Определение № 809 от 09.11.2016 г. на ВКС по т. д. № 644/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 223 от 17.07.2015 г. по в.т.д. № 339/2015 г. на Апелативен съд – В., Търговско отделение, трети състав, в частта, с която е уважен предявеният от Н. В. Ф. иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща му В. Ф., настъпила при ПТП на 27.04.2013 г., за сумата над 50 000 лв. до присъдените 100 000 лв., ведно със законната лихва от произшествието. В касационната жалба се поддържат доводи за неправилност на атакувания съдебен акт поради нарушение на материалния закон – чл.52 ЗЗД. Касаторът счета за завишено определеното от съда обезщетение в размер на 200 000 лв., редуцирано съобразно приетия размер на съпричиняване – 50%. Твърди, че при определянето му не са съобразени общите критерии, относими към понятието „справедливост” по чл.52 ЗЗД, както и конкретните данни – степен на близост между детето и пострадалия негов баща и липсата на изключителни обстоятелства, обуславящи високия размер на обезщетението. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на въпроса за размера на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди и определянето му съобразно задължителната практика – ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 4/1968 г. В срока за отговор ответникът по касация – Н. В. Ф., чрез процесуалния си пълномощник, е подал насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в частта за отхвърляне на предявения иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди – за разликата до 300 000 лв., както и в частта за отхвърляне на иска за имуществени вреди за разликата над 1 450 лв. до 2 900 лв. Счита за неправилно възприетото от въззивния съд съпричиняване на вредоносния резултат в размер на 50 %, като поддържа оплаквания и за занижаване на размера на определеното обезщетение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани следните въпроси: 1. Когато ищец в производството по предявен иск с правно основание чл.226 КЗ е дете, длъжен ли е съдът да следи служебно за неговите интереси; 2. Следва ли съдът служебно да събере доказателствата, посочени в насрещната въззивна жалба, при въведено с нея оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение; 3. Ограничен ли е въззивният съд да сбира служебно само посочените в т.3 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС доказателства, или са допустими всички доказателства; 4. Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя и 5. Следва ли при използването на застрахователните лимити като ориентир за икономическата конюнктура, обезщетението да се съобразява в процентно съотношение към него, какво съотношение се използва при установено съпричиняване на пострадалия към вредата. Поддържат се допълните предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на цитирана в изложението задължителна практика на ВКС и ППВС № 4/1968 г. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба и насрещната касационна жалба са подадени от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в частта относно обезщетението за неимуществени вреди, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и съответно по чл.287, ал.1 ГПК. За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – В., извършвайки самостоятелна преценка на доказателствата по спора, е приел за доказано, че пътно-транспортното произшествие е настъпило по вина на водача на лек автомобил „Фолксваген Пасат”, управляван от Д. П., допуснал нарушение на чл.5, ал.1, т.1, чл.25, ал.1 и чл.50, ал.1 от ЗДвП. П. е предприел маневра ляв завой, чрез навлизане на път с предимство, без да изчака преминаването на управлявания от В. Ф. мотоциклет, което е довело до настъпване на вредоносния резултат – смъртта на пострадалия Ф.. За основателно е прието възражението на застрахователя за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на В. Ф., който е управлявал мотоциклета със скорост, значително надхвърляща разрешената скорост от 50 км/ч. Възприемайки заключението на автотехническата експертиза, въззивният съд е извел извод, че при управление със скорост от 50 км/ч ударът би могъл да се избегне или да не се достигне до този вредоносен резултат, като съпричиняването е определено на 50 %. При произнасяне по размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил установената по делото силна привързаност между пострадалия баща и 17-годишния му син. След смъртта на бащата, на ищеца е причинен психологически срив, за което майка му е потърсила помощ от отдел „Закрила на детето” и от класния ръководител. Преценени са показанията на свидетелката К., която установява, че независимо от раздялата на родителите на ищеца, бащата е бил модел на поведение за сина си. Последният е преживял изключително тежко новината за смъртта на баща си, с осезаема промяна в поведението. Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, второ отделение намира, че не са налице основания за допускане касационно разглеждане на делото. Поставеният от застрахователното дружество - касатор въпрос, свързан с приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД е значим за всяко дело, имащо за предмет претендирано обезщетение за неимуществени вреди. По делото липсват обаче данни за допуснато от въззивния съд отклонение от общите критерии, предвидени в ППВС № 4/1968 г., въз основа на които следва да се определи справедливо обезщетение за претърпени болки и страдания, или за несъобразяване на обществено-икономическите и социални условия към момента на настъпване на вредите за ищеца, в резултат на настъпило ПТП, при което е загинал неговият баща. Действителният размер на претърпени от деликт болки и страдания винаги е обусловен от конкретни данни и доказателства, чиято преценка е в рамките на възложената на въззивния съд правораздавателна дейност по съществото на спора. Независимо от това, следва да се отрази, че в изложението на основанията за достъп до касация, касаторът [фирма] е мотивирал искането си с доводи за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон и необоснованост, които са релевантни към основанията по чл.281, т.3 ГПК. Тези доводи биха могли да се преценяват само след евентуално допускане на касационно обжалване, но не и във фазата по селектиране на жалбите. В този смисъл настоящият съдебен състав съобразява задължителните указания по приложение на процесуалния закон и направеното ясно разграничение между основанията по чл.280, ал.1 ГПК и общите основания за неправилност на въззивното решение в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Предвид недоказаността на основния селективен критерий по подадената от „Д. – Общо застраховане” касационна жалба, не следва да се преценява поддържаната допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. С оглед недопускане на обжалването по инициираното от застрахователното дружество касационно производство, насрещната касационна жалба следва да се остави без разглеждане. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение