Определение № 72 от 06.02.2018 г. на ВКС по т. д. № 1739/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. Г. Б. от [населено място] срещу решение № 366 от 17.02.2017 г., постановено по т. д. № 4496/2016 г. на Софийски апелативен съд, 13 състав, с което е потвърдено решение № 3601 от 04.05.2016 г. по т. д. № 17379/2013 г. на Софийски градски съд, VІ-14 състав. С първоинстанционното решение е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че Б. Г. Б. дължи на [фирма] /с предишно наименование [фирма]/ сумата 54 171 евро - главница по три броя записи на заповед, всеки за сума в размер на 18 057 евро, с дата на издаване 31.07.2008 г. и падежи на 01.09.2009 г., 01.09.2010 г. и 01.09.2011 г., ведно със законната лихва от датата на заявлението - 27.04.2012 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 21374/2012 г. на Софийски районен съд, и на основание чл.78, ал.1 ГПК на [фирма] са присъдени разноски за заповедното производство в размер на 5 401.78 лв. и за исковото производство в размер на 2 118.99 лв. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост, нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Навежда оплаквания, че въззивният съд неправилно е приел за допустимо предприетото от ищеца изменение на основанието на иска и е уважил същия, въпреки липсата на надлежно уточнение на исковата претенция; че съдът е отказал да изследва връзката между записите на заповед и представения по делото договор за лизинг, независимо от своевременно направените възражения за невъзникване и несъществуване на вземане, произтичащо от действителен договор за лизинг между страните; че съдът е извършил неправилна преценка на доказателствата и е формирал необосновани изводи за установена връзка между записите на заповед и договора за лизинг и за дължимост на вземането в размера, отразен в заповедта за изпълнение; че съдът не е изложил мотиви по съществени за спора възражения и неправилно е приел за неоснователно възражението за погасяване на вземането по давност. Като съществено нарушение на съдопроизводствените касаторът сочи и формалното произнасяне на въззивния съд по възраженията му за неравноправни клаузи в договора за лизинг, конкретизирани в нарочна молба от 10.11.2016 г. В касационната жалба са развити и оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, които не следва да се вземат предвид, тъй като решението на първата инстанция не е предмет на касационен контрол. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, уточнено по указание на въззивния съд с молба вх. № 8354/12.05.2017 г., в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с позоваване на всички основания по чл.280, ал.1, т.1 - 3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е подаден отговор от ответника по касация [фирма] - [населено място]. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди решението на Софийски градски съд, с което е уважен предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК от [фирма] /с предишно наименование [фирма]/ против Б. Г. Б. установителен иск за съществуване на парично вземане в размер на 54 171 евро, ведно със законната лихва от 27.04.2012 г. до окончателното плащане, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК - 3 бр. записи на заповед от 31.07.2008 г., Софийски апелативен съд е приел, че от събраните по делото доказателства е установено валидното възникване и съществуване на вземането в размера, посочен в заповедта за изпълнение. Преди да се произнесе по съществото на спора въззивният съд е извършил проверка на процесуалната допустимост на решението и е преценил, че то е допустимо, тъй като е постановено при редовна искова молба и по надлежно предявен в срока по чл.415, ал.1 ГПК установителен иск. Въззивният съд е констатирал, че в исковата молба ищецът е посочил като основание на вземането си само записите на заповед от 31.07.2008 г., но по повод направените с отговора на исковата молба възражения с допълнителна молба е въвел и твърдения за наличие на каузално правоотношение между страните - договор за лизинг, за чието обезпечаване са издадени записите на заповед. С оглед задължителните указания в т.17 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът е счел, че за да се произнесе по иска, е необходимо да изследва и каузалните отношения по лизинговия договор. След преценка на доказателствата по делото съобразно ограничението на чл.269 ГПК въззивният съд е приел от фактическа страна, че: Между страните е сключен договор за лизинг №[ЕИК], с който ищецът - лизингодател е предоставил на ответника - лизингополучател лек автомобил BMW, индивидуализиран в приложение № 1 към договора, с покупна цена 97 486.32 евро срещу задължение за плащане на лизингови вноски в размер на 1 504.75 евро месечно без ДДС съгласно погасителен план, неразделна част от договора. Договорът е сключен при общи условия на лизингодателя, предадени и приети от лизингополучателя, със срок 03.08.2008 г. - 31.08.2013 г. В съответствие с уговорките в приложение № 2 към договора на 31.07.2008 г. ответникът е издал представените в заповедното производство записи на заповед с падежи 01.09.2008 г., 01.09.2010 г. и 01.09.2011 г., с които е обезпечил изпълнението на всички поети задължения по лизинга. Лекият автомобил, обект на лизинговото правоотношение, е предаден от ищеца на ответника, след което ответникът е заплащал частично лизингови вноски. Към датата на образуване на заповедното производство и към момента на приключване на съдебното дирене в исковото производство непогасените задължения по договора за лизинг са в размер на 145 703.08 лв., от които 111 319.85 лв. - главница, 30 505.86 лв. - наказателни лихви, 3 055.92 лв. - префактурирани разходи, и 821.45 лв. - такси за напомнителни писма. Възражението на ответника, че не е подписвал договора и общите условия, е преценено като неоснователно предвид заключението на съдебнопочерковата експертиза, съдържащо категорично мнение за автентичност на подписите. Твърдението на ответника, че не е правопоспособен водач и не е ползвал автомобила, е определено като ирелевантно за възникването на лизинговото правоотношение. По съображения, че са направени за пръв път с въззивната жалба и са преклудирани, не са обсъждани възраженията на ответника за нарушение на клаузи от общите условия към лизинговия договор. Въззивният съд се е произнесъл по своевременно заявените пред първата инстанция възражения на ответника за унищожаемост на договора за лизинг на основанията по чл.30 ЗЗД, чл.33 ЗЗД, чл.28 и чл.29 ЗЗД. Възражението по чл.30 ЗЗД е счетено за недоказано с аргумент, че ответникът не е провел доказване да е сключил договора поради създадени у него страхови представи за предстоящи неблагоприятни последици, които ще му бъдат причинени от конкретно лице, отправящо заплахата. След като е обсъдил показанията на свидетелите Д. Б. /брат на ответника/ и П. Ц., съдът е направил извод, че тези показания не установяват категорично ответникът да е бил принуден да подпише договора под въздействието на страхови представи, възбудени от сочения за „автор” на заплахата Р. М.. За недоказани са приети и твърденията на ответника, че при подписване на лизинговия договор се е намирал в крайна нужда по смисъла на чл.33 ЗЗД. Съдът е изразил становище, че показанията на свидетеля Д. Б. не са годни да установят цялостното имуществено състояние на ответника по време на подписване на договора, а представената за целта имуществена декларация от 19.05.2016 г. е неотносима с оглед момента на сключване на договора. Липсата на ангажирани от ответника доказателства е мотивирала въззивния съд да счете за недоказани и възраженията, че договорът за лизинг е сключен при грешка и измама. По повод на оплакванията във въззивната жалба, че първоинстанционният съд е нарушил чл.152 ЗЗД и че не се е произнесъл по възражението на ответника за изтекла погасителна давност, въззивният съд е приел следното: Възражението за недействителност на договора за лизинг, респ. на записите на заповед, на основание чл.152 ЗЗД е неоснователно, тъй като възможността лизингодателят да се удовлетвори чрез някой от предвидените в договора способи в случай на неизпълнение на задълженията на лизингополучателя и в частност - чрез реализиране на правата по записите на заповед, издадени като обезпечение на поетите договорни задължения, е призната от правния ред. Пристъпването от лизингодателя към удовлетворяване на вземанията по лизинга въз основа на записите на заповед, а не на договора за лизинг, не е резултат от уговаряне на удовлетворение на кредитора, различно от предвиденото в закона, каквото има предвид разпоредбата на чл.152 ЗЗД. Възражението за изтекла погасителна давност е направено във връзка с депозирана от ищеца уточнителна молба, в която са посочени конкретните непогасени задължения по договора за лизинг, които обезпечават трите записа на заповед. Задълженията на лизингополучателя по договор за финансов лизинг са периодични и с оглед приетото в Тълкувателно решение № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС за тях се прилага кратката тригодишна погасителна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД. Предвид уточнението, че спорното вземане е формирано като сбор от непогасени лизингови вноски, лихви, разходи и такси за периодите 01.04.2010 г. - 03.06.2011 г. и 16.06.2009 г. - 18.03.2012 г., тригодишната давност не е изтекла до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 27.04.2012 г., към която следва да се счита предявен искът, съгласно изричната разпоредба на чл.422 ГПК. Пред въззивната инстанция ответникът се е позовал на неравноправни клаузи в договора за лизинг и е направил възражение, че тяхното наличие води до нищожност на договора. Възражението е конкретизирано с молба - становище от 10.11.2016 г., препис от която е връчен на ищеца и е докладвана в откритото съдебно заседание по делото. Като се е позовал на задължителната съдебна практика в решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на ВКС, І т. о., въззивният съд е приел, че възражението за неравноправен характер на договорни клаузи не е преклудирано и е допустимо, макар да е наведено за пръв път във въззивното производство. Без да обсъжда по същество възражението и конкретизацията в молбата от 10.11.2016 г., съдът е посочил, че поддържаното от жалбоподателя противоречие на договора за лизинг и общите условия към него с чл.2, чл.3 и чл.4 от Директива 93/13/Е. на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори не е конкретизирано. В резултат на тази преценка е свел произнасянето по възражението за неравноправни клаузи до констатация в мотивите на решението, че „за съда е необяснимо как договорът за лизинг и ОУ към него могат да противоречат на тези именно разпоредби” и че „настоящият въззивен състав и служебно не е констатирал по делото фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в договора”. По допускане на касационното обжалване: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с твърдения, че: Липсата на мотиви и необсъждането във въззивното решение на съществени възражения по делото представлява отклонение от задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ППВС № 7/65 г., ППВС № 1/53 г., определение № 508/19.06.2009 г. по гр. д. № 4844/2008 г. на ВКС, І г. о., определение № 120/12.02.2009 г. по гр. д. № 3570/2008 г. на ВКС, ІV г. ., и решение № 23/13.04.2010 г. по гр. д. № 3570/2008 г.; Въззивното решение е постановено в „особено съществено противоречие” с определение № 421/16.05.2016 г. и решение № 237/201.01.2017 г. по т. д. № 2927/2015 г. на ВКС, І т. о., като не е обсъдено възражението във въззивната жалба за нарушение на клаузи от общите условия към договора за лизинг; Решението противоречи на определение № 90/15.02.2012 г. и решение № 105/03.07.2012 г. по т. д. № 564/2011 г., задължаващи съда при разглеждане на иск по чл.422, ал.1 ГПК за съществуване на вземане по запис на заповед да изследва връзката между записа на заповед и обезпеченото с него каузално правоотношение и да се произнесе по възраженията на ответника за несъществуване на вземане по каузалното правоотношение; Решението на въззивния съд е в противоречие с определение № 914/19.07.20111 г. и решение № 378/30.11.2011 г. по гр. д. № 314/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о.; САС и СГС са приели по делото, че с молби на ищцовата страна от 23.11.2015 г., 15.01.2016 г. и 23.11.2015 г. са отстранени нередовности на исковата молба, касаещи ненадлежно и своевременно посочване на претендираните суми, което обаче не е сторено по необходимия начин и е накърнена възможността на ответника да се защити надлежно срещу исковете, в какъвто смисъл са решение на по гр. д. № 8222/2014 г. на СГС и определение по ч. гр. д. № 8802/2013 г. на СГС; Процесуалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по който следва да се допусне касационно обжалване, е произнасянето и уважаването на иск, предявен на основание запис на заповед, за който въпреки възраженията на ответника е допуснато изменение на основанието с въвеждане на твърдения, че вземането произтича от договор за лизинг; От значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото е и въпросът не са ли недействителни подписаните записи на заповед, като обезпечение на договор за лизинг, на основание чл.152 ЗЗД с оглед установената фактическа обстановка по делото. С депозирана по указание на въззивния съд молба - уточнение от 12.05.2017 г. касаторът е конкретизирал изложението и е посочил като значими за изхода на делото следните въпроси, за които поддържа бланкетно основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК: „Може ли да бъдат оставени без последствия възраженията за недопустимост на изменението, направено от ищеца в първата инстанция, и преминаване от предявения установителен иск, основан на твърдения за наличие на записи на заповед и поддържане впоследствие на твърдения за наличие на задължения по договор за лизинг, които сочат на различни правни основания и неиздържаност и недопустимост на претенцията; Не са ли недействителни подписаните записи на заповед като обезпечение на договор за лизинг на основание чл.152 ЗЗД с оглед установената фактическа обстановка по делото; Може ли съдът да откаже произнасяне досежно оплакването за неравнопоставеност на договора за лизинг и ОУ поради обстоятелството, че за него е „необяснимо” как противоречат на разпоредбите на чл.2, 3 и 4 от Директива 93/13/Е. на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори”. След преценка на първоначалното изложение настоящият състав на ВКС намира, че в него не са формулирани надлежно материалноправни и процесуалноправни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, изяснен с т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, и не са доказани поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е обсъдил и се е произнесъл по всички оплаквания във въззивната жалба на касатора, както и по всички своевременно направени възражения срещу основателността на предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск. Към решението са изложени подробни мотиви, които отразяват самостоятелната правораздавателна дейност на въззивния съд като инстанция по съществото на спора. Въззивният съд е изследвал връзката между записите на заповед и договора за лизинг, след като е съобразил твърденията на ищеца, че записите на заповед са издадени за обезпечаване на породени от договора каузални отношения между страните. Твърденията за наличие на каузални отношения са въведени от ищеца с допълнителна молба по повод на възраженията в отговора на исковата молба, че не съществува каузална причина за издаване на записите на заповед. Въвеждането в производството по чл.422, ал.1 ГПК на каузално правоотношение като причина за издаване на записа на заповед не съставлява изменение на основанието на иска, каквато теза застъпва касаторът. Посочването на каузално правоотношение и изследването на връзката му със записа на заповед, от който произтича установяваното с иска по чл.422, ал.1 ГПК парично вземане, е процесуално допустимо, а в случаите, когато ответникът черпи възражения за несъществуване на вземането от каузалното правоотношение, обсъждането на каузалното правоотношение е от значение за преценката на основателността на предявения иск. Като се е произнесъл по всички възражения на ответника - касатор и по всички оплаквания във въззивната жалба и е формирал изводите си за съществуване на вземане по записите на заповед след изследване на връзката им с договора за лизинг и на породените от него каузални правоотношения, въззивният съд е постановил решението си в съответствие със задължителната практика на ВКС в Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ППВС № 7/65 г., ППВС № 1/53 г. и Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. Посочените в изложението определения са постановени по реда на чл.288 ГПК и не следва да се обсъждат, тъй като не са източник на съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Не следва да се обсъждат и решенията на ВКС, посочени във връзка с въпросите за предмета на делото и тежестта на доказване в производството по чл.422, ал.1 ГПК за установяване на вземане по запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. Решенията предхождат приемането на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което са дадени задължителни указания по посочения въпрос, и поради това възприетите в тях разрешения не са актуални. При наличие на задължителна практика, която е съобразена от въззивния съд, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол на заявените в изложението основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с практиката в определения на Софийски градски съд по въпроса за редовността на исковата молба. В исковата молба, с която е предявен искът по чл.422, ал.1 ГПК, ищецът е посочил като основание за възникване на спорното вземане записите на заповед от 31.07.2008 г., въз основа на които е издадена заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК, и е поискал от съда да признае за съществуващо възникналото от тях вземане. Последващите уточнения за наличие на каузални отношения по договор за лизинг, обезпечен със същите записи на заповед, са предприети по повод възраженията на ответника в отговора на исковата молба, а не по повод отстраняване на нередовности на исковата молба, съдържанието на която отговаря напълно на изискванията за редовност по чл.127 ГПК. Въпросът дали с оглед установената фактическа обстановка по делото записите на заповед, издадени като обезпечение на договора за лизинг, са недействителни на основание чл.152 ЗЗД, е от значение за правилността на обжалваното решение. Въззивният съд е приел, че възражението на ответника - касатор за недействителност на договора за лизинг, респ. на записите на заповед, на основание чл.152 ЗЗД е неоснователно и е изложил съображения в подкрепа на този си извод. В производството по чл.288 ГПК касационната инстанция не проверява дали установената от въззивния съд фактическа обстановка е правилна и дали материалният закон е приложен правилно - в този смисъл т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Поставените в молбата - уточнение от 12.05.2016 г. въпроси за допустимостта при предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК за вземане по запис на заповед ищецът да въвежда допълнително твърдения за каузални правоотношения, обезпечени със записа на заповед, и за недействителност на записите на заповед на основание чл.152 ЗЗД с оглед установената по делото фактическа обстановка се припокриват с два от въпросите в първоначалното изложение. Поради това по отношение на тези въпроси следва да се имат предвид изложените по-горе съображения за липса на основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. Третият въпрос в уточнителната молба - дали въззивният съд може да откаже произнасяне по възражение за неравноправни клаузи в договора за лизинг и общите условия към него, е свързан с твърдението в първоначалното изложение, че отказвайки да разгледа възраженията във въззивната жалба за нарушения на клаузи от общите условия, въззивният съд е постановил решението си в противоречие с практиката в решение № 237/20.01.2017 г. по т. д. № 2927/2015 г. на ВКС, І т. о. Въпросът е релевантен за делото, тъй като с въззивната жалба касаторът - ответник е въвел възражение за наличие на неравноправни клаузи в договора за лизинг и общите условия, което е конкретизирано в допълнителна молба от 10.05.2016 г. В допълнителната молба са посочени конкретните клаузи, оспорвани като неравноправни, и обстоятелствата, поради които ответникът ги счита за такива, но при постановяване на решението въззивният съд не се е произнесъл по възражението с така направените уточнения, а е изложил бланкетни мотиви за неговата неоснователност. В цитираното от касатора решение по т. д. № 2927/2015 г., постановено по реда на чл.290 ГПК от състав на ВКС, І т. о., е прието, че потребителят, който се позовава на неравноправен характер на клауза от договора, не следва да конкретизира твърденията си чрез посочване с коя от хипотезите, предвидени в чл.143 З., е налице противоречие. В тълкувателната част на решението е акцентирано върху възприетото от практиката на Съда на ЕС разрешение, че е достатъчно потребителят, който се позовава на неравноправен характер на клауза в потребителски договор, да изложи фактически и/или правни обстоятелства, които според него обуславят неравноправния характер на договорната клауза. С друго решение по чл.290 ГПК - решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г., състав на ВКС, І т. о., се е произнесъл, че инстанциите по същество следят служебно за наличие на неравноправни клаузи в потребителски договор; възражението на ответника за неравноправен характер на клаузи в договора не се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба и може да бъде направено за пръв път пред въззивната инстанция, без прилагане на ограниченията по чл.266 ГПК. Съпоставяйки решаващите изводи на въззивния съд, с които е мотивирана неоснователността на заявеното с въззивната жалба на касатора възражение за неравноправни клаузи в договора за лизинг и общите условия към него, с посочената задължителна съдебна практика, съставът на ВКС намира, че е осъществено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол по значимия за изхода на делото въпрос /уточнен съобразно указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/ за правомощията на въззивния съд при произнасяне по възражение за неравноправни клаузи в потребителски договор. С разпореждане от 19.07.2017 г. съдията - докладчик от Софийски апелативен съд е освободил касатора от внасяне на държавна такса за производството пред ВКС на основание чл.83, ал.2 ГПК. Поради това делото следва да се докладва за насрочване в открито заседание без заплащане на такса по чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,