Определение № 210 от 07.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3336/2019 г.

Производството e по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Ю. Н. О., чрез адвокат Р. Д. от САК, срещу въззивно решение № 1263 от 21.02.2019 г. по в.гр.д.№ 12665/2015 г. на СГС, ІV „б“ въззивен състав, с което (посредством потвърждаването на първоинстанционното решение от 26.08.2008 г. по гр.д.№ 8788/2005 г. на СРС, 49 състав) е отхвърлен предявеният от настоящата касаторка срещу В. М. В. (починала в хода на производството и заместена от наследниците си И. К. В. и М. К. Д.), П. С. П., Х. К. Х., К. К. Х., Л. Г. Т., Е. Г. П. и Н. А. А. (починала в хода на първоинстанционното производство и заместена от наследника си П. С. П.) иск с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за признаване за установено, че към датата на образуване на ТКЗС Л. Г. В. е бил собственик на нива в местността „В.“ с площ 3 дка при съседи: Д. И., М. К., братя Б. и в. нива, която в кадастралния план от 1958 г. е била нанесена с планоснимачен № *. Ответниците по касационната жалба И. К. В. - чрез своя особен представител адвокат П. Л. от САК, и М. К. Д. - чрез адвокат В. С. от САК, са е депозирали писмени отговори като възразяват, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Ответниците по касационната жалба К. К. Х., Х. К. Х., П. С. П., Л. Г. Т. и Е. Г. П. са депозирали писмен отговор на жалбата чрез адвокат З. Н. от САК. Възразяват срещу допускане на касационното обжалване. Претендират присъждането на разноски. За да се произнесе по искането за допускане на обжалването, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, съобрази следното: При условията на чл. 218з ГПК (отм.) въззивният съд се е произнесъл по иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, предявен от Ю. Н. О. срещу В. М. В. (починала в хода на първоинстанционното производство и заместена от наследниците си И. К. В. и М. К. Д.), П. С. П., Х. К. Х., К. К. Х., Л. Г. Т., Е. Г. П. и Н. А. А. (починала в хода на първоинстанционното производство и заместена от наследника си П. С. П.) за признаване за установено, че към датата на образуване на ТКЗС Л. Г. В. е бил собственик на нива в местността „В.“ с площ 3 дка при съседи: Д. И., М. К., братя Б. и в. нива, която в кадастралния план от 1958 г. е била нанесена с планоснимачен № *. С постановеното при първото разглеждане на спора от касационната инстация Решение № 148 от 29.09.2015 г. по гр.д.№ 1886/2015 г. на ВКС, І г.о. са дадени указания при новото разглеждане на спора от въззивния съд да бъде извършена преценка дали границите на внесения в ТКЗС от Л. Г. В. имот съответстват на претендирания с исковата молба имот с планоснимачен № * от кадастрален лист № 298 по кадастралния план на кв. П. на [населено място], С. община, местността „В.“ от 1956 г., като вземе предвид събраните по делото гласни доказателствени средства и данните от проведената по реда на чл. 18д ППЗСПЗЗ анкета, както и да изследва дали ищцата по делото е наследник на Л. Г. В., в полза на чиито наследници е претендирано възстановяване на собствеността върху имота. Въззивният съд е приел за установено, че ищцата е наследник на Л. Г. В. – дъщеря на преживелия съпруг на дъщерята на починалия на 28.12.1966 г. Л. Г. (Г.) В. - Н. Л. В.. Относно идентичността на имот, притежаван от Л. Г. В. съгласно н.а. за доброволна делба от 1924 г., и спорния по делото имот с пл.№ *, кад.л.№ 298 по КП на кв. П. на [населено място], С. община, местността „В.“ от 1956 г., съдът е потвърдил извода на първата инстанция (споделен и от ВКС, І г.о.), че е установено съвпадение на две от границите – тази от север (имот с пл.№ * – Д. И. В.) и тази от запад (№ * – М. К.). Прието е, че за източната граница на имот пл.№ * по делото не са установяват данни за собственост на конкретен съседен имот или пък същата да е била землищна граница. От изслушаната от СГС, ІV-б г.о. съдебнотехническа експертиза се установява, че към 1924 г. липсват данни за землищните граници на землищата на С. (кв. „П.“) и [населено място]. Местността „В.“ е попадала едновременно и в двете землища. Не са установени картографски, кадастрални или други графични описания на имотите преди 1956 г., а по кадастралния план от посочената година имот пл.№ * попада не в землището на [населено място],[жк], а в землището на [населено място], при това имотът не е бил на границата между землищата, а навътре в землището на [населено място] (съгласно заключението на експертизата, илюстрирано и с извадка от топографска карта). В нотариалния акт за делба от 1924 г. не се съдържат данни и за източната граница на имота северно от имота с пл.№ *, който е бил собственост на Д. И. В.. Прието е, че източната граница на имота с пл.№ * не се установява и от показанията на разпитаните по делото свидетели - Й. П. и Н. Б.. За имота от южната страна на имот пл.№ * не са установени данни от анкетиране, тъй като попада под [улица]и не подлежи на реституция. Съдът е констатирал, че спорът по делото е между три групи наследници: тези на Л. Г. (Г.) В., на П. А. Й. (чиито правоприемници са ответниците П. С. П., Х. К. Х., К. К. Х., Л. Г. Т. и Е. Г. П.) и на К. И. В. (чиито правоприемници са И. К. В. и М. К. Д.), като органът по поземлена собственост е постановил реституирането му в полза на последните две групи, а по отношение на първата група процедурата не е приключена (спряна е до разрешаването на спора по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ). От анализа на доказателствата е прието, че имотът на П. А. Й. не е процесния, а имот с пл.№ *, който се намира през два имота от пл.№ * (имоти с пл.№№ * и *) в посока запад. Прието е за еднозначно установено, че имотът, който чрез замяна чрез ТПС комисия е придобил К. И. В. през 1960 г. е имот с пл.№ * (по-късно трансформиран в други имоти) с установени три граници от изток – имоти на братя С., К. А. С. и П. Н. К., като по показанията на разпитаните по делото свидетели П. и Б. имот № * би следвало да съвпада с имот на Д. М. към 1924 г. Съгласно приложените по делото данни от анкетирането по реда на чл. 18д ППЗСПЗЗ имот с пл.№ * от кадастралния план от 1956 г. е установен като собствен на Л. Г. В.. Прието е, че установените крайни резултати от проведената анкета не обвързват съда, тъй като не са запазени данни за източниците на получената при анкетата информация. Следователно данните от анкетирането имат доказателствена стойност, но следва да се ценят във връзка с останалите събрани по делото доказателства. От правна страна е прието, че съгласно трайната практика на ВКС, установяването на идентичността на един имот се извършва, при липса на други белези, посредством установяване на три от неговите граници. Налице са две изключения от това правило: когато имотът еднозначно е обозначен с планоснимачен номер и в случаите на реституционни производства, когато индивидуализацията на имота може да се установи по безспорен начин. С указанията си по приложението на закона при връщане на делото на въззивния съд, ВКС е цитирал постоянната си практика, че при производствата за земеделска реституция границите се установяват при съвкупна преценка на доказателствата, като съдът не следва да се доверява единствено на заключенията на допуснатите по делото експертизи, а следва да прецени и данните от проведеното по реда на чл. 18д ППЗСПЗЗ анкетиране, както и всички други събрани по делото доказателства. В случая, имотът, чието реституиране се претендира, е придобит през 1924 г. в територия, където е липсвал кадастрален или регулационен план, поради което единственият начин за индивидуализирането му е чрез установяване на три граници. При липса на първичните данни от проведеното анкетиране, по които да се установи индивидуализацията на имота, като по делото са представени само резултатите от анкетирането, а не и подадените данни и техния източник, съдът следва да прецени събраните в хода на анкетирането данни за достоверност като ги сравни с другите налични доказателствени източници по делото. От тях се установяват само две граници на имота (от север и от запад). За останалите граници не са събрани данни по делото, включително и от проведеното анкетиране. За южната граница липсват всякакви данни, тъй като за съседния имот от юг няма проведена реституционна процедура - същият попада под булевард. Обстоятелството, че границата на имота е установена към настоящия момент не може да обоснове установяване на същата граница към 1924 г., откогато датира акта, от който произтичат правата на ищцата. Описанието на източната граница, дадено в нотариалния акт, е неясно – „В. н.“. Не е ясно дали това описание сочи на обстоятелството, че имотът от изток на процесния е бил част от землището на [населено място]. Ако по делото бяха събрани убедителни доказателства за това, съдът би могъл да приеме, че в нотариалния акт е било посочено с името „враждебска нива“ именно това обстоятелства. При липсата на обективни данни по делото, извън показанията на свидетеля П., който в тази част на изложеното от него не дава напълно убедителни данни, не може да се приеме, че е налице пълно и главно доказване, че към 1924 г. имот с пл.№ * по плана от 1956 г. е граничел със землището на [населено място]. Затова и този факт не може да се приеме за установен от съда. В тежест на ищцата е при условията на пълно и главно доказване да установи идентичността на имота на наследодателя си, каквото в случая по делото не е успешно проведено. При това доказване не е достатъчно да бъдат отречени твърденията на другите претенденти за реституция на имота (доколкото по делото е най-вероятно имотът да е бил собственост на Л. В., а не на някой от наследодателите на ответниците). Вероятността имотът да е бил собственост на наследодател на ищцата, обаче, не е достатъчна за уважаване на иска – следва да е налице пълно доказване. Провеждането на такова не е било невъзможно (например чрез установяване на границата от изток за съседни от север на процесния имот), но отсъствието на такова има за последица отхвърляне на иска. В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на процесуалните правила при обсъждане на доказателствата с произтичаща от това необоснованост. Касаторката счита, че въззивното решение е очевидно неправилно. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационното обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: „1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, пряко свързани с основния материалноправен въпрос за идентичността на процесния имот с този, включен в ТКЗС ? и „2. При преценката за наличие или липса на идентичност на имот, който е възстановен по ЗСПЗЗ, съдът само от заключението на експертизите ли следва да изхожда или от всички доказателства по делото, вкл. проведеното анкетиране по чл. 18д, ал. 4 и ал. 5 вр. чл. 23-б ППЗСПЗЗ и чл. 13, ал. 4 ППЗСПЗЗ ?“ с доводи, че произнасянето на въззивния съд по тези проблеми е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в изброени от касаторката решения на ВКС. С т. 1 на ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК е разяснено, че с решението по чл. 290 ГПК правните въпроси, по които е било допуснато касационно обжалване, получават окончателен отговор и не могат да бъдат пререшавани в рамките на същия правен спор. Това важи и за отменителните решения на ВКС, с които делото се връща за ново разглеждане от въззивния съд. Тъй като съгласно чл. 295 ГПК второто решение на въззивната инстанция може да бъде обжалвано пред ВКС само за нарушения, допуснати при повторното разглеждане на делото, то следва и че второто касационното обжалване не може да се допусне по същите правни въпроси, по които ВКС вече се е произнесъл при първата касация. Прегледът на актовете, постановени при предходното касационно обжалване (в производството по гр.д.№ 1886/2015 г. на ВКС, І г.о.) показва, че обжалването е било допуснато по въпроса за прилагането на чл. 188 ГПК (отм.), респ. – чл. 235, ал. 2 ГПК, при констатация, че при постановяване на предходното въззивно решение съдът не е подложил на подробен анализ експертизата, на която основава решението си, както и останалите експертизи; изобщо не е обсъдил гласните доказателства по спорния въпрос за идентичността на имотите, нито писмените доказателства, които са от значение по този въпрос. Не са обсъдени и оплакванията във въззивната жалба. Прието е, че такъв подход противоречи на задължителната практика на ВКС по прилагането на чл. 188, ал. 1 и 2 ГПК (отм.) и чл. 235, ал. 2 ГПК. Съответно – делото е било върнато на СГС за ново разглеждане с указание да бъде отстранено допуснатото съществено нарушение на процесуалния закон посредством извършването на съвкупен анализ на доказателствата по делото. Указано е още, че когато пред съда възникне спор за идентичност на имоти, които се възстановяват по реда на ЗСПЗЗ, експертизата не е единствен източник, от който съдът следва да изхожда. При отсъствието на кадастрални планове и заснемане на имота към момента на образуване на ТКЗС, съдът преценява и всички останали данни по делото, включително извършеното анкетиране по чл. 18д, ал. 4 и ал. 5, вр. чл. 23б ППЗСПЗЗ и чл. 13, ал. 4 ППЗСПЗЗ. При новото разглеждане на спора въззивният съд е подложил на подробен анализ събраните по делото доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, с което е предприел необходимото за изпълнение на указанията, дадени с отменителното решение. Съгласно чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК задължителни за въззивния съд са само тези указания на Върховния касационен съд, които касаят прилагането и тълкуването на закона. С тях се посочва на въззивния съд как следва да се тълкува и прилага закона по определен материалноправен въпрос, а когато указанията касаят приложението на процесуалния закон - кои процесуални действия (на съда и на страните) са извършени надлежно и кои - не, както и кои процесуални действия той е длъжен да извърши или да повтори и кои процесуални действия не може да извърши. Извън това, при новото разглеждане на делото въззивният съд сам преценява доказателствата и по вътрешно убеждение формира собствени изводи относно това кои факти са доказани и кои – не. Несъгласието на касатора с така формираните изводи относно правно-релевантните факти не сочи на неизпълнение на указанията, дадени по реда на чл. 294, ал. 1 ГПК, нито съставлява основание за допускане на обжалването на новото въззивно решение. Ето защо ВКС приема, че първият поставен от касаторката въпрос не обективира основание за допускане на обжалването. Вторият въпрос от изложението касае доказателствената стойност на ангажираните доказателства с цел установяване на идентичност между притежаван преди обобществяването и заявен за възстановяване по ЗСПЗЗ недвижим имот. Същевременно, цитираните от касаторката решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК (Решение № 320 от 17.10.2011 г. по гр.д.№ 1142/2010 г., І г.о., Решение № 287 от 13.07.2011 г. по гр.д.№ 1032/2010 г., І г.о. и Решение № 18 от 31.05.2012 г. по гр.д.№ 151/2011 г., ІІ г.о.) третират различен от този правен проблем, а именно – правилата, на които е подчинен упражняваният от съда косвен контрол за законосъобразност на постановено решение за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ при спорове между лица, ползващи се от акт от този вид, и лица, които не заявяват собствени права към момента на образуване на ТКЗС. Такъв е бил характерът на спора и по Решение № 79 от 04.02.2009 г. по гр.д.№ 5670/2007 г. на ВКС, І г.о., постановено по реда на чл. 218а ГПК (отм.). С посочените актове ВКС е неотклонно е приемал, че решенията на органа по поземлена собственост са официални удостоверителни документи с обвързваща съда доказателствена сила досежно установената идентичност между заявен и възстановен имот. Този извод е обоснован с регламентираните от ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ процедури в тази насока и комплексния характер на осъществената в рамките на административното производство преценка, извършвана за цяла местност и землище, въз основа на всички доказателства - стари планове, аерофотоснимки, анкетиране, представяне на удостоверения по чл. 13, ал. 4 и скици по ал. 5 и 6 от ППЗСПЗЗ, изготвяне на помощни планове по чл. 13а от ППЗСПЗЗ и планове на новообразуваните имоти. По тази причина е подчертано, че при извършване на косвения контрол заключенията на СТЕ не са единствено доказателство, въз основа на което съдът да преценява идентичността. Така формираната съдебна практика не е относима към настоящия случай, доколкото дава разрешения, относими към спорове, ссъществено отличаващи се от разгледания. Ищцата по делото (сега – касатор) не се легитимира с възстановително решение на ПК, доколкото по отношение на заявената от наследодателя й земеделска земя производството не е приключено, а е спряно именно до разрешаване на спора по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. В това производство нейна е тежестта да установи главно и пълно твърдението за идентичност между заявения за възстановяване имот и притежавания съгласно н.а. от 1924 г., в която връзка няма ограничение на доказателствените средства, но пък и няма основание определен вид доказателствени средства да се ползват с предварително определена по-висока доказателствена стойност спрямо други. Дори и цитираните актове (при положение, че се абстрахираме от тяхната неотносимост), не придават решаващо значение на резултатите от проведеното анкетиране по чл. 18д, ал. 4 и ал. 5 ППЗСПЗЗ, които подлежат на обсъждане и преценка наравно с останалите събрани по делото доказателства във връзка с установяване идентичността между притежаван преди образуването на ТКЗС и претендиран за възстановяване имот, както е подходил и въззивният съд. В този смисъл вторият от поставените въпроси не представлява основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Наред с това касаторката не е обосновала с какво произнасянето по него би имало изискваното с чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК приносно значение в правоприлагането при тълкуване на правните разпоредби по конкретни дела или при създаване на съдебна практика, поради което следва да се приеме, че отсъства и допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В случая не съществува съмнение относно валидността и допустимостта на атакувания акт. Не е налице и нито една от хипотезите, които предполагат очевидната му неправилност – нарушение на императивна правна норма, прилагане на несъществуващ закон, нарушение на основни съдопроизводствени правила (ограничаване на правото на участие на страната в процеса, липса на мотиви на обжалвания акт) или наличие на явна необоснованост. С оглед изхода от спора и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК, ответниците по касация, представлявани от адвокат З. Н., имат право да получат разноски за защита пред ВКС, но не са ангажирани никакви доказателства да са направили такива, поради което с настоящото определение разноски не им се присъждат. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение