Определение № 4789 от 23.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2252/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Ю. Ю. против решение № 238/13.12.2024 г., постановено по гр.д.№ 404/2024 г. от състав на АС – Велико Търново. Ответникът по касационната жалба не е представил писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение е отхвърлен като неоснователен предявен иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, като неоснователен. Съдът е приел, че квалифициращите признаци не формират самостоятелен престъпен състав, а имат отношение само към обема на наказателната отговорност. В конкретния случай е прието, че ищецът е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 142, ал. 2, т. 2 вр. ал. 1 НК – квалифициран състав на отвличане, като е оправдан по друг квалифициран състав – отвличане по чл. 142, ал. 3, т. 4, пр. 2 НК – деянието да е извършено по опасен за здравето на отвлечения начин, което е видно от приложената присъда. С оглед на това, съдът е приел, че не е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата, тъй като действията на прокуратурата по повдигане и поддържане на обвинение в престъплението отвличане не са незаконни, предвид наличието на осъдителна присъда за деянието. Законът признава настъпването на правно значима вреда в случаите на оправдаване за самостоятелно деяние, различно от това, за което е постановена осъдителната присъда, но не и за случаите, когато оправдаването е само по някой от квалифициращите признаци на извършеното деяние, за което е налице осъждане. Посочено е, че не е налице частично оправдаване по смисъла на т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, каквото твърдение се навежда във въззивната жалба, тъй като хипотезата на частично оправдаване е приложима за извършено престъпление като отделно деяние, не и при оправдаване по квалифициращи признаци на същото деяние, за което е постановена осъдителната присъда. По делото не се е установило наличието на оправдателна присъда за деянието отвличане, за което се навеждат обстоятелства, а от приложеното писмо от ГДИН е прието за установено, че настаняването на ищеца в постоянно заключено помещение е последица от издадена заповед на началника на затвора, поради което не е налице и пряка причинна връзка между оправдаването на ищеца по квалифициращия признак и твърдяните вреди. Оплакването, наведено във въззивната жалба, че не е приложено цялото наказателно производство, поради което делото е останало неизяснено от фактическа страна, не е споделено от въззивния съд. В тази връзка е посочено, че съдът двукратно е изискал наказателното дело, но тъй като то е било приложено към висящо гражданско производство, е предоставил възможност на ищеца да се снабди с желаните от него документи, имащи отношение към предмета на спора, за което са му издадени съдебни удостоверения. Във връзка с тях ищецът е представил документите, които е счел за относими и необходими за доказване на фактите, имащи отношение към предмета на спора. С оглед на това е прието, че не е допуснато нарушение на процесуалните правила, съдът се е произнесъл по исканията на ищеца, предоставил му е реална възможност да се снабди с доказателствата, които смята за необходимо, приел ги е и въз основа на тях е мотивирал своите изводи. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване не се съдържа конкретен правен въпрос, който да е разрешен при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Твърди се наличието на процесуално нарушение, което само по себе си не е основание за допускане до касационно обжалване, още повече, че твърдението се свежда до неизискването на цялото наказателно дело, по което е проведено наказателното производство против ищеца. Този довод не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК, като за пълнота следва да се отбележи, че съдът е отразил в мотивите си, че съдът двукратно е изискал наказателното дело, но тъй като то е било приложено към висящо гражданско производство, е предоставил възможност на ищеца да се снабди с желаните от него документи, имащи отношение към предмета на спора, за което са му издадени съдебни удостоверения. Във връзка с тях ищецът е представил документите, които е счел за относими и необходими за доказване на фактите, имащи отношение към предмета на спора. Позоваването на очевидна неправилност като основание за касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК не е обосновано от касатора, като самото посочване на това основание не води до допустимост на касационното обжалване. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска. Водим от горното, състав на ВКС