Определение № 117 от 29.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6214/2014 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. В. В. срещу решение № 57/04.07.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 850/2014 г. на Бургаския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 660/18.07.2012 г. по гр. дело № 2005/2012 г. на Бургаския районен съд (БРС), е уважен, предявеният по реда на чл. 422 от ГПК от Д. Р. Р. срещу жалбоподателя, положителен установителен иск, като е признато за установено, че касаторът-ответник дължи на ищеца сумата 12 600 E., за което задължение е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 705/25.02.2010 г. по ч. гр. дело № 1185/2010 г. на БРС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.02.2010 г. до окончателното й изплащане; в тежест на касатора са възложени и разноските по делото. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати противоречие с материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните два правни въпроса: 1) в случай, че ищецът твърди, че ответникът е получил неоснователно суми по разписки без посочено основание и ответникът представя валидни записи на заповед, като твърди, че разписките са издадени с оглед погасяване на задълженията по записите на заповед, следва ли да се приеме, че ответникът не е установил основанието, на което са получени сумите; и 2) следва ли да се приеме, че след като платецът твърди, че не е платил на основание записа на заповед и липсва обозначение за направено плащане върху записа на заповед, то плащане на това основание липсва. Жалбоподателят навежда допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, като поддържа, че тези два правни въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с постановените между същите страни, решение № 294/18.10.2013 г. по гр. дело № 1276/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 21/23.04.2013 г. по гр. дело № 1456/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Ответникът по касационната жалба – ищецът Д. Р. Р., в отговора си излага становище и съображения, че не са налице наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: Обстоятелството, че жалбоподателят-ответник е получил процесните суми, е прието за безспорно между страните и доказано с приетите по делото три разписки от 15.05.2006 г., 19.07.2006 г. и 20.07.2006 г. Съдът е намерил за установен и фактът, че между ищеца и касатора са се водили преговори във връзка с бъдещо строителство на хотел в [населено място], но до сключване на окончателен договор не се е стигнало. Приел е за установено и че ищецът е издал два записа на заповед с дата 26.04.2006 г., чиито падежи са били съответно на 15.07.2006 г. и 30.07.2006 г., в полза на ответникa; както и че при твърдение от страна на жалбоподателя-ответник, че между страните са съществували каузални отношения, за обезпечението на които в негова полза ищецът е издал процесните записи на заповед, и че от друга страна самият той е издал разписките за платени му дължими от ищеца суми по записите на заповед, то ответникът е следвало да докаже именно тези обстоятелства. Въззивният съд е изложил съображения, че дори да се приеме за установено наличието на каузално правоотношение между страните по делото във връзка с покупко-продажба на плаващо заведение „Текила бар”, по повод на което са издадени процесните записи на заповед в полза на ответника, то по никакъв начин не е доказана връзката между разписките и записите на заповед. В тази връзка, съдът е посочил, че трите разписки от 15.05.2006 г., 19.07.2006 г. и 20.07.2006 г., издадени от касатора-ответник за общата процесна сума 12 600 E., не съдържат никакво основание за получаване на валутата, а от друга страна, ако е имало някакво плащане, то по самите записи на заповед е следвало да бъде направено някакво отбелязване за това. В заключение, окръжният съд е приел, че по делото е доказан по несъмнен начин фактът на получаване от страна на ответника на сума в общ размер от 12 600 E., предоставена му от ищеца, както и обстоятелството, че това е станало във връзка с бъдещо, но неосъществено съдружие между двамата по повод строителството на хотел върху земя на ответника, като в същото време недоказани са останали твърденията на ответната страна, че разписките са издадени за задължения, платени му от ищеца, които последният е имал към него на основание издадените записи на заповед от дата 26.04.2006 г. за общата сума от 104 000 E.. При така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, настоящият съдебен състав намира, че двата правни въпроса, формулирани в изложението на жалбоподателя, са разрешени от въззивния съд в противоречие с посочените в изложението, решение № 294/18.10.2013 г. по гр. дело № 1276/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 21/23.04.2013 г. по гр. дело № 1456/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, които са постановени между същите страни по реда на чл. 290 от ГПК. Във второто от тези решения на ВКС, предвид разпоредбите на чл. 492, ал. 2 и ал. 3 от ТЗ, е прието, че в отношенията между първоначалния кредитор и длъжника, издадената от кредитора разписка съставлява доказателство за извършеното частично плащане, дори и когато върху менителницата няма отбелязване. Прието е и че длъжникът по менителницата може да плати преди падежа, но на свой риск - чл. 493, ал. 2 от ТЗ, като рискът се поема от длъжника, доколкото вземането може да бъде цедирано или джиросано, а когато по менителницата е уговорен срок в полза на кредитора, той може да откаже да получи плащането преди падежа, без да са платени лихвите по вземането. С оглед на това, при разрешаването по същество на правния спор по това дело между страните, ВКС е приел, че твърдението на ищеца, че процесната сума е предоставена без основание, е опровергано с представените от ответника доказателства, че плащането е извършено в изпълнение на задължение по запис на заповед от 26.04.2006 г. За неоснователно е намерено възражението на ищеца за липса на каузално правоотношение, като е прието, че доказателствената тежест за установяване на това обстоятелство е върху ищеца - издател на записа на заповед. Прието е и че вземането по записа на заповед следва да се счита валидно възникнало както предвид доказателствата, че между страните са съществували трайни бизнес отношения, свързани с предоставяне на парични средства, така и с оглед липсата на доказателства, че сумите по записа на заповед не са предоставени на длъжника от кредитора. В другото решение (решение № 294/18.10.2013 г. по гр. дело № 1276/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС), също е прието, че о т обстоятелството, че в разписките не е посочено основанието за плащане, не може да се направи извод, че такова отсъства. В тази връзка са изложени следните съображения: Длъжникът посочва в платежния документ основанието, на което плаща, но той има право да избира кое свое задължение да погаси, само ако плаща цялото вземане – разноски, лихви и главница. Кредиторът може да приеме частично плащане и да посочи в разписката основанието, на което го приема. Ако кредиторът не е посочел в разписката в погашение на кое задължение приема плащането, то (плащането) погасява най-обременителното задължение, ако задълженията са равно обременителни – най-старото, а ако са възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно (чл. 76, ал. 1 от ЗЗД). Ако кредиторът не е удостоверил в разписката, кое негово вземане се погасява, по делото трябва да се установи какви вземания има кредиторът, като тежестта да ги докаже е негова. Прието е и че по делото е установено по несъмнен начин, че ответникът има две вземания от ищеца по два записа на заповед, както и че погасяването на тези задължения може да се установи, чрез отбелязване върху менителничния ефект по чл. 492, ал. 3 от ТЗ, но това е само една възможност, като плащането по менителничен ефект може да се установи с всякакви други писмени доказателства. С оглед на това, и при установените по делото обстоятелства, че на 19 и 23.07.2006 г. ищецът е платил и ответникът е получил по две разписки сумите 6 000 E. и 6 250 E., без в тях да е посочено основанието за плащане, както и че ответникът е имал две вземания от ищеца по два записа на заповед от 23 и 26.04.2006 г. за сумите 50 000 и 54 000 E., е прието, че плащанията са извършени в погашение на задължението по първия запис на заповед. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, по следните два правни въпроса: 1) в случай, че ищецът твърди, че ответникът е получил неоснователно суми по разписки без посочено основание и ответникът представя валидни записи на заповед, като твърди, че разписките са издадени с оглед погасяване на задълженията по записите на заповед, следва ли да се приеме, че ответникът не е установил основанието, на което са получени сумите; и 2) следва ли да се приеме, че след като платецът твърди, че не е платил на основание записа на заповед и липсва обозначение за направено плащане върху записа на заповед, то плащане на това основание липсва. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 492.87 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение