Определение № 140 от 30.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 630/2020 г.

Производство по чл.278, вр. с чл.274, ал.3 ГПК. Образувано по частна касационна жалба на Т. А. К. чрез адвокат Д. А. от АК–Варна срещу определение № 2843/01.10.2019 г. по ч.гр.д. № 1670/2019 г. на Окръжен съд Варна, с което се потвърждава определение от 17.07.2019 г. по гр.д. № 8602/2019 г. на Районен съд Варна, с което е оставено без уважение възражението й за липса на международна компетентност на българския съд по предявения иск от К. Н. С. против Т. А. К., на основание чл.127а СК, за промяна на режима на лични отношения с двете му деца. В частната жалба се изложени аргументи за неправилност на съдебния акт, във връзка с констатациите, че децата и родителите имат съвместно пребиваване на територията на България, а настъпилите след подаване на исковата молба обстоятелства не са основание за препращане на делото на друг съд. В изложение към частната касационна жалба се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: „1. Възражението, че по делото не е налице международна компетентност на българския съд, следва ли да се разглежда като възражение по чл. 15 ГПК – за липса на подведомственост или като възражение за липса на местна подсъдност и 2. Промените във фактическите обстоятелства, настъпили след подаване на исковата молба, обуславящи подведомствеността отразяват ли се на компетентността на българския съд да разгледа делото? К. Н. С. е подал писмен отговор чрез адвокат Д. Ч. от АК–Варна, в който оспорва доводите в жалбата и твърди, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че частната касационна жалба е подадена в срок от легитимирана да обжалва съдебния акт страна по делото, поради което е редовна и процесуално допустима. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че българският съд е сезиран с иск за определяне режим на лични отношения на бащата с двете му деца и определяне местоживеенето на децата на посочен от майката адрес, с цел осъществяване на нормални контакти с тях. Двамата родители са руски граждани, които пребивават постоянно на територията на Република България с децата си от 2011 г. и към момента на подаване на исковата молба на 19.07.2018 г. тези обстоятелства не са променени. Ответницата по предявения иск е оспорила компетентността на българския съд, като е посочила, че считано от 06.06.2019 г., т.е. около година след образуване на делото, се е преместила трайно в [населено място], Р., заедно с децата си, с оглед на което към настоящия момент децата имат местожителство в Р. и не е в техен интерес делото да се разглежда от българския съд. Според мотивите на определението, възражението на ответницата за промяната в обстоятелствата и отпадане на предпоставките за допустимост на процеса поради липса на подведомственост по смисъла на чл.15 ГПК, съгласно изискванията на приложимата разпоредба на чл.25 от Договора между Народна република България и Съюза на съветските социалистически републики за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела, обнародван в ДВ бр. 12 от 10.02.1976 г., е несъстоятелно, поради което не са налице основания за препращане на делото. Допускането на касационно обжалване на въззивното определение съгласно разпоредбата на чл.274, ал.3 ГПК се предпоставя от въведените предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК, т.е. посочването на конкретен правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело и обусловил правните изводи на съда в обжалвания съдебен акт, по отношение на който е налице някое от допълнителните основания на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. В случая, формулираните въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване, тъй като не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Определението на въззивния съд, в случая, е постановено изцяло в съответствие с практиката на Върховния касационен съд – решение № 254/21.01.2020 г. по гр.д. № 940/2019 г., III г.о., определение № 156/03.08.2017 г. по ч.гр.д. № 450/2017 г., I г.о. и решение № 231/19.11.2015 г. по гр.д. № 181/2015 г. на III г.о., с които се приема, че международната подсъдност се определя към момента на подаване на исковата молба и временното отсъствие на детето или отвеждането му от неговото обичайно местоживеене, без съгласие на единия родител, не може да обоснове компетентност на съда да разгледа спор за родителски права на мястото, на което детето е отведено В този смисъл са и крайните изводи на въззивния съд за приложението на чл.25, т.6 от Договора между РБ и СССР за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела, съгласно която компетентен е съдът на територията на държавата, в която детето има местожителство или местопребиваване, т.е. българският съд има обща компетентност по делата, свързани с родителската отговорност, тъй като децата са имали обичайно местопребиваване в Република България по времето, когато съдът е бил сезиран на 19.07.2018 г. След като децата са имали трайно пребиваване на територията на Република България по времето на подаване на исковата молба в съда /което обстоятелство не се оспорва от майката и се признава с отговора на исковата молба/, липсва основание да се приеме, че са налице обстоятелства изключващи международната компетентност на българския съд. Съществуващата съдебна практика е уеднаквена и липсват аргументи да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни разпоредби на закона по делата, свързани с родителската отговорност, поради което не може да се приеме, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Когато се твърди, че правната уредба е непълна или противоречива и липсва съдебна практика по определен въпрос също е необходимо да се изложат съображения в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретните правни норми, чието тълкуване се иска. В случая, няма доводи в посочения смисъл, поради което не е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Не е налице и поддържаното основание за очевидна неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като липсват нарушения на основни принципи в гражданския процес, които са възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, във връзка с правилата за международната компетентност на българския съд по делата, свързани с родителската отговорност. Изложените мотивите от съда са израз на предоставената му правораздавателна власт и компетентност при решаване на конкретния спор и съдържат неговата преценка за установените факти и приложението на закона към тях в съответствие с основните начала на гражданския исков процес, поради което липсват предпоставките за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност, засягаща търсената от страните защита. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.