Определение № 624 от 27.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 3249/2013 г.

Производството е по чл. 274 ал. 2 пр. първо вр. с ал.1 т.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на [фирма] против определение, постановено в открито съдебно заседание на 12.06.2013 год. по гр.д.№ 135 / 2013 год. на Бургаски апелативен съд, с което е спряно производството по същото, на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК, до разрешаване със сила на пресъдено нещо спора по висящи гр.д.№ 167 / 13 год. и гр.д..№ 168 / 13 год. по описа на Сливенски окръжен съд. Жалбоподателят оспорва постановеното определение, като противоречащо на задължителна съдебна практика относно предмета на силата на пресъдено нещо, формираща се по иска с правно основание чл.135 ЗЗД и границите в които кредиторът предявяващ иска следва да установи активната си легитимация - на притежаващ вземане към длъжника. Цитира задължителна съдебна практика / решения постановени по реда на чл.290 ГПК /. Намира, че при липса на каквато и да било преюдициалност на спора по предявените от него против ответницата Н. Г. И. установителни искове, с правно основание чл.422 вр. с чл.124 ал.1 ГПК, спрямо предмета на настоящото производство - по предявен срещу същата и лицето - страна по сключената увреждаща сделка, въззивният съд е разпоредил спиране, което следва да бъде отменено. Ответните страни - Н. Г. И., В. С. С. и С. Г. И. - оспорват допустимостта на частната жалба, предвид просрочието й спрямо датата на съдебното заседание, в което е постановено атакуваното определение и в което процесуалния представител на жалбоподателя е присъствал. В евентуалност оспорват основателността й, с доводи почерпени от специфичната хипотеза на издадена срещу ответницата Н. Г., в качеството й на авалист по запис на заповед с издател [фирма], заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 т.9 ГПК. Считат, че като изпълнително основание същата и след евентуално уважаване на иска по чл.135 ЗЗД, би предоставила на ищеца възможност да реализира принудително изпълнение, вкл. и върху имота преминал в патримониума на третото лице, като евентуално последващо разрешение на спора относно наличието на валидно и изискуемо вземане към длъжника би довело до несправедливи за третото лице и непреодолими / по отношение запазване собствеността върху имота / правни последици, които ефективно биха били избегнати с постановеното от въззивния съд спиране. Ответните страни считат, че съдебната практика не съдържа императивно и еднозначно разрешение на въпроса за значението на висящ, ведно с висящността на спора по чл. 135 ЗЗД, исков процес за установяване вземането на кредитора със сила на пресъдено нещо .В тази връзка се позовават на опр. № 840 / 05.12.2011 г. по т.д. № 816 / 2011 год. на ВКС, първо търговско отделение, постановено по реда на чл. 274 ал.3 вр. с чл.280 ал. 1 ГПК. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК, считано от датата на откритото съдебно заседание – 12.06.2013 год., в което, в присъствието на страните е постановено определението по чл. 229 ал.1 т.4 ГПК. Несъстоятелни са възраженията на ответните страни за просрочие на жалбата, предвид подаването й по пощата на дата 19.06.2013 год., видно от пощенското клеймо на лицевата част на плика, запазен по делото. Частната жалба изхожда от легитимирана да обжалва страна и по същество е основателна, с оглед следното: Съгласно задължителна съдебна практика, формирана въз основа решения постановени по реда на чл. 290 ГПК и споделяна от настоящия състав, решението по иск с правно основание чл.135 ЗЗД не се ползва със сила на пресъдено нещо относно вземането на кредитора, като действително съществуващо, ликвидно и изискуемо и няма самостоятелна изпълнителна сила за принудителното му удовлетворяване. Последното, при оспорване на длъжника, се реализира чрез самостоятелен осъдителен иск, / а в случая – установителен иск, с оглед предприето от кредитора удовлетворяване по реда на заповедното производство /, който може да бъде съединен с иска по чл. 135 ЗЗД или предявен самостоятелно. В последния случай за съда, сезиран с иска по чл.135 ЗЗД не съществува основание да спре производството до разрешаване със сила на пресъдено нещо спора относно кредиторовото вземане - като действително съществуващо, изискуемо и ликвидно, тъй като и за решаването на спора по иска с правно основание чл. 135 ЗЗД тази сила на пресъдено нещо няма преюдициално значение .Ако би възникнала преди произнасянето на съда, с влязло в сила съдебно решение, последният следва да я зачете, като последващ факт рефлектиращ върху активната материалноправна легитимация на ищеца – кредитор ,идентично на оборването й от ответника, с доказателства в самото производство по чл.135 ЗЗД. В производството по чл.135 ЗЗД съдът изхожда от твърдените факти за съществуването на вземането и доказателства, формално материализиращи основание на вземането, обуславящи в достатъчна степен процесуалната легитимация на кредитора – ищец, без последният да е задължен пълно и главно да доказва материалноправната си легитимация на кредитор. Сама по себе си тя не е условие за установяване предпоставките и постановяване решение по иска по чл. 135 ЗЗД, а отричането й в отделно производство не конфронтира с последиците на предходно уважен иск по чл. 135 ЗЗД. Целта на този иск е да обяви за относително недействителна, само по отношение на кредитора, увреждащата го сделка на длъжника с третото лице .Същата, обаче, както изрично се сочи и в цитираната от жалбоподателя задължителна съдебна практика / реш.№ 525 от 15.07.2010 год. по гр.д.№ 171 / 2009 год. на ВКС, ІV г.о., реш. № 639 / 06.10.2010 год. по гр.д.№ 754 / 2009 год. на ВКС, ІV г.о., реш.№ 122 / 14.03.2011 год. по гр.д.№ 1028 / 2010 год. на ВКС, ІV г.о., реш.№ 328 / 23.04.2010 год. по гр.д.№ 879 / 2010 год. на ВКС, ІІІ г.о. и др. / продължава да съществува като действителна между сключилите я страни. Ако качеството „ кредитор „ бъде последващо отречено, непротивопоставимостта загубва правните си последици. Те не могат да бъдат реализирани спрямо имуществото – обект на атакуваната сделка - единствено на основание влязлото в сила решение по чл.135 ЗЗД, без изпълнителната сила на осъдително решение срещу длъжника / респ. влязла в сила с уважаването на иск по чл.422 ГПК заповед за изпълнение /. Впрочем, в настоящата хипотеза липсва специфика, налагаща различно от установеното от съдебната практика разрешение. Оспорената от длъжника, чрез възражение по реда на чл.414 ГПК, заповед за изпълнение по чл. 417 т.9 ГПК / въз основа запис на заповед /, какъвто е настоящия случай, на основание чл. 420 ал.1 ГПК спира изпълнението .Следователно, доводът, че въз основа на заповедта за незабавно изпълнение и евентуално постановено в полза на кредитора, влязло в сила решение по иска с правно основание чл. 135 ЗЗД, в случай че същото предвари решението по предявените по чл.422 ГПК искове, би могло да се предприеме принудително изпълнение върху имуществото - обект на атакуваната чрез П. иск сделка, при хипотетичната възможност последващо да се отрече вземането на кредитора със сила на пресъдено нещо, е напълно несъстоятелен. Налице са достатъчно твърдения на ищеца и доказателство ,формално материализиращо твърдяното основание, обуславящи процесуалната легитимация на ответницата Н. Г. - авалист по запис на заповед с поемател [фирма]. Несъстоятелно е позоваването на ответната страна на определение № 840 / 05.12.2011 г. по т.д. № 816 / 2011 год. на ВКС, първо търговско отделение, постановено по реда на чл. 274 ал.3 вр. с чл.280 ал. 1 ГПК. В същото преюдициалността е призната именно с оглед наведени от ищеца твърдения за качество „кредитор”, без доказателство – формално материализиращо основанието на вземането, основаващи се на бъдещ резултат от висящо производство по чл. 74 ТЗ, по отношение качеството му съдружник, респ. относно факта на изключването му като такъв, от който именно ще възникне качеството му на кредитор, с вземане на основание чл.125 ал.3 ТЗ. Както сочи самото определение, касае се за „ преждевременност на твърдението за възникнало право на вземане на основание чл.125 ал3 ТЗ, легитимиращо ищеца по иска с правно основание чл.135 ЗЗД „. С оглед гореизложеното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение