Определение № 7 от 13.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3934/2013 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 394 от 22.02.2013 г. по гр.д. № 1585/2012 г. на Софийски апелативен съд е потвърдено решението на Софийски градски съд, постановено на 17.12.2004 г. по гр.д. № 98/03 г., с което са отхвърлени предявените от М. И. В., Л. П. Д. и Р. К. Д. против [фирма] искове с правно основание чл. 108 ЗС за предаване на владението върху част от недвижим имот пл.№ 1375 от кв. 35 по плана на [населено място], м. ”К. С.”, която част е индивидуализирана съгласно приложената към исковата молба скица, колорирана в червено, както и обективно съединените с тях искове с правно основание чл. 59 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на М. В. сумата 10 050 лв., а на Л. Д. и Р. Д. - по 5 025 лв., представляващи обезщетение за ползване на имота без основание за периода от 01.11.1993 г.до 30.06.2002 г. и за обезщетение за забава в размер на 3 599 лв. за първата ищца и по 1 799.50 лв.- за останалите две. Против въззивното решение е подадена касационна жалба от адв. М. Р. като пълномощник на М. И. В. и Р. К. Д.. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторите считат, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване по следните въпроси: след като съдът приема, че 1/2 ид. част от процесния имот е възстановен на ищците по силата на чл. 1, ал.1 ЗВСВНОИ и ответниците владеят без основание реална част от имота, може ли предявеният ревандикационен иск да бъде уважен за целия имот; след като с влязло в сила съдебно решение е отменено отчуждаването и е възстановена собствеността върху другата ½ ид. част, отчуждена по реда на ЗПИНМ, може ли гражданският съд да проверява дали решението на административния съд е влязло в сила; след като върху същото решение е поставена заверка от длъжностно лице, че получената като обезщетение при отчуждаването сума е възстановена и по делото е представена вносната бележка за връщане на обезщетението, може ли гражданският съд да проверява дали е върнато цялото обезщетение; може ли да се владее реална от идеална част от недвижим имот. Твърдението на касаторите е, че тези въпроси са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касация [фирма] не е взел становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: От фактическа страна по делото е установено, че ищците са наследници на И. К. Д., бивш жител на [населено място], починал през 1971 г. Той е бил собственик на недвижим имот с площ 5 900 кв.м в землището на [населено място], м.” З.”. От този имот 1/2 ид. част е била одържавена от наследодателя на ищците през 1948 г. по реда на ЗОЕГПНС, за което е съставен Акт за завземане на недвижим имот за държавен № 2840 от 22.07.1949 г. Другата ½ ид. част е била отчуждена през 1954 г. по реда на ЗПИНМ. С помощта на съдебно – техническа експертиза е установено, че имотът на наследодателя е бил заснет в кадастралния план, изработен през 1943 г., с пл.№ 17. С влязло в сила решение от 19.02.1999 г. по адм.д. № 518/1998 г. на Софийски градски съд, след отмяна на отказ кмета на Столична община, е отменено отчуждаването на ½ ид. част от имот пл.№ 17- стар, в кв. 241- стар, очертан с б. А-Б-В-Г-Д-Е-Ж-З-А в скица към заключението на вещото лице. Съдебно- техническа експертиза по делото е установила, че по кадастрален план от 1954 г. имот пл.№ 17 попада в терен, отреден за Д. ”Червено знаме”. В следващия регулационен план от 1959 г. в кв. 240 е бил отреден парцел ІІ - За конна база. Източната регулационна граница на този парцел съвпада със западната граница на имот пл.№ 17. Имот с пл.№ 17 не е бил заснет в регулационния план от 1978 г., но вещите лица са установили, че част от него е била включена в границите на конна база” Х. А.”, а останалата по- голяма част- в терен, разположен източно от базата. След актуализиране на плана от 1978 г. е бил заснет нов имот пл.№ 1375 с площ 5 402 кв.м, идентичен с б. имот пл.№ 17. Съгласно регулационен план на [населено място], одобрен през 2001 г., част от имот пл.№ 1375 с площ 835 кв.м попада в границите на УПИ ІХ, а останалата част- в УПИ ІІ- “за озеленяване и КОО”, в УПИ без номер и в новопроектирана улица. По генералния план на конно - спортна база “Х. А.” върху спорния терен не е предвидено изграждане на сграда или съоръжение. Същият попада в зелена площ в близост до пистата. Вещото лице е констатирало в момента на огледа, че върху него е разположено открито торище и ламаринен склад. При така установените факти по делото въззивният съд е намерил предявения ревандикационен иск за неоснователен, като е приел, че същият има за предмет тази реална част от имота, която е била отчуждена по ЗПИНМ. Приел е, че ищците не са доказали факта на връщане на цялото платено при отчуждаването обезщетение, което е предпоставка съгласно чл. 6, ал.1 ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ и др. за влизане на решението в сила. Намерил е, че извършеното върху решението отбелязване, че сумата е възстановена, не доказва този факт, тъй като не е установено от кое лице и в какво качество е направено това отбелязване. Приетата като доказателство вносна бележка от 23.01.2004 г. с вносител Р. К. Д., която е обусловила отмяна по реда на чл. 303, ал.1, т.1 ГПК на предходно постановеното и влязло в сила въззивно решение, при новото разглеждане на делото е преценена от въззивния съд като недостатъчна да обоснове извод за изпълнение на изискването на чл. 6, ал.1 ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ и др., тъй като не по делото не е била представена отчуждителната преписка и други доказателства за установяване размера на платеното при отчуждаването обезщетение. При така изложените от въззивния съд мотиви в обжалваното решение самостоятелно значение за изхода на спора има въпросът дали след като с влязло в сила съдебно решение е отменено отчуждаването и е възстановена собствеността върху идеалната част от имот, отчуждена за благоустройствен закон, в случая по ЗПИНМ, гражданският съд може да проверява дали решението на административния съд е влязло в сила. Този въпрос обаче не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, както се поддържа от касаторите, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Съгласно чл. 6, ал.1 ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ и др., когато на бившия собственик е било изплатено парично обезщетение, решението за отмяна на отчуждаването влиза в сила от момента на възстановяване на полученото обезщетение. Константна е съдебната практика по приложението на цитираната разпоредба, според която вещноправното действие на заповедта на кмета по чл. 4 ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ и др., респ. на заместващото административния акт съдебно решение за отмяна на отчуждаването, се проявява от датата на възстановяване на полученото парично обезщетение, а не от постановяване на реституционния акт. От този момент правото на собственост върху отчуждения имот се връща обратно в партримониума на бившия собственик, съответно на неговите наследници. Въпросът дали е възстановено паричното обезщетение и дали решението за отмяна на отчуждаването е влязло в сила е фактически, а не правен и разрешаването му зависи от представените по делото доказателства. Изводите, които съдът е направил въз основа на тези доказателства, касае правилността на съдебното решение, която не е сред основанията за допускане на касационно обжалване. В този смисъл обстоятелството, че по други предявени от касаторите искове за собственост на реални части от същия имот пл.№ 1375 е било прието, че решението за отмяна на отчуждаването е влязло в сила, не съставлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК. Въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване по поставения от жалбоподателите правен въпрос дали когато съдът приема за доказано правото на собственост на ищците върху идеална част от недвижимия имот, предмет на иска за ревандикация, може да уважи ревандикационния иск за целия имот или следва да го отхвърли изцяло. Доколкото от една страна в мотивите на обжалваното въззивно решение е прието, че са били налице предпоставките на чл. 1, ал.1 ЗВСВОНИ за възстановяване на собствеността върху тази 1/2 ид. част от процесния имот, която е била одържавена през 1948 г. по реда на ЗОЕГПНС, а от друга - е отхвърлен насрещният установителен иск за собственост на имота, предявен от ответника, и в тази част въззивното решение като необжалвано е влязло в сила, този въпрос се явява съществен за изхода на делото, и същевременно е от значение за точното прилагане на закона. Водим от гореизложеното съдът