Определение № 2434 от 11.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1988/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Б. Й., чрез процесуалния си представител адв.Б. Б. от АК – гр.Перник, срещу решение №39/07.02.2025г., постановено по в.гр.д.№630/2024г. по описа на Пернишкия окръжен съд, с което е потвърдено решение №121/26.06.2024г. по гр.д.№295/2023г. на Радомирския районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен иска на ищцата А. Б. Й., с адрес: [населено място], [община], област Перник, [ЕГН], против ответника А. И. Ш., с адрес: [населено място], [улица][жилищен адрес] [населено място], [община], област Перник, ЕГН [ЕГН], да се признае на основание чл.54, ал.2 от ЗКИР, за установено по отношение на ответника, че е допусната грешка в регулационния план на [населено място], [община], област Перник, одобрен със Заповед № РД-4-26 от 28.06.1984г. година и изменен със Заповед №19 от 11.11.1991година на Кмета на община-Радомир, изразяваща се в погрешно нанасяне на кадастралната граница между имот с планоснимачен номер *** и имот с планоснимачен номер ***, като имот с площ от около 422 кв.м. е нанесен като имот с планоснимачен номер ***, вместо към имот с планоснимачен номер ***, в квартал ***по регулационния план на [населено място], [община], област Перник. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е основание да бъде допуснато до касационно обжалване. В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани въпроси, които според касатора са обуславящи за изхода на делото и по които се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС - основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК. Длъжен ли е въззивният съд да спази разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 от ГПК, като изложи фактически и правни доводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните. Навеждат се доводи, че изводите на въззивния съд са формирани в отклонение на решение №60084/14.072021г. по гр.д.№51/2021г. на ВКС, І г.о., както и на четири определения на окръжни съдилища. По реда на чл. 287, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация А. И. Ш., чрез процесуалния си представител адв.С. М. от САК, в който се оспорват предвидените от закона предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирани лица, чрез упълномощени адвокати, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е приел, че пред РС Радомир е бил предявен иск с правно основание чл. 54 ал. 2 от Закона за кадастъра и имотния регистър. Прието е още, че по делото не се спори, че ищецът Й. е собственик на УПИ *** по плана на [населено място] и че ответника Ш. е собственик на съседен имот, представляващ УПИ *** по плана на същото село.Спорно е дали частта от 440 квадратни метра, записана в кадастралната карта като част от имота на Ш., е нейна собственост. Изложени са съображения,че в тежест на ищеца е да докаже правата си на собственост върху спорното част от терена.Това в случая не е направено.Не е доказано твърдението, че същата е придобила по какъвто и да било способ имотите – парцели ***, *** и ***, пл. номер ***в кв. ***по плана на *** от 1951г.Приложените за доказването на тези факти договори не са годни доказателства за вещнопрехвърлително действие, доколкото не са съставени в изискуемата форма, а в договора от дата 18.05.1966г липсва и предмет – няма индивидуализация на продаваното пространство.Това обстоятелство в случая е прието, че е без значение за изхода на спора, тъй като процесната част не е съставлявала никога част от тези имоти.Според вещото лице е бил преди изменението на регулационния план през 1984г част от имота с планоснимачен номер ***, от който впоследствие са образувани УПИ *** и УПИ ***.Съдът е кредитирал това заключение като обективно и компетентно изготвено. На следващо място, при изменението на регулационния и кадастралния план на [населено място] през 1984г., в района на процесните имоти са обособени имоти планоснимачни номера ***и ***, за които са отредени УПИ /парцели/: урегулиран поземлен имот ***, ***/съсобствен/, отреден за имоти №№ ***и ***, ***, отреден за имот планосн. номер ***в кв. ***и ***, отреден за имот пл. № ***в кв. ***по плана.Със заповед №41 от дата 09.12.1991г. е одобрено изменение на дворищната регулация на селото, като от парцел *** се образуват два нови парцела – *** и *** и частта от парцел ***, ***/съсобствен/ се отрежда за имот ***и се образува придобитият впоследствие от ищеца УПИ ***.Другата част от този имот се придава към имот ***.Отделената за имота ***част от съсобствения имот е записана не като самостоятелен имот, а като част от УПИ ***, впоследствие придобито от праводателите на ответника, третите лица - помагачи.Със същата заповед се образува улица – тупик, която да обслужва имот пл.***, защото новообразувания УПИ *** не би имал иначе достъп до улична регулация, макар и тя да не се изменя.Така, както е индивидуализирана обаче, спорната част има сама по себе си достъп до улица, различна от този тупик, тоест тя не е била никога част от новообразувания УПИ ***.За пълнота е прието, че извършеното по надлежен ред изменение на картата не съставлява грешка по смисъла на чл. 54 ал. 2 от ЗКИР, след като в кадастъра границите са нанесени съобразно същото. Въз основа на това е формиран краен извод, че не е налице несъответствие с данните на процесните недвижими имоти в кадастралната карта и кадастралния регистър спрямо действителното им състояние към момента на одобряването им, съобразно правата на страните и грешка не може да бъде установена.Изложени са и съображения, че доводите за изтекла в полза на ищеца придобивна давност са наведени едва пред втората инстанция, което е недопустимо - във въззивното производство не могат да се твърдят нови обстоятелства и да сочат и представят нови доказателства, които страната е могла да посочи и представят в срок в първоинстанционното производство / чл.266, ал.1 от ГПК/. При съвпадане на крайните изводи на двете инстанции е прието, че искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен, а обжалваното решение на районния съд потвърдено. Допускането на касационното обжалване е обусловено от посочване от страна на касаторите на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че въззивният съд като инстанция по същество е длъжен да направи своите фактически констатации и правни изводи, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, когато това е необходимо с оглед съдържащите се във въззивната жалба оплаквания.Длъжен е при това да съобрази и обсъди не само доводите, съдържащи се във въззивната жалба и отговора към нея, но и твърденията на страните по релеватните за спора факти, техните доводи и възражения, съдържащи се в исковата молба, в отговора към нея и в становищата на страните, изразени в хода на производството и да се произнесе, отчитайки по кои релевантни за спора факти и обстоятелства между страните съществува спор.В този смисъл решение № 57 от 2.3.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на III г. о. на ВКС; решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на I г. о. на ВКС; решение № 536 от 19.12.2012 г. по гр. д. № 89/2012 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 149 от 3.7.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на III г. о. на ВКС; решение № 7 от 8.2.2012 г. по гр. д. № 510/2011 г. на II г. о. на ВКС; решение № 115 от 30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г. на II т. о. на ВКС; решение № 22 от 24.02.2015 г. по гр. д. № 4581/2014 г. на I г. о. на ВКС и други. В случая не са налице основания за допускане на касационно обжалване по поставения от касатора въпрос, който касае правомощията на въззивния съд като инстанция по същество, тъй като в касационната жалба не са наведени доводи за неправилна преценка на събраните по делото доказателства и доказателствени средства, както и за липсата на мотиви по изложените доводи и възражения на страните, а за допуснати от страна на първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения, които не са били отстранени от въззивния съд, което е довело до ограничаване правото на защита на страната. Независимо от изложеното по-горе следва да се приеме, че въззивното решение не страда от твърдения от касатора порок, тъй като е постановено при спазване на процесуалните правила.Във въззивната жалба на ищцата А. Й. е направено оплакване, че първоинстанционният съд не се е съобразил с представените по делото доказателства, които установяват внезапното заболяване на нейния процесуален представител.Същият не е отложил делото, а е приключил съдебното дирене, с което действие е лишил страната от възможността да се ползва от гласни доказателствени средства/в останалата част жалбата е по своето естество бланкетна, тъй като е цитирана практика на ВКС, постановена по прилагането на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 от ГПК, но конкретен довод за неправилност на решението на първата инстанция не е неправен/.С определение в подготвително заседания въззивният съд е констатирал, че искането на ищцата за разпит на свидетели е неконкретизирано, което е пречка да се прецени дали е относимо към предмета на спора.Предоставена е възможност тази неяснота в искането да бъде отстранена в 7-дн. срок от получаване на съобщението.Постъпила е молба от 19.11.2024г., в която е посочено, че чрез разпита на свидетелите ищцата иска да установи, че тя и нейния наследодател са владяли процесния имот от 1966г.С определение на съда от 20.11.2024г. процесуалният представител на въззивника е бил уведомен, че искането му за свидетели е уважено, като му е указано да осигури тяхното явяване в с.з. на 17.12.2024г.На 16.12.2024г. ищцата А. Й. е направила изявление, че е оттеглила представителната власт от адв.Х. Х..В съответствие с процесуалния закон въззивният съд е съобразил, че първоинстанционният не е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, оставяйки без уважение искането за отлагане на производството по делото, поради което е отменил определението си за допускане на свидетели/в деня на последното съдебно заседание е оттеглена представителната власт на адв.Б., упълномощен е нов адвокат, който внезапно се разболява в деня на подписване на пълномощното му/.В акта по същество са изложени съображения и за неотносимост на доказателството искане, тъй като ищцата е претендирала правото на собственост върху спорните части само на основание покупко-продажба, а не и давност. От изложеното по-горе се установява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В полза на ответника по касация следва да се присъдят направените пред настоящата инстанция разноски, които се изразяват в заплатен адвокатски хонорар. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение