Определение № 1625 от 03.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4893/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е въз основа на процесуално допустима частна касационна жалба с вх.№ 7687 от 08.11.2023 г., подадена на 07.11.2023 г. от Й. Т. Д. чрез адвокат М. Г. от АК - В., срещу въззивно Определение № 547 от 17.10.2023 г., постановено по в.ч.гр.д.№ 419/2023 г. по описа на АС – Варна. Предвид етапа на производството не се дължи връчването на препис от жалбата. Разглеждайки частната жалба по същество, съдът констатира, че с обжалваното определение е потвърдено Определение № 3581 от 19.09.2023 г., постановено по гр.д.№ 1616/2023 г. по описа на ОС – Варна, с което е оставена без уважение молбата на Й. Т. Д. (ищец по делото) за освобождаване от държавна такса и разноски на основание чл. 83, ал. 2 ГПК. Въззивният съд е изложил мотиви, че ищцата е на 69 години и живее сама; има месечен доход от 972 лв. (пенсия от 889 лв. месечно и доход от отдаване на земеделски земи под аренда в размер на 1 000 лв. годишно); притежава право на ползване върху два жилищни имота – апартамент в гр. Варна и къща в гр. Провадия; страда от хронично заболяване, като месечно за медикаменти заплаща сума в размер на 30 лв. Предмет на разглеждане по гр.д.№ 1616/2023 г. на ОС – Варна са предявените в условията на евентуалност искове с правно основание чл. 42, б. „б“ ЗН, чл. 26, ал. 2 ЗЗД, чл. 43, ал. 1, б. „а“ вр. чл. 13 ЗН и обективно съединен иск с правно основание чл. 108 ЗС с искане по чл. 537, ал. 2 ГПК. Дължимата държавна такса по всички предявени искове е общо в размер на 1 522 лв. За да потвърди постановения отказ от освобождаване от задължението за заплащане на такси и разноски, въззивният съд е посочил, че съгласно нормата на чл. 83, ал. 2 ГПК преценката за възможността дали страната е в състояние да заплати следващите се държавни такси и разноски е обусловена от съвкупната преценка на имотното и здравословно състояние, семейно положение, трудова ангажираност и доходи от друга дейност, както и от размера на дължимите държавни такси и разноски съобразно характера и фазата на производството. При така декларираното семейно положение, имуществено и здравословно състояние, апелативният съд е намерил за правилен изводът на първоинстанционния съд, че жалбоподателката е в състояние да заплати определената държавна такса в размер на 1 522 лева. Съгласно декларираното, същата получава месечен доход в размер на 972 лв., не страда от заболявания, които да налагат постоянни разходи за лечение във висок размер, жилищните й нужди са обезпечени, тъй като в нейна полза е учредено право на ползване върху два жилищни имота, живее сама, няма твърдения да има задължения за издръжка към трети лица. Прието е, че е разполагала с възможност да се подготви за предявяването на иска, включително и финансово, като предвиди и отдели средства за заплащане на дължимата държавна такса. В изложението към частната жалба касаторката се позовава на селективния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса относно критериите – релевантните обстоятелства и доказателствата за тях, въз основа на които съдът извършва преценката по искането за освобождаване от внасяне на държавна такса и разноски по делото. Позовава се на противоречие с Определение № 2637 от 19.09.2023 г. по ч.гр.д.№ 3720/2023 г. на ВКС, ІV г.о., Определение № 18 от 09.01.2019 г. по ч.гр.д.№ 4491/2018 г. на ВКС, ІV г.о. и Определение № 274 от 12.05.2015 г. по ч.гр.д.№ 1842/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о. По поставения правен въпрос е налице постоянна практика на ВКС, споделяна и от настоящия състав на съда, съгласно която по молба на страната за освобождаване от държавна такса и разноски на основание чл. 83, ал. 2 ГПК съдът следва да извърши преценка налице ли са предпоставки за освобождаване на молителя от внасяне на държавна такса въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса и разноски за производството по делото. След изясняване на общото материално състояние на страната и останалите относими обстоятелства, съдът е длъжен да ги съпостави с размера на държавната такса и разноските и да формира извод дали страната разполага с достатъчно средства да ги заплати. В случая въззивният съд не е формирал извод, че искането по чл. 83, ал. 2 ГПК е неоснователно по причина, че понастоящем ищцата разполага с необходимите средства да заплати държавната такса и разноските за производството (какъвто е действителният обхват на заявеното искане), а по причина, че ищцата е разполагала с възможност да се подготви за предявяването на иска, включително и финансово, като предвиди и отдели средства за заплащане на дължимата държавна такса. Прилагането на подобен подход при преценката на исканията по чл. 83, ал. 2 ГПК не се установява в практиката на ВКС, включително релевираната от касаторката, поради което е налице основание за допускане на обжалването при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По правилността на въззивното определение съставът на ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че дължимата държавна такса по предявените обективно съединени искове възлиза на сумата 1 522 лв., като същата незначително се отклонява от действителния размер от 1 523,11 лв. (предвид цената главния иск по чл. 42, б. „б“ вр.чл. 24, ал. 2 ЗН /74 155,70 лв./, спрямо който три иска се явяват съединени при условията на евентуалност и не подлежат на таксуване /така: Определение № 4 от 05.01.2022 г. по ч.т.д.№ 344/2021 г., ВКС, ІІ т.о. и цитираните в него/; както и цената на иска по чл. 108 ЗС /74 155,70 лв./ и при определена държавна такса в размер на 40 лв. за искането по чл. 537, ал. 2 ГПК). На този етап от производството не е възможно да се прецени какъв би бил размерът на възможните разноски. Обосновано е и приетото, че касаторката има месечен доход в размер на 972 лв., който е източник на издръжката й. Неправилна обаче е преценката по въпроса дали семейното и имущественото състояние на касаторката й позволяват да заплати държавната такса. Видно е, че размерът на получаваната от касаторката пенсия е почти двукратно по-ниска от размера на таксата. Наред с това ВКС взема предвид и общоизвестните (доколкото са оповестени и достъпни на интернет страницата на НСИ) факти относно индикаторите за бедност и социално включване. Така за 2021 г. линията на бедност в област Варна e 505,75 лв. средномесечно на лице от домакинство, а за 2022 г. ( Индикатори за бедност и социално включване в област Варна през 2022 година – Национален статистически институт – Териториални статистически бюра (nsi.bg) тази стойност e 600,92 лв. и бележи ръст с 18,81%. Данните за 2023 г. все още не са оповестени, но според изследване на КНСБ ( 1402 лв. нетно е Заплатата за издръжка за едно работещо лице, основните стоки с 21% ръст за година - Конфедерация на независимите синдикати в България (КНСБ) (knsb-bg.org) с 10,6% нетно са се увеличили на годишна база необходимите средства за издръжка през м. юни 2023 г. в сравнение с м. юни 2022 г., което дава основание да се приеме, че линията на бедност в област Варна за 2023 г. би била не по-малко от 664,62 лв. Доколкото НСИ изчислява линията на бедност като 60% от средния общ разполагаем нетен доход на домакинствата, то следва да се приеме, че в област Варна за воденето на достойно съществуване през 2022 г. са били необходими не по-малко от 1 001,53 лв. средномесечно на едно лице, а през 2023 г. – не по-малко от 1 107,70 лв. При тези данни съдът намира, че посрещането на извънреден разход, свързан със заплащането не само на държавната такса, но и на разноските по делото, надхвърля възможностите на ищцата и същата следва да бъде освободена изцяло от тези задължения. Следователно определението на въззивния съд и потвърденото с него определение на първоинстанционния съд следва да бъдат отменени и молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК да бъде уважена. По изложените съображения, състав на Върховния касационен съд, Второ отделение на Гражданска колегия