Определение № 672 от 14.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 2053/2013 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на [фирма] и К. К. -ФРГермания срещу решение №335 от 15.12.2012 г. на Великотърновски апелативен съд по в.т. д. №206/2012г., с което е отменено първоинстанционното решение на ВтОС по т.д. №748/2011 и вместо него е постановено друго, с което искът на касатора срещу [фирма]-Т.О. за сумата от 27 449,56 евро с левова равностойност 53 686,67 лева с правно основание чл.327 ал.1 ТЗ е отхвърлен. Навеждат се оплаквания за неправилно приложение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост и се претендира ВКС да отмени така постановеното решение и да постанови друго, с което да уважи изцяло иска. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280 ал.1,т.1, т.2 и т.3 ГПК. Ответната страна в отговор на касационната жалба, изразява становище, че същата не следва да се допуска до касационно обжалване, а по същество е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 10000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното въззивно решение, съдът е приел, че между страните са налице трайни търговски отношения по доставка на плат от ищеца на ответника. Въз основа на описаните в исковата молба шест броя фактури, в констатациите в заключението на вещото лице по СИЕ се установява, че така претендираната сума се дължи по доставки по четири от шестте процесни фактури, тъй като само доставките по тях са осчетоводени като получени и заприходени от ответното дружество. Ето защо при положение, че в исковата молба самият ищец-доставчик твърди,че за доставките са му заплатени 62 383,80 евро, то остава недоказан незаплатен остатък по четирите от шесте фактури до размера предмет на иска. Съдът е счел,че не следва да се взема в предвид обстоятелството, че ищецът претендира незаплатения остатък от стойността по общо шест броя ф-ри по ИМ с обща стойност от 89 833,36 евро и заплатената сума от 62 383,80 евро,след като в самата ИМ самият ищец не е посочил каква част от общодължимата сума му се дължи по всяка една от шест фактури поотделно. Този пропуск в исковата молба според решаващия състав води до отхвърляне на иска като недоказан. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, жалбоподателят формулира като значими за спора правни въпроси: 1.к ак следва да процедира съдът при непрецизирана в самата искова молба претенция, предмет на търсената съдебна защита, 2. за възможността въззивният съд да разглежда възражение за съдебно прихващане,при положение,че същото не е прието от първата инстанция, 3. за това дали осчетоводените от страна на ответника фактури са доказателство за приемане на стоката и 4. за приложението на чл.301 ТЗ в този случай. Позовава се на противоречие в отговорите на тези въпроси в обжалвания съдебен акт с тези в задължителната практика на ВКС по всеки един от тях. Настоящият състав на ВКС намира, че с оглед съдържанието на мотивите на въззивното решение се вижда, че съдът е формирал правораздавателната си воля единствено и само на базата на несъответствието в стойността на дължимите суми по процесните фактури,така както са установени от вещото лице и пропуска на страната да посочи в самата искова молба, каква част от всяка фактура поотделно претендира с иска по чл.327 ТЗ. Същият не се е произнасял по възражението за съдебно прихващане от ответната страна,тъй като е счел иска за недоказан по основание по изложените в мотивите си съображения, възпроизведени по-горе, нито е обсъждал фактурите относно това, дали доказват извършването на самата доставка и в контекста на приложение на чл.301 ТЗ. Следователно от така формулираните четири въпроса само първият се явява обуславящ изхода на спора, доколкото при конкретното произнасяне въз основа на неговия отговор е отхвърлен искът. В действителност отговорът на този въпрос, даден в решението на въззивния съд се различава с този в задължителната практика на ВКС: т.4 от ТР 1/17.07.2001 по тълк.дело №1/2001 г. а ОСГК на ВКС за задълженията на въззивната инстанция при констатирана от нея нередовност на исковата молба, както и в константната практика на ВКС в решенията по чл.290 ГПК по този въпрос.. По изложените съображения, съдът счита, че налице основание за допускане на касационното обжалване ,съгласно чл.280 ал.1,т.1 ГПК. С оглед висящността на тълк.дело №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС ,което в т.5 от разпореждането за образуването му от Председателя на ВКС се занимава именно с правомощията на въззивната инстанция при различните случаи на нередовност на исковата молба е налице основание за спиране на настоящото производство след допускането до касационно обжалване. На основание изложеното ВКС