Определение № 5435 от 26.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 561/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 253 от 18.07.2024 г. по в. гр. д. № 336/2024 г. на Пернишкия окръжен съд е потвърдено решение № 229 от 24.11.2023 г. по гр. д. № 40/2022 г. на Радомирския районен съд, в честта, с която М. Е. М. и С. Е. М., починала на 22.01.2024 г. с конституиран на нейно място наследник по закон Д. Т. Д., са осъдени да заплатят на К. М. М. суми от по 2569,50 лв., представляващи припадащата им се част от стойността на подобренията, извършени в съсобствен недвижими имот - сграда с идентификатор [№] по КККР на [населено място], а именно: премахване на целия съществуващ покрив и извозване на материалите от покрива; поставяне на нови носещи греди – 100 бр., с размери 4/0. 10/0. 10 м; направа на пояс от мертеци – 10 бр., с размери 4/0. 10/0. 10 м; поставяне на носещи летви за керемидите – 400 линейни метра; поставяне на изцяло нови керемиди – 2000 бр. и капаци към керемидите – 40 бр.; ремонт на комин – оформяне на комина с нова мазилка и подзиждане, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 20.10.2022 г. до окончателното плащане.

Въззивният съд е приел, че ищецът К. М. М. и бащата на първоначалните ответници Е. М. Е. са били братя и съсобственици на двуетажна къща в [населено място]. Покривът на тази къща е бил ремонтиран от К. М. приживе на брат му Е.. По въпроса дали е имало съгласие за ремонта от страна на Е. съдът се е доверил на показанията на свидетелите А. Р. и К. Е., които установяват, че двамата братя съвместно са взели решение за цялостен ремонт на покрива, като К. ще заплати цената, а Е. поема задължението да му върне половината от тази цена. Съдът не е зачел показанията на свидетеля Д. Д., според които Е. не е възразил срещу ремонта, тъй като брат му К. е заявил, че той ще бъде изцяло за негова сметка. Посочено е, че след като е дал тези показания, свидетелят е станал страна по делото, замествайки починалата си майка С. и поради забраната на чл.166, ал.3 ГПК неговите показания не могат да бъдат зачетени. Прието е, че покривът е ремонтиран изцяло и с нови материали. От построяването на къщата преди повече от 40 години не бил извършван основен ремонт на покрива, а само козметични ремонти. Покривът имал течове, поради което в подпокривното пространство се държали множество съдове, за да събират течащата вода.

Прието е, че според съдебно-техническата експертиза пазарната цена на извършените СМР е в общ размер на 10278 лв., а в резултат на тях стойността на имота се е увеличила с 9250 лв. Вещото лице е констатирало, че улуците и водостоците са стари, коминът е измазан и обшит, външни ремонти по къщата няма, с изключение на поставяне на мазилка на задната стена. Поставени са мертеци с размери 6см/8см, попове с размери 10 см/10 см и керемиди „М.“. Експертът е заключил, че не е било необходимо извършването на цялостен ремонт на покрива, а само отстраняване на течовете.

При тези данни от правна страна съдът е приел, че предявеният иск е с правна квалификация чл.30, ал.3 ЗС. Позовал се е на ТР № 85 от 2.12.1968 г. по гр. д. № 149/68 г., ОСГК, според което отношенията между съсобствениците във връзка с направени само от някой от тях разноски, необходими за запазване на общата вещ или за подобрения на същата, в случай, че другите собственици са се съгласили с това, се уреждат по правилата на чл. 30, ал. 3 от ЗС, т. е. всеки от съсобствениците дължи такава част от направените разноски, каквато е и частта му в съсобствеността. Прието е, че чл.30, ал.3 ЗС не прави разграничение между разноските, необходими за запазване на вещта, и тези, които не са нужни за физическото й съхранение, но в резултат на тях се повишава стойността. Затова неотносими към правния спор са твърденията на ответниците, че извършените СМР не са били необходими. Когато само единият съсобственик е направил разноски за запазването или за подобряването на общата вещ, другият дължи заплащането им или заплащането на повишената стойност на вещта съразмерно с участието си в съсобствеността. Видът на разноските /необходими или полезни/ не е критерий за обема на отговорността. Значение за последната има само съгласието на съсобственика за направените разходи – ако той не е дал такова – отговаря съгласно правилата на чл.60-чл.62 ЗЗД за извършване на чужда работа без пълномощие; ако се е противопоставил – отговаря по реда на чл. 59 ЗЗД съгласно правилата за неоснователно обогатяване. В настоящия случай безспорно е доказано, че наследодателят на ответниците е бил съгласен с извършения ремонт на покрива. Затова отговорността му, респективно – на неговите наследници, за направените от другия съсобственик разходи, се урежда по правилата на чл.30, ал.3 ЗС. Дължи се заплащане на частта от тях, съответстваща на частта му в съсобствеността. Общият дял на наследодателя на ответниците е 1/2 ид. ч. от съсобствената вещ, поради което и задължението му към другия съсобственик е било в общ размер на 5139.00 лв. Съгласно правилото на чл.69, ал.1 ЗН всеки от ответниците отговаря за задължението на наследодателя си разделно, съразмерно с дела си в наследството. На основание чл.5, ал.1 ЗН всеки от тях има наследствен дял от по 1/2 ид. ч., поради което и задължението на всеки е в размер на по 2569. 50 лв.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от М. Е. М. и Д. Т. Д..

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. Чл. 166, ал.3 ГПК изключва ли възможността страната по делото да съвместява качеството на свидетел. Следва ли да се ценят показанията на свидетел, който към момента на даване на показанията си не е бил конституиран по реда на чл.227 ГПК на мястото на една от първоначалните ответници. Чл. 166, ал.3 ГПК изключва ли възможността дадените от последния показания да бъдат ползвани от съда като доказателство;

2. За да се приеме за установено, че два субекта съвместно вземат решение не е ли нужно всеки от тях да формира ясна и непоколебима воля в тази насока. Не следва ли в процеса безспорно да се установи, че тази така общо формирана воля недвусмислено е била манифестирана от всяка от двете страни. Не следва ли за това да има събрани гласни доказателства, които за да бъдат кредитирани от съда следва да са ясни, логични, последователни и съответстващи едни на други и на останалия доказателствен материал по делото;

3. Следва ли съдът да обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, както и доказателствата по делото в тяхната цялост. Длъжен ли е решаващият съд да извърши задълбочена и всестранна преценка на всички онези обстоятелства и доказателства, които имат значение за формиране на изводите му, както и да изложи конкретни съображения за това. Не следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти. Длъжен ли е съдът да обсъди в тяхната съвкупност всички относими и допустими доказателства, като изложи в мотивите си изводи по доказателствата и установените чрез тях твърдения на страните, възраженията и доводите им.

По първата група въпроси се поддържа, че въззивното решение противоречи на решение № 1 от 6.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3689/2022г., III г. о., което жалбоподателите тълкуват в смисъл, че след като свидетелят Д. не е бил пълномощник на страна по делото, то към неговите показания не се отнася забраната за свидетелстване по чл.166, ал.3 ГПК. Жалбоподателите се позовават и на практика на ВКС във връзка с преценка на свидетелските показания и на задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото.

Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК поради виждането за необоснованост на изводите на съда и нарушени правила на логическите връзки. Позовават се на решение № 1 от 6.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3689/2022 г., III г. о., в частта, в която е прието, че установената в чл.166, ал.3 ГПК забрана - свидетелите по делото да не бъдат пълномощници на страните по същото дело – не е нарушена, защото в случая свидетелят не е пълномощник на страна по делото. Друга законова забрана няма, включително и досежно установяването на желаното обстоятелство. Позовават се и на практика на ВКС във връзка с процесуалноправните въпроси, които са поставили. Поддържат, че в процеса не е доказано нито съвместно решение на двамата братя за ремонт на покрива, нито общото наемане на фирма, която да извърши този ремонт, нито уговорката да си поделят парите за ремонта.

Ответникът в производството К. М. М. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело с цена на паричните искове над 5000 лв. всеки, което не е изключено от касационния контрол, съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните от жалбоподателите основания по чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Въпрос № 1 от изложението към касационната жалба е породен от виждането, че след като чл.166, ал.3 ГПК не предвижда изрично забрана за съвместяване на качеството на свидетел и страна по делото, то такава законова забрана липсва. Такъв извод не произтича от посоченото от жалбоподателите решение № 1 от 6.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3689/2022 г., III г. о. и съответно – по този въпрос не е налице противоречие между решението на ВКС и обжалваното въззивно решение, съответно не е налице противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване по този въпрос.

По-същественото обаче е това, че дори съдът да беше обсъдил показанията на свидетеля Д., за което настояват жалбоподателите, те не биха имали решаващо значение за изхода на делото. От една страна тези показания /че е имало уговорка между двамата братя Е. да не заплаща извършените разходи за ремонт на покрива, въпреки че е собственик на половината от жилищната сграда/, следва да се съпоставят с показанията на другите свидетели, които сочат обратното – че Е. е трябвало впоследствие да плати на К. половината от цената на ремонта. Но дори да се приеме, че уговорката на братята е била да изключат паричното участие на Е. от ремонта, това реално представлява отказ на К. от бъдещи права /правото да иска от брат си половината от стойността на ремонта/, което според практиката на ВКС е недопустимо. Така в решение № 34 от 29.03.2021 г. по гр. д. № 2039/2020 г. на ВКС, I-во г. о., и в цитираната в него практика на ВКС се приема, че предварителен отказ от субективни права е недействителен. Следователно – дори уговорката между двамата братя да бе установена в процеса по начина, по който поддържат жалбоподателите, съдът не би могъл да отрече въз основа на нея правото на ищеца К. М. да търси от наследниците на своя починал брат половината от изплатената от него стойност на ремонта на покрива.

Без значение за изхода на делото е и въпросът дали Е. Е. е бил съгласен с извършения ремонт. Този въпрос е от значение само за квалификацията на предявения иск – дали тя ще бъде по чл.30, ал.3 ЗС или по чл.61 или чл.59 ЗЗД. Както е прието в Тълкувателно решение № 85 от 2.XII.1968 г. по гр. д. № 149/68 г., ОСГК, съсобственикът, който е извършил подобрения в съсобствения имот със съгласието на останалите съсобственици, не може да се ползва от разпоредбите на чл.71, чл.72 и чл.74 ЗС. Неговите отношения с останалите съсобственици се уреждат за добивите от правилото на чл.93 и чл.30, ал.3 ЗС, а за необходимите разноски за запазване на имота и подобренията - от правилото на чл.30, ал.3 ЗС и тези за водене чужда работа без пълномощие. Тези принципни положения се спазват и от следващата практика на ВС и ВКС - т. I. 5 на ППВС № 6/1974 г., решение № 532 от 17.VI.1994 г. по гр. д. № 382/94 г., I г. о., решение № 615 от 17.10.2002 г. на ВКС по гр. д. № 93/2002 г., I г. о. В решение № 520 от 22.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 496/2010 г., IV г. о., се приема следното: „Когато етажите в сградата са само два и собствениците им са с равни права, уредбата на отношенията следва да се извърши по правилата за съсобствеността, тъй като на практика не може да се образува мнозинство за начина на поддържане на общата сграда. Ето защо отношенията между етажните собственици следва да се уредят съгласно чл.30, ал.3 ЗС. Според посочената разпоредба всеки съсобственик участва в ползите и тежестите от общата вещ съобразно с частта си. Под „тежести“ се разбират тези грижи и разноски, които са необходими за запазване на вещта. С. няма право на изменения в общата вещ без съгласието на останалите съсобственици. Когато извърши подобрения в съсобствен имот без знанието и съгласието на останалите съсобственици, той има вземане за изравняване за неоснователното обогатяване, възникнало в резултат на действията му, но не и на пълната част от разноските, направени за подобренията. При това като подобрения на вещта се считат тези нововъведения в нея, които увеличават полезните й качества, но не и тези, които нямат практически смисъл. Последните не подлежат на обезщетяване и остават за сметка на този, който ги е извършил. Несъгласните съсобственици дължат всички съответни на тяхната идеална част необходими разноски, а подобренията - по правилата за неоснователното обогатяване (доколкото те са се обогатили и в размер по-малката стойност на обогатяването и обедняването). Така че и при липса на решение за ремонта на общите части, когато това е било необходимо, етажните собственици дължат всички необходими разноски“. Въззивният съд се е съобразил с тази практика на ВКС, като е присъдил половината от стойността на направените разходи за ремонт на покрива – сума, с която почиталият наследодател на жалбоподателите се е обогатил за сметка на своя брат, който е заплатил изцяло ремонта на покрива.

По изложените съображения въпроси № 2 и № 3 не са обуславящи по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и по тях не следва да се допуска касационно обжалване.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, тъй като при прочита на обжалваното решение не се констатират груби нарушения на закона и на правилата на формалната логика, които да са повлияли на крайния резултат. По изложените по-горе съображения, дори да не бяха изключени показанията на свидетеля Д. Т. Д., крайният извод, че ответниците дължат на ищеца припадащата им се част от разноските, направени за ремонт на покрива, би бил същият.

При този изход на делото на ответника К. М. М. следва да се присъдят сторените разноски за касационното производство в размер на 1200 лв. по договор за правна защита и съдействие от 23.12.2024 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,