Определение № 50090 от 13.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 817/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца Г. А. Г. против решение № 173 от 10.11.2021г. по в.т.д.№ 439/2021г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено решението по т.д.№ 175/2020г. на ОС Хасково за отхвърляне на предявения по реда на чл.422 ГПК във вр. с чл.415 ГПК иск с правно основание чл.538 във вр. с чл.535 ТЗ за признаване за установено съществуване на вземане срещу ответницата К. Д. Г. за сумата 80 000лв., произтичащо от запис на заповед, издаден на 19.04.2019г., с издател ответницата и поемател ищецът, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№ 182/2020г. на РС Димитровград. В касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост на обжалвания акт. Касаторът оспорва правилността на споделения от въззивната инстанция извод за нищожност на процесния запис на заповед поради липса на надлежно определен падеж на ценната книга. Счита, че падежът е ясно определен - на дата 31.12.2019г., а дори да е налице непълнота на съдържанието, разпоредбата на чл.536,ал.2 ТЗ урежда, че при непосочен падеж, записът се смята платим на предявяване, от което следва извод, че когато падежът е посочен, записът е платим на посочената дата. Оспорва се и правилността на съображенията на въззивната инстанция, изложени във връзка с приетите за установени по спора каузални правоотношения между издателя и поемателя. Счита за неправилни изводите на състава на ПАС, че обезпечителната функция на записа на заповед е свързана със задълженията на ответницата да предаде - да отчете получената сума след продажбата на имотите, които са й прехвърлени с нотариален акт № 156 от 19.04.2019г. по нот.дело 145/2019г.; като гаранция, че на поемателя ще бъде изплатена договорената цена от последващата продажба. Поддържа, че обезпечителната функция на записа е по отношение плащането на договорената в изповядания нотариален акт цена на имотите, която ответницата и съпругът й признават, че не са платили, както и на действително уговорената цена по сделката; че основанието за издаване на ценната книга е тя да послужи като обезпечение и гаранция за плащане на действително дължимата сума по продажбеното правоотношение. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявения иск със законните последици. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се посочва, че обжалваният акт е постановен в противоречие със задължителната практика на ВКС, на ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа се касационното оплакване, че неправилно въззивният съд е споделил извода на окръжния съд за нищожност на ценната книга поради липса на надлежно определен падеж, изводите, че падежът е неясно определен и създава предпоставки за различно тълкуване и объркване относно датата на плащането. Счита за необоснован извода за нередовност от външна страна на записа поради липса на яснота у издателката кога да извърши плащането, като аргументира, че нотариусът, заверил подписа върху ценната книга, е разяснил правните последици на изявлението в нея. Според касатора въззивният съд е бил „раздвоен” в решението си дали записът на заповед е нищожен или не поради приетия порок и за това е изложил съображенията, че дори записът да не е нищожен, предвид установените по делото действителни отношения между страните, вземането не следва да бъде признато за съществуващо и подлежащо на изпълнение. Счита, че е налице отклонение от задължителната практика в ТР №1/28.05.2005г. на ОСТК на ВКС, тъй като произнасянето на въззивният съд не е в смисъл, аналогичен на указания в тълкувателното решение - че след като записът на заповед е с падеж на определена дата, предявяването му е от значение само за забавата на длъжника, не и за изискуемостта на менителничното задължение. По тези съображения поддържа, че са налице предпоставките на чл.280,ал.1,т.1 и чл.280,ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване. В писмен отговор ответницата поддържа, че изводът за нищожност на записа е напълно обоснован и правилен и в съответствие с практиката на ВКС (сочи решенията по т.д.№ 678/12 на І т.о., 1703/17г. на І т.о., 1156/14 на І т.о., определенията по ч.т.д.№ 2394/15 на ІІ т.о. и по ч.т.д.№ 857/2009г. на ІІ т.о.) Споделя изводите на апелативния съд за симулативност на сключения договор за продажба на два недвижими имота, обективиран в нот.акт № 156 по нот.дело № 145/2019г. от 19.04.2014г. като прикриващ договор за поръчка. Оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Въззивната инстанция е констатирала, че в записа на заповед от 19.04.2019г., вземането по което е предмет на установителния иск, предявен по реда на чл.422 ГПК, под наименованието „запис на заповед“ е посочен „падеж 31.12.2019г.“ като същевременно в съдържанието на ценната книга е отразено, че К. Г. издава „настоящия запис на заповед, чрез който като издател неотменно и безусловно, при предявяване, без протест и без разноски, се задължавам да заплатя до 31.12.2019г. на Г. А. Г. или на негова заповед сумата 80 000лв.“. Съставът на Пловдивския АС е споделил извода на първостепенния съд и възраженията на ответницата, че записът на заповед, въз основа на който е издадена заповедта за изпълнение по чл. 417 от ГПК, е нищожен поради липса на валидно определен падеж доколкото в него има едновременно посочване на два падежа: на конкретна дата - 31.12.2019г., както и втори падеж - при предявяване. Счетено е, че такава ценна книга не поражда действие с оглед императивния характер на нормите, уреждащи формата и реквизитите на записа на заповед като ценна книга - чл. 535 ТЗ във връзка с чл. 537 ТЗ и чл. 486, ал. 1 и ал. 2 ТЗ; че съгласно чл. 535, т.3 ТЗ падежът е елемент от задължителното съдържание на записа на заповед, като той трябва да бъде определен по един от посочените в чл. 486, ал. 1 ТЗ начини. Прието е, че в настоящия случай е налице едновременно посочване на два различни падежа: по чл. 486, ал. 1, т. 1 - на предявяване и по чл. 486, ал. 1, т. 4 - на определен ден, обстоятелство, водещо до нищожност на менителницата съгласно чл. 486, ал. 2 ТЗ. Като относима към спора въззивната инстанция е приела практиката, обективирана в решение №168/07.11.2013г. по т. д. 678/2012г. на І т. о. на ВКС; решение № 201 от 02.08.2018г. по т. д. 1703/2017г. на І т. о. на ВКС, на която се е позовала. При извода за наличие на два падежа, вписани в записа на заповед, не не е споделено становището на процесуалния представител на ищеца, основано на разпоредбата на чл. 536, ал. 2 ТЗ, която разпоредба въззивният съд е посочил за приложима тогава, когато в записа на заповед не е посочен падеж. Въззивната инстанция е посочила, че следва за пълнота на изложението да се произнесе и по въпроса за дължимостта на исковата сума с оглед твърденията на страните за наличие на каузални правоотношения и обезпечителния характер на записа на заповед, свързан с тези правоотношения. Приела е за установено, че на 19.04.2019г. с нот.акт № 156, дело № 145/2019г., ищецът и други съсобственици са продали на ответницата и съпругът й два недвижими имота, при отразена в нотариалния акт цена общо от 9 999 лв., „ която сума е изплатена напълно и в брой на продавачите при сключването на сделката”, а процесният запис на заповед е с нотариална заверка на подписа на издателя от същата дата -19.04.2019г. Въз основа на заявените становище на страните и на показанията на нотариуса, който е установил, че първо е изповядана сделката по покупко-продажбата, а след това страните са се явили пред него, за да бъде удостоверен подписът върху записа на заповед, съставът на ПАС е приел, че записът на заповед, макар и абстрактна сделка, има обезпечителен характер и е във връзка със съществуващи каузални правоотношения. Обсъдено е, че твърденията на ищеца и на ответницата досежно действителни каузални отношения между тях, задълженията по които са обезпечени с подписването на записа на заповед, се разминават - ищецът поддържа, че записът на заповед е подписан като обезпечение на задължението за заплащане на действително уговорената цена по сделката за покупко-продажба от 80 000лв., която не му била заплатена, включително и до размера на посочената в нотариалния акт цена от 9 990лв. Според ответницата сделката покупко-продажба е симулативна, страните никога не са целели постигането на нейния вещноправен ефект, тя е сключена, за да се избегне насочване на принудително изпълнение върху двата недвижими имота от кредитори на майката на ищеца К. Д., каквото било възможно поради наличие на нейни задължения и поради обстоятелството, че тя придобила права върху тези имоти по наследство от своята майка, които впоследствие дарила на ищеца, а дарението като безвъзмездна сделка можело да се атакува от кредиторите; според ответницата тя сключила продажбата, за да помогне на ищеца, с когото били трети братовчеди и на неговата майка, като действителната уговорка била К. Г. да продаде недвижимите имоти на трети лица за сумата 80 000лв., след което да предаде на ищеца получената от продажбата сума; ответницата е поддържала и, че с оглед на тези отношения между страните, е била въведена в заблуждение да подпише записа на заповед като е получила уверение, че правата по записа няма да бъдат упражнявани до последващата продажба, тъй като записът обезпечава задължението й да предаде получената от тази продажба цена. Въззивната инстанция е приела, че твърденията на ищеца за сключена действителна сделка покупко продажба, по която вписаната в нотариалния акт цена е симулативна, а действителната такава е 80 000 лева, не са подкрепени с никакви доказателства. Счела е, че събраните по делото гласни доказателства, ангажирани от ответницата, установяват поддържаната от К. Г. теза. При кредитиране на тези свидетелски показания е прието за установено, че целта на сключения договор за покупко-продажба е била да се прехвърли на трето лице собствеността върху двата недвижими имота, за да не може да се насочи върху тях изпълнение за задълженията на майката на ищеца; ответницата се съгласила да сключи сделката като приобретател, за да помогне на ищеца, с когото били братовчеди, и на неговата майка, с уговорката, че ще продаде имотите и ще предаде парите на ищеца; ответницата нямала намерение и нужда да придобива собственост върху имоти в селото, където притежавала такива. За установено въз основа на представените писмени доказателства е прието, че още към 30.11.2015г. и до октомври 2020г. майката на ищеца има просрочени задължения по договор за кредит от 2015г., както и че срещу нея има образувано през 2013г. изпълнително дело с размер на дълга към 25.02.2021г. - 33 717. 26 лв. Счетено е, че тези писмени доказателства са в съответствие с показанията на свидетелите на ответницата и с твърденията й за наличие на задължения на майката на ищеца, заради които К. Д. е искала прехвърлянето на имотите, за да не се насочи върху тях принудително изпълнение. За установено е прието и обстоятелството, че към момента, в който майката на ищеца се е разпоредила чрез дарение в полза на ищеца с наследствената си Ѕ част от имотите, продадени на ответницата през април 2019г., дарителката е имала задължения по договор за кредит и срещу нея е било образувано изпълнително дело. Въз основа на тези констатации въззивният състав е приел, че законовата възможност на кредиторите на дарителката по реда на чл. 135, ал. 1 ЗЗД да прогласят относителната недействителност на дарението и да насочат принудителното изпълнение върху тези имоти, както и кредитираните показания на свидетелите за сключване на сделката покупко-продажба от ответницата, за да помогне на своите близки чрез осуетяване на принудителното изпълнение върху имотите, подкрепят изводите за привиден характер на сделката покупко-продажба. Мотивирано е, че действителните отношения между страните по спора, установени в производство, са такива по договор за поръчка, при който ответницата следва да продаде имотите, на които е станала привидно собственик и да отчете получените средства на действителния собственик. Акцентирано е, че и двамата свидетели твърдят, че такива са били уговорките, че ответницата и нейният съпруг са търсили купувач на имотите, като са положили усилия да ги преведат в по-добър вид, но че такъв не се явил; че майката на ищеца е търсила информация продаден ли е имотът, като настоявала продажбата да бъде на цена не по-ниска от 80 000 лева. Като допълнителен аргумент в подкрепа на извода за симулативния характер на сделката покупко-продажба е счетено и безспорното между страните обстоятелство, че макар в нотариалния акт да е вписано реално заплащане на уговорената продажна цена от 9 990 лв, такава или каквато и да било друга сума, не е заплатена от вписаните като купувачи лица. Въз основа на тези съображения, въззивната инстанция е извела, че дори записът на заповед да не беше нищожен, при установените по делото действителни отношения между страните, вземането по записа на заповед не следва да бъде признато за съществуващо и подлежащо на изпълнение, тъй като обезпечителната му функция е свързана с изпълнение на задължението на ответницата да предаде /отчете получената сума, след като продаде на трети лица имотите, които са й прехвърлени привидно с договора за покупко-продажба от 19.04.2019г., но падежът на задължението на ответницата по каузалното отношение не е настъпил към твърдения от ищеца падеж по записа на заповед - 31.12.2019г., поради което не е налице подлежащо на изпълнение вземане и по записа на заповед, който обезпечава това конкретно задължение. Искането за допускане на касационното обжалване не следва да бъде уважено: В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК касаторът не формулира въпрос с правна характеристика, съобразно критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Без наличието на тази обща предпоставка не е възможно осъществяването на факултативния касационен контрол. Изложението съдържа единствено касационни оплаквания, които са релевантни за втората фаза от касационното производство. Несъгласието с аргументите на въззивната инстанция, с възприетата от нея фактическа обстановка и изводите, формирани в резултат от обсъждане на събраните доказателства, са от значение единствено за правилността на решението и не могат да послужат като предпоставка по чл.280,ал.1 ГПК. Обосноваването й е задължение на касатора и извеждането й не е в правомощията на касационната инстанция. Не е налице въведеното в изложението отклонение от задължителната практика, разяснена в ТР №1/28.05.2005г. на ОСТК на ВКС, тъй като въззивната инстанция нито в решаващите си аргументи, нито в допълнителни съображения е изразила становище, че запис на заповед с падеж на определен ден /чл.486,ал.1,т.4 ТЗ/ следва да бъде предявен за плащане. Твърдението на касатора е, че записът на заповед е с падеж на определена дата, а изводите на въззивната инстанция са, че в процесната ценна книга падежът е определен едновременно по два изключващи се начина - на определен ден и на предявяване, поради което е нередовен от външна страна, т.е. според въззивната инстанция падежът не е посочен ясно и по начин, който да не буди съмнение и да не дава повод за различно тълкуване. Касаторът не поставя въпрос по отношение на съществения за редовността на процесната ценна книга правен проблем - дали при посочена в заглавната част на документа дата на плащане на определен ден („Запис на заповед, Падеж 31.12.2019г.“), падежът е уговорен по начина, посочен в чл.486,ал.1,т.4 ТЗ, а употребеният в следващия текст израз - „при предявяване без протест и разноски се задължавам да заплатя до 31.12.2019г.“, е относим към предявяване за плащане по смисъла на т.3 на ТР №1/2005г. на ОСТК на ВКС, към фактическото действие представяне за плащане на веднъж вече определения по правилото на т.4 на чл.486,ал.1 ТЗ падеж (т.е. поемане на задължение от издателя да плати срещу представяне на документа) или съставлява уговаряне, след веднъж посочен падеж на определен ден, и на падеж на предявяване по смисъла на чл.486,ал.1,т.1 ТЗ, водещо до неяснота относно предприетия начин на уговаряне на падежа. Неоснователността и безпредметността на искането за допускане на касационното обжалване произтича и от обстоятелството, че касаторът в изложението си засяга единствено начина на уговаряне на падежа в ценната книга, без да излага никакви доводи, подкрепени с релевантни правни въпроси относно изложените от въззивната инстанция самостоятелно значими правни аргументи за ненастъпване изискуемостта на вземането по каузалното правоотношение при безспорния между страните факт, че дори записът да е редовен, той има обезпечителна функция по отношение на сключения между тях договор от 2019г., с оглед на което, ако ищецът няма вземане (поради приета от въззивния съд квалификация на обезпеченото правоотношение договор за поръчка и ненастъпила изискуемост на вземането на възложителя и същевременно приета изцяло недоказаност на твърдението на ищеца за обезпечено вземане - действителна цена, дължима от купувача-ответницата по договор за продажба) въз основа на каузалното правоотношение, той не би имал вземане, произтичащо от обезпечаващата го едностранна сделка. В изложението касаторът сочи без никакви аргументи и приложното поле на чл.280,ал.2 ГПК. И при дължимата служебна проверка настоящата инстанция не намира основание за извод въззивното решение да е вероятно нищожно или недопустимо (чл.280, ал.2, предл. първо и второ ГПК). Приложното поле на директния достъп по касационен контрол по чл.280,ал.2, предл.трето ГПК - очевидна неправилност следва да бъде надлежно обосновано от обжалващата страна, а не подлежи на служебно установяване от касационната инстанция. В случая съображения и доводи не са изложени. На ответницата в настоящото производство се дължат поисканите в отговора разноски за изготвяне на отговора на касационната жалба по представен списък по чл.80 ГПК в размер на 4 500лв. въз основа на договор за правна помощ от 25.02.2022г., в който е отразено заплащането на сумата в брой. Мотивиран от горното, Върховния касационен съд, ТК, І т.о: