находящо се в кв. ...., и съставляващо парцели ......... и .........., като в посочената квадратура не са включени местата, придаващи се по регулация.

Със заключение на техническа експертиза е установено, че процесната част от 66 кв. м. е част от парцел ........... от кв. ... по плана от 1904 г. Видно от н. а. № .../25.12.1962 г., за собственик по давност на дворно място от 1 190 кв. м., съставляващо парцел ........ от кв. ..., с площ 515 кв. м., без придаващите се по регулация места, и маломерно място от 500 кв. м., което е част от парцел ........ от кв. ...., което се придава по регулация към същия парцел, заедно с построените в дворното място къща, дам, плевня, сайвант и хамбар, част от които попадат в минаващата през мястото улица, е признат Д. Н. Р..

При съобразяване на приложените по делото нотариални актове вещото лице е дало заключение, че границата между парцели ........, .......... и ............ от кв. ... е приложена. В следващия кадастрален и регулационен план от 1963 г. с условен знак № ... за граница е изобразена подпорна стена - каменна, отвесна.

При действието на регулационния план от 1963 г. ищците са придобили парцел .......... от кв. ...., който е образуван така: от имот пл. № ...- ... кв. м., от имот пл. № ........ - 134 кв. м. и от имот пл. № ......... - 201 кв. м. Съгласно този план имот пл. № .......... на А. Т. Р. е бил предвиден за отчуждаване, поради което за него няма отреждане по регулация. Предвидено е било през западната част на имота да премине [улица]. Впоследствие трасето е променено, като при тази промяна от имот пл. № ......... на Д. Н. Р. е отделен един триъгълник, 184 кв. м. от който са придаваема част към парцела на ищците, а друга част от 64 кв. м. е приобщена към площта за отчуждаване. Площта от 64 кв. м. не е била придаваема към парцела на ищците.

Следващият застроителен и регулационен план е от 1983 г. Съгласно кадастралния план южната граница на имот пл. № ....... е подпорната стена. Триъгълникът от бившия имот на Д. Н. Р. по предходния план няма имотен номер и е отбелязан като част от улица. Съгласно регулационния план триъгълникът е придаваема част към парцели ........... и ........... от кв. ............ Застроителният план е предвиждал частична промяна на трасето на [улица], като под имотите на страните е изчертано триъгълно парче за озеленяване, което не е осъществено. То попада в улица и не включва претендираната част. През 1983 г. са прокарани нови дворищнорегулационни граници, които не са приложени.

По кадастралния план от 2003 г. процесната площ представлява част от улицата.

През 2016 г. е приета кадастрална карта, съгласно която процесната част е включена в границите на поземлен имот с идентификатор 07603.501.2316.

При изслушването му в съдебното заседание на 02.10.2019 г. по реда на чл. 200 ГПК вещото лице е разяснило, че след изготвяне на първоначалната експертиза се е снабдило с акт за държавна собственост № .../13.01.1971 г., според който се отчуждава за улица имот от наследниците на Д. Н. Р., съставляващ част от двор с пл. № ......... от кв. .... Приложена е и заповед № 85/17.01.1969 г., заедно с регулационното изменение. В плана от 1983 г. имотът на ответника е даден до подпорната стена, без спорните 66 кв. м., които са част от улицата и са включени към него /към парцел .......... от кв. .........../ като придаваема част.

Според вещото лице границите на фактическото ползване от ищците и границите на претендираната от тях част от 66 кв. м. са идентични. Регулационната граница по плана от 1904 г. между парцели ..........., ............ и .......... от кв. ... е приложена. Приложена е и границата по плана от 1963 г. между парцелите на страните. Няма данни за прилагане на действащата понастоящем регулация от 1983 г. между парцелите на страните. Спорната площ не може да бъде обособена като отделен имот съобразно разпоредбите на чл. 59 З. в редакция след изменението от 2000 г. /отм./ и чл. 200 ЗУТ, тъй като не отговаря на изискванията за минимални размери за площ и лице.

Със заключение на вещо лице е установено и това, че процесната част представлява неуредени сметни отношения, като същата е придаваема от уличната регулация към парцел .......... от кв. ...., като няма данни за уреждане на регулационните отношения за този парцел. Не са открити данни за провеждането на процедури, свързани с прилагането на пар. 6 и 8 от ПР на ЗУТ.

По делото е установено, че не е налична преписка, свързана с отчуждителна процедура по заповед № 85/17.01.1969 г. и акт за държавна собственост № ..../13.01.1971 г.

Събрани са гласни доказателства относно упражняваната от ищците по първоначалния иск фактическа власт върху имота.

Въззивният съд приел, че правната квалификация на иска - чл. 54, ал. 2 ЗКИР, е дадена съобразно посочените от ищците обстоятелства и формулирания петитум. Спорът за материално право като спор за собствеността на реална част от един недвижим имот, заснета към съседен имот, или за цял имот, който не е заснет като самостоятелен, а е инкорпориран в съседен имот, има правната квалификация на иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР.

Въззивният съд приел за установено, че спорната част се владее от ищците, начиная от 1975 г. и понастоящем, като същата никога не е била придаваема към собствения им парцел, който те закупили с напълно уредени регулационни отношения. Била е собственост на наследниците на Д. Р., дядо на С. Р., като част от парцел ......... от кв. ... по плана от 1904 г. Съдът приел, че регулационната граница между парцелите на страните е приложена при действието на плана от 1963 г. и не е променяна впоследствие. Първоначалните регулационни предвиждания на плана от 1963 г. през западната част на имот пл. № ............ на А. Р. да премине [улица]впоследствие са променени, като улицата следва да премине през имот пл. № ......... на наследниците на Д. Р., поради което част от този имот е отчуждена и собствениците са обезщетени. В резултат на това отчуждаване е отделен един триъгълник, 184 кв. м. от който са придаваеми към парцел .......... от кв. ... на ищците, а друга част от 64 кв. м. е приобщена към площта за отчуждаване. Съгласно плана от 1983 г. южната граница на имот пл. № ......... е подпорната стена, а 64-те кв. м. от бившия имот на Д. Р., отбелязани като част от улицата, са придаваеми към парцели ........ и ..........от кв. .......... По кадастралния план от 2003 г. спорните 66 кв. м. представляват част от улица, а по кадастралната карта от 2016 г. са включени в границите на закупения от първоначалния ответник имот.

При тези фактически констатации и доколкото правното основание на исковата претенция е давност, въззивният съд приел, че ищците не са могли да придобият претендираната реална част на соченото основание. Съгласно действащата в периода от 1975 г. до края на 2000 г. разпоредба на чл. 59, ал. 1 З. /отм./ реално определени части от дворищнорегулационни парцели не са могли да бъдат придобивани по давност. След 2000 г. в сила е ЗУТ, съгласно чл. 200, ал. 1 от който реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват по давност, само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19 ЗУТ или ако тези реално определени части от урегулиран имот са присъединени при условията на чл. 17 ЗУТ към съседен имот. В случая претендираната реална част не може да бъде обособена като отделен имот съобразно разпоредбите на чл. 200, ал. 1 ЗУТ и чл. 59 З. в редакцията след изменението от 2000 г. /отм./, тъй като не отговаря на изискванията за минимални размери за площ и лице. Ето защо, независимо през какъв период от време ищците са владели спорната реална част, това владение не може да доведе до придобиване на правото на собственост поради установените от благоустройствените закони ограничения в тази насока. Формирайки този извод, въззивният съд приел за неоснователни доводите, че забраната отпада, тъй като в случая се касае за урегулирани имоти, а не за неурегулирани, както поддържат ищците.

В касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси:

1. Как се определя спорното материално право, съответно - какъв е предметът на делото и търсената от ищеца защита; длъжен ли е съдът с решението си да отговори на иска и може ли да излиза извън спорния предмет на делото - по този въпрос се поддържа противоречие с Постановление № 1/10.11.1985 г. по гр. д. № 1/1985 г. на Пленума на ВС и решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ІV-то г. о., както и недопустимост на въззивното решение, като основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК за допускане на касационно обжалване;

2. Какви са предпоставките за придобиване по давност на реална част от парцел /УПИ/ съобразно чл. 59 З. /отм./ и чл. 200 ЗУТ и какви са служебните задължения на съда, когато страната се позовава на осъществявано владение върху придаваем маломерен, неупълномерим остатък от пълномерен имот към съседен парцел по силата на заварен от ЗУТ дворищнорегулационен план - по този въпрос се поддържа противоречие с решение № 154/21.12.2020 г. по гр. д. № 4689/2019 г. на ВКС, І-во г. о., като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; макар да не е формулиран въпрос, във връзка с характера на осъществяваното владение касаторите се позавават на решение № 33/02.07.2015 г. по гр. д. № 3903/2014 г. на ВКС, І-во г. о.

3. Недвижим имот, който във връзка със създаване на уличната регулация е станал маломерен /по повърхност и лице/ и не е бил обособен като отделен имот в кадастралния план/кадастралната карта, може ли да бъде придобит по давност съгласно действащата в периода от 1975 г. до края на 2000 г. разпоредба на чл. 59, ал. 1 З. /отм./; недвижим имот, който във връзка със създаване на уличната регулация е станал маломерен /по повърхност и лице/ по смисъла на чл. 47, ал. 1 ППЗПИНМ /отм./, представлява ли реално определена част от дворищнорегулационен парцел по смисъла на чл. 59 З. /отм./ - по този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК;

4. Недвижим имот, който във връзка със създаване на уличната регулация е станал маломерен /по повърхност и лице/ и не е бил обособен като отделен имот в кадастралния план/кадастралната карта, може ли да бъде придобит по давност съгласно разпоредбата на чл. 200, ал. 1 ЗУТ; недвижим имот, който във връзка със създаване на уличната регулация е станал маломерен /по повърхност и лице/ по смисъла на чл. 47, ал. 1 ППЗПИНМ /отм./, представлява ли реално определена част от поземлен имот в границите на населените места и селищните образувания по смисъла на чл. 200, ал. 1 ЗУТ - по този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК;

5. Следва ли въззивният съд съгласно чл. 271, чл. 272 вр. чл. 236, ал. 2 ГПК да обсъди в мотивите на акта си всички възражения и доводи на страните - по този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с Постановление № 1/1953 г. на Пленума на ВС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т. 2, ТР № 1/04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. - т. 19, както и със следните решение на състави на ВКС: решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ІV-то г. о., решение № 40/04.02.2015 г. по гр. д. № 4297/2014 г. на ІV-то г. о., решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ІV-то г. о., решение № 59/14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г. на ІV-то г. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ІІ-ро т. о.;

6. Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички своевременно въведени с въззивната жалба оплаквания, касаещи правилността и допустимостта на първоинстанционното решение - по този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение със следните решения на състави на ВКС: решение № 328/15.05.2014 г. по гр. д. № 805/2012 г. на ІV-то г. о., решение № 415/25.01.2012 г. по гр. д. № 1332/2010 г. на І-во г. о., и решение № 503/12 от 16.01.2013 г. по гр. д. № 168/2012 г. на ІV-то г. о.;

7. За задължението на въззивния съд да обсъди доказателствата и да отговори на всички заявени в жалбата оплаквания - по този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с Постановление № 7/27.12.1965 г. на Пленума на ВС, т. 19 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 93/27.10.2016 г. по т. д. № 1882/2015 г. на ВКС, І-во т. о., и с цитираните в него решения;

8. Допустимо ли е при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./ въззивната инстанция да не излага самостоятелни мотиви, които да отразяват собствената ѝ правораздавателна дейност - по този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и решение № 42/05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г. на ВКС, IV-то г. о.

На последно място в изложението се поддържа основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение поради допуснати от съда нарушения на приложимата за конкретния спор императивна материалноправна норма /чл. 200 ЗУТ/, довели до несъвместим със закона резултат - разрешение, дадено в неговия противоположен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес - чл. 7, ал. 1, изр. 2-ро ГПК, чл. 8, чл. 9, чл. 10 ГПК; явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика - при наличен спор за правото на собственост върху един и същ имот никоя от двете спорещи страни не е призната за негов собственик и в решението не е посочено трето за делото лице, което да е носител на правото, в т. ч. и държавата да е станала негов собственик съгласно чл. 6 ЗС в първоначалната редакция; липсват указания на съда по основни въпроси, касаещи предмета на делото, в т. ч. свързаните с възраженията срещу неправилната квалификация на иска; съдът не е изяснил предварително фактическата страна на спора, не е поставил въпроси на страните за изясняване на фактите и не е указал надлежно на страните да допълнят и конкретизират твърденията си и отстранят противоречията в тях.

Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:

По първия въпрос в Постановление № 1/10.11.1985 г. на Пленума на ВС е посочено, че недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска /десезиране на съда/, когато не е правено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, по устно предявен иск или изменен устно в отсъствие на противната страна и без да е уведомена за това и др. В решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ІV-то г. о., е посочено, че предмет на делото е спорното материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на иска; каква е правната квалификация на спорното право се определя от съда съобразно наведените от ищеца твърдения; когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание.

В разглеждания случай не се установява въззивният съд да е процедирал в нарушение на тази съдебна практика, така че да е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо. Обстоятелствата, на които се основава предявеният от касаторите иск, са за упражнявано владение върху реална част от имот, съседен на собствения им парцел .......... от кв. ... по регулационния план от 1963 г., сега поземлен имот с идентификатор ............. по кадастралната карта, като тази реална част е включена в площта на придобития от ответника поземлен имот с идентификатор ............... по кадастралната карта. Искането е за признаване на установено, че ищците са собственици по давностно владение на реалната част, както и, че в кадастралната карта и кадастралния регистър е допусната непълнота и грешка, представляващи неотразяването на посочената част от имота /дворното място/. Дадената от въззивния съд правна квалификация на заявеното за защита спорно материално право - чл. 54, ал. 2 ЗКИР, съответства на така изложените обстоятелства, на които искът се основава, и на заявения петитум. Както е изяснено в ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, т. 4, в производството по иск за собственост с предмет реална част от урегулиран поземлен имот, която поради непълнота или грешка в плана е заснета като част от съседен имот, съдът изследва наличието на непълнота или грешка в одобрената кадастрална карта и съответно отразява това в диспозитива на решението си. След като ищците твърдят, че част от собствения им поземлен имот, която е придобита от тях по давност, неправилно е заснета в кадастралната карта като част от съседния имот, придобит от ответника, законосъобразно предявеният иск е квалифициран като такъв по чл. 54, ал. 2 ЗКИР за установяване на допусната в кадастралната карта грешка, която по смисъла на пар. 1, т. 16 от ДР на ЗКИР е несъответствие в границите и очертанията на недвижимите имоти в кадастралната карта за урбанизирана територия спрямо действителното им състояние. Ето защо не се установява въззивният съд да се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, или да е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които ищците не са се позовали. Не са налице и хипотези на недопустимо решение, посочени в цитираната от касаторите задължителна съдебна практика. Поддържаните от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.

Вторият въпрос - предпоставките за придобиване по давност на реална част от парцел /УПИ/ съобразно чл. 59 З. /отм./ и чл. 200 ЗУТ са изяснени в решение № 154/21.12.2020 г. по гр. д. № 4689/2019 г. на ВКС, І-во г. о., на което касаторите се позовават. При действието на З. /отм./ до изменението на нормата на чл. 59 съгласно публикацията в ДВ, бр. 34/2000 г. забраната за придобиване по давност на реално определени части от дворищнорегулационни парцели е абсолютна. Ето защо владението върху спорната площ, осъществяваното от ищците /сега касатори/, до посоченото изменение е ирелевантно. С изменението от 2000 г. се предвиди възможността реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако отговарят на изискванията за минимални размери за площ и лице, определени с правилника за прилагане на закона - условие, което в настоящия случай не е налице. При действието на ЗУТ на давността може да се позове само собственикът на този имот, към който се придават части от съседен имот при условията на чл. 17, ал. 2, т. 2 или чл. 15, ал. 3 ЗУТ. Не може да се позовава на чл. 200, ал. 2 ЗУТ собственик на урегулиран поземлен имот, който е завладял реална част от съседен урегулиран поземлен имот и е осъществявал владение повече от 10 години. Изискването на закона е да има придаваеми части при условията на чл. 17, ал. 2, т. 2 или чл. 15, ал. 3 ЗУТ към имота на лицето, което се позовава на придобивната давност / решение № 154/21.12.2020 г. по гр. д. № 4689/2019 г. на ВКС, І-во г. о./. Видно от данните по делото, настоящият случай е различен. Спорната площ, която произхожда от имот пл. № ........, собственост на Д. Н. Р., няма статут на придаваема част към парцел ........... от кв. ..., придобит от ищците при действието на дворищнорегулационния план от 1963 г., и то при напълно уредени регулационни отношения. Придаваеми от този имот са 184 кв. м., регулационните отношения за които са уредени, видно от записа в н. а. № .../1970 г. Останалите 64 кв. м., които заедно с площта от 184 кв. м. са част от един триъгълник от имота на Д. Р., са предвидени за отчуждаване и не са били придаваеми към парцела на ищците. Съгласно следващия дворищнорегулационен план от 1983 г., действащ и понастоящем, площта от 64 кв. м. е придаваема към парцел .......... от кв. ...., който не е собственост на ищците. След като спорната площ не е с характер на придаваема към парцела на ищците, то съобразно съдебната практика по приложението на чл. 59 З. /отм./ и чл. 200 ЗУТ ищците не могат да се позовават на придобивна давност. А щом съществува законова забрана за придобиване по давност, въпросът за характера на осъществяваното владение, във връзка с който касаторите се позавават на решение № 33/02.07.2015 г. по гр. д. № 3903/2014 г. на ВКС, І-во г. о., не стои за разрешаване.

В решение № 154/21.12.2020 г. по гр. д. № 4689/2019 г. на ВКС, І-во г. о., са изяснени и служебните задължения на съда, когато страната се позовава на осъществявано владение върху придаваема реална част от имот към съседен парцел по силата на заварен от ЗУТ дворищнорегулационен план. Посочено е, че съдът е длъжен да изясни твърденията на ищеца - дали твърденията за упражняваната от него фактическа власт върху реална част от парцел са свързани с института на придобивната давност или се касае за упражняване на право на задържане до заплащане на обезщетение за такава реална част, която се придава по силата на дворищнорегулационен план към съседен парцел. В разглеждания случай такава неяснота по делото не съществува. Твърденията са за упражнявана фактическа власт върху реална част от парцел, която обаче според данните по делото се придава не към собствения на ищците парцел, а към парцел на друг правен субект.

Липсата на противоречие между обжалваното решение и съдебната практика, на която касаторите се позовават, налага извода, че предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втория поставен въпрос не е налице, а наличието на съдебна практика, на която въззивното решение не противоречи, изключва възможността касационното обжалване да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

При поставяне на третия и четвъртия въпроси твърдението на касаторите е за неправилност на становището на въззивния съд, че спорната площ от 66 кв. м. представлява реално определена част от двдорищнорегулационен парцел, вместо правилното, че се касае за недвижим имот, който във връзка със създаването на уличната регулация е станал маломерен по повърхност и лице по смисъла на чл. 47, ал. 1 ППЗПИНМ /отм./, действащ към момента на отчуждаването през 1963 г. Съобразно с данните по делото, че при промяната на трасето на [улица]от имот пл. № .......... е отделен един триъгълник, 184 кв. м. от който са придадени към парцела на ищците, а 64 кв. м. са приобщени към площта за отчуждаване, обосновано въззивният съд е определил статута на спорната площ именно като придаваема реална част, а не като маломерен неупълномерим остатък от пълномерен имот. Ето защо, като поставени при предпоставка, която не се установява да е налице в разглеждания случай, третият и четвъртият въпроси не отговарят на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По поставените пети, шести, седми и осми въпроси съдебната практика приема, че при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./ въззивната инстанция следва да изложи самостоятелни мотиви, които да отразяват собствената ѝ правораздавателна дейност като втора инстанция по съществото на правния спор, като обсъди и прецени всички относими доказателства, възражения и доводи на страните и се произнесе и отговори на всички наведени с въззивната жалба оплаквания и доводи на въззивника относно правилността и допустимостта /само в обжалваната част/ и валидността /във всички случаи изцяло/ на първоинстанционното решение; че изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса.

За да поставят тези въпроси, касаторите въвеждат довод за неправилност на извода на въззивния съд, че според плана от 1983 г. и до 2016 г. спорните 66 кв. м. са част от улица, въпреки че според комбинираните скица на л.л. 130 и 131 от първоинстанционното дело те са позиционирани вън от територията на улицата. Това дало повод касаторите да въведат във въззивната си жалба възражение за необоснованост на заключението на вещото лице в тази част и да поискат от въззивния съд назначаване на техническа експертиза /за установяване дали процесният имот от 66 кв. м. представлява част от отчуждените за улица 520 кв. м., видно от акт за държавна собственост от 13.01.1971 г./, но искането необосновано не било уважено и в тази насока делото останало неизяснено от фактическа страна. Видно от протоколното определение от 24.11.2020 г., въззивният съд е отказал да уважи доказателственото искане, направено във въззивната жалба, по съображения, че в първоинстанционното производство са приети няколко заключения на техническа експертиза, като в приложените към тях скици е описано местонахождението на [улица], така че не са налице обстоятелства, за които съдът да не може да направи своите изводи; освен това е установено, че преписката по отчуждаването за прокарване на улицата не се пази; във връзка с представената от въззивниците /сега касатори/ при обосноваване на искането комбинирана скица съдът посочил, че същата представлява доказателство, което не е съставено по съответния ред и не може да обоснове събиране на доказателства в подкрепа на твърденията, че процесният имот не е бил предмет на отчуждително производство във връзка с прокарване на [улица]. Така обосновани, въпросите не касаят съдържанието на мотивите към въззивното решение, а въпроса дали с отказа си да уважи направено с въззивната жалба доказателствено искане въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, поради което като неотносими към развитието на процесуалното правоотношение във въззивното производство, тези въпроси не обосновават наличие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Освен това определящо изхода на спора в случая е обстоятелство, различно от посоченото от касаторите, а именно, че спорната част не е придаваема към парцела на ищците, поради което и съгласно съдебната практика те не могат да се позовават на придобивна давност.

Не се установява и основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК - очевидна неправилност. Прочитът на мотивите към въззивното решение не дава основание да се приеме наличие на допуснати от съда нарушения на императивните материалноправни норми на чл. 59 З. /отм./ и чл. 200 ЗУТ или на основни начала на гражданския процес. Не е налице и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика - независимо че никоя от спорещите страни не е призната за собственик на имота, предмет на делото, не се касае за имот без собственик, тъй като поради неприлагане на заварения от ЗУТ дворищнорегулационен план собствеността върху спорната реална част, имаща статут на придадено по регулация място, се е върнала към собственика, на когото е принадлежала в резултат на отчуждаването за улица. В случай, че липсват указания на съда по основни въпроси, касаещи предмета на делото, и, че съдът не е изяснил фактическата страна на спора и не е указал на страните да допълнят и конкретизират твърденията си и да отстранят противоречията в тях, не може да се приеме, че става въпрос за очевидна неправилност като основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за допускане на касационно обжалване, а за основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, което не се разглежда във фазата по селектиране на касационните жалби.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 500 лева по договор за правна защита и съдействие № ........../16.02.2021 г. Възражението на касаторите за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно, тъй като същото е в минималния размер, предвиден в чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.