Определение № 3481 от 20.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 2598/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на П. Т. Г., К. П. Г. и Б. П. Г. срещу определение от 02.10.2024 г., постановено по в.ч.т.д. № 431/2024 г. на АС-Пловдив, 2-ри търговски състав, с което е оставена без уважение частната жалба на касаторите срещу определение от 14.06.2024 г., постановено по т.д. № 480/2023 г. на ОС-Пловдив, 11-ти състав, за спиране на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК на производството по предявените от тях искове по чл. 432 КЗ до приключване на н.о.х.д. № 2634/2023 г. на ОС-Пловдив. Касаторите навеждат оплакване, че обжалваното определение е постановено в нарушение на процесуалния закон, тъй като според тях произнасянето по гражданския иск не зависи от установяване на престъпния характер на извършеното от делинквента деяние, имащ значение само за регресните права на застрахователя, но не и за отговорността му към увреденото лице. Освен това касаторите заявяват, че гражданският съд е длъжен да зачете присъдата, ако такава е постановена, но не и да изчаква постановяването й, защото това би довело до значително забавяне на правосъдието в ущърб на увредените лица. Сочат, че следва да се отчете и по-широкият предмет на доказване в гражданския процес, който включва още установяване на евентуално съпричиняване и на размера на вредите – все факти, необхванати от задължителната сила на присъдата. При тези съображения касаторите молят за отмяна на обжалвания акт. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК са възпроизведени доводите за неправилност на обжалваното определение и е посочено, че „процесуалният въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд“, е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът по жалбата „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД не е подал отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК съдебен акт в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. От данните по делото се установява, че първоинстанционното производство е образувано по искова молба на П. Т. Г., К. П. Г. и Б. П. Г., с която са предявени преки искове по чл. 432 КЗ срещу „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на М. Б. Г.. Първоинстанционният съд е установил, че в съдебна фаза е висящо наказателно дело, образувано срещу посочения в исковата молба делинквент Т. В. М. за престъпление, покриващо обективните признаци на описания в исковата молба деликт. Позовавайки се на разпоредбата на чл. 300 ГПК, първоинстанционният съд е приел, че наказателното производство се явява преюдициално спрямо гражданското дело, и поради това е спрял последното на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че е налице тъждество между описания в исковата молба деликт и престъплението, посочено в обвинителния акт, и също черпейки аргумент от чл. 300 ГПК, е приел наличие на обусловеност на гражданското дело от наказателното производство. Поради това с обжалвания в настоящото производство акт въззивният съд е потвърдил определението за спиране. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по следните съображения: Съгласно т. 1 на ТР № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС общият критерий за селектиране на касационните жалби е правният въпрос, който следва да е формулиран от касатора като израз на диспозитивното начало. Както е посочено в цитираното тълкувателно решение, именно посоченият в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК правен въпрос „определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби“. Ето защо касационният съд не може сам да изведе правния въпрос, позовавайки се на твърденията в касационната жалба (освен ако се касае до въпрос, свързан с валидността и допустимостта на акта), а има единствено правомощието да го уточни или конкретизира, щом той не е изведен достатъчно ясно от касатора. Правният въпрос, освен да е формулиран от касатора, трябва да отговаря на следните изисквания - да е материалноправен или процесуалноправен, да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, като той не трябва да е фактологичен и отговорът му не трябва да предпоставя извършването на проверка за правилност на обжалвания акт. В настоящия случай касаторите не посочили конкретно формулиран правен въпрос (или въпроси) по чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно гореизложените изисквания, а единствено са възпроизвели съдържанието на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, позовавайки се на неправилно тълкуване от въззивния съд на действителния смисъл на разпоредбата на чл. 432 КЗ и на неправилно приложение на чл. 300 ГПК. Касационните основания обаче са доводи, с които би могла да се обоснове отмяна на обжалвания акт едва във фазата на допуснато касационно обжалване, но те не могат да послужат като основание за допускането му. От тях касационният съд не може служебно да изведе правен въпрос, а доколкото такъв липсва, не е налице и хипотеза на възможно уточняване/конретизиране на правния въпрос. Както е разяснено в мотивите към т. 1 на ТР № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, „непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това“. Това означава, че настоящата инстанция следва да откаже допускането на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, без да излага мотиви относно наличието на специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касационно обжалване не следва бъде допускано и при условията на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност, защото от изложените към въззивното определение мотиви не се установява противоречие между установените факти и съответното правило, под което те са подведени и което е разтълкувано по константен начин от съдебната практика именно в приложения от въззивния съд смисъл (напр. Определение № 1655/18.06.2024 г. по ч.т.д. № 952/2024 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.). Така мотивиран, Върховният касационен съд, ТК, І т.о., 5-ти състав,