Определение № 50899 от 01.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1476/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. П. М. срещу решение № 151 от 16.12.2021 г., постановено по в. гр. д. № 407/2021 по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 192 от 15.07.2021 г. и решение от 10.08.2021год. по чл.247 ГПК, постановени по гр. д. № 145/2021 г. на Окръжен съд - Плевен, с които на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 240 ЗЗД А. П. М. е осъден да заплати на Р. Р. Х. сумата от 29 500 лв. – частичен иск от 60 000 лв., представляваща главница по договор за заем от 27.09.2017г., ведно със законната лихва върху главницата от 23.02.2021г. до окончателното изплащане. Касаторът счита, че решението на въззивния съд е неправилно поради допуснати съществени процесуални нарушения, нарушение на материалния закон и поради неговата необоснованост. За допускане на касационно обжалване на решението се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поставя следните правни въпроси: 1/. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото и може ли да игнорира приетите и неоспорени писмени доказателства по делото? 2/. Допустимо ли е събиране на гласни доказателства за установяване на обстоятелства, различни от удостоверените в писмени документи? 3/. Допустимо ли е съдът да не уважи направеното искане от страна на ответника за изясняване на истинността на представените от свидетеля Н. К. за пръв път в съдебното заседание на договор за заем и запис на заповед от 04.04.2018 г.? и 4/. Длъжен ли е съдът да изясни истинността на представените за пръв път в съдебно заседание документи – договор за заем и запис на заповед от 04.04.2018 г. от страна на лицето Н. К., разпитван като свидетел по делото, за които е твърдял, че вижда за пръв път и не е подписвал и не му е известно тяхното съдържание? Посочва, че по първия, втория и третия въпрос обжалването следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 231 от 01.11.2016 г. по гр. д. № 1614/2016 г., III г. о., решение № 22 от 24.02.2015 г. по гр. д. № 4581/2014 г., I г. о., решение № 3 от 22.07.2013 г. по гр. д. № 534/2012 г., IV г. о. Четвъртия въпрос касаторът счита, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по него няма съдебна практика. Не на последно място, касаторът счита, че решението на въззивния съд е очевидно неправилно, тъй като е постановено в грубо нарушение на формалната логика – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по касация – Р. Р. Х., е подал писмен отговор, в който моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение поради липса на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. По същество счита, че касационната жалба е неоснователна. Претендира за присъждане на разноски за касационна инстанция. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение, Апелативен съд – Велико Търново е приел за установено, че на 27.09.2017г. страните са сключили договор за заем, по силата на който Р. Р. Х. е предоставил в заем на А. П. М. сумата от 60 000 лв. срещу задължението да му я върне на 06.10.2017г., като за обезпечение на вземането е издаден и запис на заповед. Посочил е с оглед на приложеното извлечение от сметка от Банка ДСК от 27.09.2017 г., че уговорената сума е преведена от заемодателя на заемополучателя в изпълнение на задължението му по сключения договор, като последният не оспорва получаването на сумата. Въззивният съд е обсъдил доказателствата относно сключването и предаването на процесната сума във връзка с това, че договорът за заем е реален, неформален договор и по предявения иск правно значение имат получаването на сумата от заемателя и постигнатото съгласие за условията, при които тя подлежи на връщане. Съобразил е също така изискването за точно изпълнение съгласно чл. 75, ал. 1 от ЗЗД, което трябва да бъде направено на кредитора или на овластено от него лице, от съда или от закона лице, в противен случай то е действително само ако кредиторът го е потвърдил или се е възползвал от него. Въззивният съд е посочил, че възражението на ответника за изпълнение на задължението да върне процесната сума на трето лице, посочено от кредитора, не е доказано нито чрез писмени доказателства, нито чрез разпита на свидетеля Н. К., който е призован именно по искане на ответника. Направил е и преценка на показанията на свидетеля, като същите е посочил като конкретни, подробни, безпротиворечиви и кореспондиращи на събраните по делото писмени доказателства, предоставени и от двете страни. Въззивният съд е преценил за неоснователни и оплакванията на ответника за процесуално нарушение относно това, че първоинстанционният съд не му е определил депозит за графологична експертиза, защото се отнася до записа на заповед, а не до договора за заем, който е предмет на спора. Поради изложеното въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение, с което е осъден ответникът заемополучател да върне процесната сума е правилно и го е потвърдил. Според настоящия състав не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Първите два въпроса на касатора имат характер на правни, но не са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, включително тази цитирана от касатора. По първия въпрос на касатора следва да се посочи, че предмет на спора е договор за заем между страните, който е доказан с предаването на паричната сума и постигнатото съгласие за връщането й в посочения срок, което не е оспорено от ответника. Обсъдено е възражението на ответника по чл. 75, ал. 1 ЗЗД, че е изпълнил задължението си да върне получената сума на трето лице, за което твърди, че е посочено от кредитора, като съдът е приел, че то е недоказано въпреки представеното от ответника писмено доказателство. Въззивният съд е изпълнил задълженията си, като е обсъдил и преценил целия доказателствен материал по делото, след което е изложил подробно формираните от него фактически и правни изводи, съобразявайки всички допустими и относими доказателства. В посочената от касатора съдебна практика също се приема, че изводите на съда трябва да кореспондират на относимите към предмета на спора доказателства. Не е налице противоречие с цитираната практика на ВКС и по втория поставен въпрос. Фактическата обстановка в посочените от касатора решения на ВКС се различава съществено от процесния случай, като в тях се посочват различни хипотези на допускане и приемане на доказателства от съда, които не са относими по настоящото дело. В тези решения ВКС не се е произнесъл по поставения от касатора въпрос. Само за пълнота следва да се посочи, че в случай, че касаторът поставя въпроса във връзка с представеното платежно нареждане за заплатена сума в полза на свидетеля К., следва да се отбележи, че въззивният съд е използвал свидетелските показания на свидетеля, за да провери дали е вярно твърдението на ответника, че е върнал получената сума на заем. Само и единствено от платежното нареждане за преведена сума от 62 000лв. в полза на свидетеля К. по договор за заем не може да се направи категоричен извод за това, че сумата е преведена в изпълнение на задължението на ответника към ищеца за връщане на сумата по договор за заем от 27.09.2017год. В процеса всяка от страните има право да ангажира доказателства в подкрепа на своите твърдения или за опровергаване на твърденията на насрещната страна по спора. Не на последно място, касаторът не сочи конкретна причина, поради която да е забранено с гласни доказателства да се установяват обстоятелства, различни от посочените в писмени документи. Въпросът, както е поставен е общ и отговорът му не може да бъде еднозначен, тъй като е нужно първо да се посочат конкретните обстоятелства, свързани с документа – например официален или частен е той и какви обстоятелства се установяват с него. Поради изложеното не може да се допусне касационно обжалване по поставения въпрос. Третият и четвъртият въпрос на касатора не отговарят на съдържателните изисквания на чл. 280, ал. 1 от ГПК, изяснени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. №1/2009 на ОСГТК на ВКС. Изтъкване на основания за допускане до касационно обжалване чрез въпроси, възпроизвеждащи поддържаните в хода на делото твърдения, не изпълнява условието на закона и не представлява правен въпрос, към който могат да се обвържат конкретните основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК. За да е налице общият селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол, въпросите следва да имат характер на правни – да касаят приложението на материалноправни или процесуалноправни норми, извън конкретиката на индивидуалния спор, обстоятелствата и доказателствата по него, в противен случай те могат да имат значение единствено за правилността на постановеното решение, която се преценява след допускане на решението до касация. Когато не е формулиран правен въпрос, съдът не може да извърши селектиране на касационната жалба съобразно критериите на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. По настоящото дело касаторът е поставил въпроси, които очевидно касаят правилността на конкретното решение, а не принципни правни положения, обусловили волята на решаващия съд. Само за пълнота следва да се отбележи, че горепосочените писмени доказателства, отнасящи се до заемни отношения между ответника и свидетеля не са представени от свидетеля, който няма право да представя доказателства, а са представени в заверен препис от процесуалния представител на ищеца в открито съдебно заседанието по делото след като е направена констатация, че същите съответстват на оригиналите. За това заседание ответникът е бил редовно призован, но не се е явил и не е изпратил процесуален представител, а с оглед на чл.193, ал.1, изр.2 ГПК когато документът е представен в съдебно заседание, оспорването може да бъде направено най-късно до края на заседанието. Като е избрал да не се яви в съдебно заседание, ответникът се е поставил в положение да не може да реализира процесуалните си права в пълен обем. Несъгласието му с изводите на съда, направени в изпълнение на процесуалните му задължения, не е основание за допускане на решението до касационно обжалване. Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съгласно трайната и непротиворечива практика на ВКС, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие, е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т. е. противоположен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или при произнасянето си съдът да е допуснал явна необоснованост на съдебния акт, вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е очевиден подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти, което в случая не е налице по отношение на въззивното решение. Предвид изложеното, не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото на касатора не се дължат разноски, а се дължат на ответника по касация при направено искане за присъждането им и представен договор за правна защита и съдействие за касационна инстанция с посочено заплатено адвокатско възнаграждение от 1800лв. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.