Определение № 86 от 11.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4169/2020 г.

Производството е образувано е по частна жалба с вх. № 13322/21.10.2020 г. по регистъра на САС /Софийски апелативен съд/, подадена от Д. В. К. и „ЛОДЖИСТИК“ ЕООД, гр. София чрез адвокат Д. А. срещу определение № 2053 от 24.09.2020 г. по ч. гр. дело № 2975/2020 г. на САС. Частната жалба срещу цитираното определение в частта, с която е оставена без разглеждане подадената от Д. В. К. и „ЛОДЖИСТИК“ ЕООД частна жалба с вх. № 133100/30.10.2019 г. по регистъра на СГС /Софийски градски съд/ срещу определение № 23323/09.10.2019 г. по гр. дело № 176/2014 г. на СГС в частта, с която е оставена без уважение молбата им по чл. 63, ал. 1 ГПК за продължаване на срока за внасяне на държавна такса по подадената от тях въззивна жалба срещу първоинстанционното решение следва да се разгледа по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Частната жалба срещу цитираното определение в частта, с която посоченото определение на СГС е потвърдено в останалата му част, с която е оставено без уважение искането на жалбоподателите за освобождаване от държавна такса по подадената от тях въззивна жалба и е потвърдено разпореждане на СГС от 04.11.2019 г. по същото дело, с което е оставена без разглеждане молбата, съдържаща искане за допълване на постановеното от СГС определение от 09.10.2019 г. следва да се разгледа по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Жалбоподателите са направили искане за спиране на настоящето производство до приемане на тълкувателно решение по т. дело № 1/2018 г. от Общото събрание на гражданска колегия на ВКС. Това искане е неоснователно, тъй като по него вече е постановено Тълкувателно решение № 1/2018 от 04.06.2020 г. Освен това, разглеждания от него въпрос, относно правното значение на сроковете за извършване на проверка по законите за гражданската конфискация няма отношение към производството по чл. 274, ал. 2 ГПК, имащо за предмет спор за процесуалната допустимост на частна жалба против определение на СГС по чл. 63, ал. 1 ГПК, както и няма отношение към производството по чл. 274, ал. 3 ГПК, имащо за предмет цитираното определение на САС в частта, с която посоченото определение на СГС е потвърдено в частта, с която е оставено без уважение искането на жалбоподателите за освобождаване от държавна такса по подадената от тях въззивна жалба и е потвърдено разпореждане на СГС от 04.11.2019 г. по същото дело, с което е оставена без разглеждане молбата, съдържаща искане за допълване на постановеното от СГС определение от 09.10.2019 г. Жалбоподателите са направили искане за спиране на настоящето производство до произнасяне на Съда на Европейския съюз по преюдициално запитване, отправено с определение от 02.04.2019 г.по гр. дело № 704/2017 г. на СГС, по което е образувано дело № С-319/19. Искането е неоснователно. Липсват предпоставките на чл. 628 ГПК за спиране на настоящото производство, тъй като разрешаването на поставените преюдициални въпроси не би имало значение за правилното решаване на настоящия спор. Поставените в преюдициалното запитване въпроси засягат съответствието на ЗОПДНПИ от 2012 г. на Директива 2014/42/ ЕО и се отнасят до следните въпроси: изясняване на естеството на мярката по отнемане на незаконно придобито имущество – наказателна или гражданскоправна по смисъла на цитираната Директива; смисълът, в който следва да се тълкуват установените в чл. 8 от Директива 2014/42/ ЕО гаранции на правата на осъденото лице, чието имущество подлежи на конфискация, съответно приложимостта им в случай като настоящия, в производство, протичащо паралелно и независимо от наказателното; следва ли презумпцията за невиновност – чл. 48, § 1, изискването за зачитане правото на защита – чл. 48, § 2 от Хартата за основните права на ЕС и принципът на ефективност да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба като тази по главното производство; следва ли чл. 5 да се тълкуват в смисъл, че допуска националният закон да замени разумното предположение, че имуществото е придобито чрез престъпно поведение с предположението за противоправност на източника на забогатяване, основаващо се единствено на установеното обстоятелството, че забогатяването е над посочена в националния закон стойност /например 75000 евро в продължение на 10 години/; следва ли правото на собственост, в качеството му на общ принцип на правото на Европейския съюз, установено в чл. 17 от Хартата на основните права на Европейския съюз да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба като тази по главното производство, която въвежда необорими презумпции, чл. 63, ал.2 ЗОПДНПИ /отм./, чл. 65 ЗОПДНПИ /отм./, ограничава права на трети лица – чл. 76, ал. 1 ЗОПДНПИ /отм./; пораждат ли директен ефект разпоредбите на чл. 6, § 2, чл. 8, § 1-10 от Директива 2014/42/ЕС в частта им предвиждаща гаранции и предпазни клаузи за засегнатите от конфискацията лица или за добросъвестни трети лица. Както се вижда от изложеното, тези въпроси няма връзка на обусловеност с въпросите, предмет на настоящите производства, а именно спор за процесуалната допустимост на частна жалба против определение на СГС по чл. 63, ал. 1 ГПК, както и спор по чл. 274, ал. 3 ГПК с предмет цитираното определение на САС в частта, с която посоченото определение на СГС е потвърдено в частта, с която е оставено без уважение искането на жалбоподателите за освобождаване от държавна такса по подадената от тях въззивна жалба и е потвърдено разпореждане на СГС от 04.11.2019 г. по същото дело, с което е оставена без разглеждане молбата, съдържаща искане за допълване на постановеното от СГС определение от 09.10.2019 г. Жалбоподателите са направили искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС: „следва ли чл. 47 ХОПЕС и чл. 8, параграф 1 от Директива 2014/42/ЕС на Европейския парламент и Съвета от 03.04.2014 г. да се тълкува, че не допускат националноправна уредба, която предвижда държавна такса за обжалване в производства по конфискация, представляваща 2 % от материалния интерес, като едновременно с това държавният орган е освободен от заплащането на каквито и да е държавни такси в производството, както и националноправна уредба, която предвижда, че юридически лица не подлежат на освобождаване от държавна такса, а физически лица, чието имущество е запорирано и възбранено с оглед обезпечаване на производството по конфискация не могат да бъдат освободени от държавна такса, тъй като притежават именно същото запорирано и възбранено имущество, с което не могат да се разпореждат ?“. Искането е неоснователно. Липсват предпоставките на чл. 628 ГПК за спиране на настоящото производство, тъй като разрешаването на цитирания въпрос не би имало значение за правилното решаване на настоящия спор. Видно от § 4 на чл. 8 от Директива 2013/42/ЕС, задължението на държавите членки е да осигурят ефективна възможност за защита на лицето, чието имущество е засегнато, в съответствие с процедурите, предвидени в националното право. Това право на защита на страната в случая не е отречено – същото е осигурено, като условията за достъп до въззивно обжалване по делата, имащи за предмет отнемане на незаконно придобито имущество, не се различават от тези, предвидени за всички останали правни спорове. Процесуалният закон е предвидил ред за освобождаване на жалбоподателите – физически лица от внасяне на държавна такса, като правилата са едни и същи по отношение на всички и независимо от предмета на спора. В този смисъл приложението на чл. 83 и чл. 84 ГПК не създава по-високи, по-трудно преодолими изисквания по отношение на случаите на нарушение на общностни норми в сравнение с тези на вътрешното право по смисъла на решенията по дело Kapferer, C-234/04, Recueil, стр. I-2585, точка 20 и по дело Fallimento Olimpiclub, C-2/08, Сборник, стр. I-7501, точка 22. Организацията на съдебните системи, както и на процеса пред гражданските и другите видове съдилища, се уреждат от вътрешното право на всяка държава по силата на принципа на институционалната автономия. Последното означава, че държавите притежават процесуална автономия да установят процедурните средства и норми за правна защита на едно право, като Съдът на ЕС установява единствено изискванията, на които тези правила трябва да отговарят. Това е така, тъй като въздействието на правото на ЕС върху процесуалните компетентности на държавите членки няма за свой източник трансфера на компетентности, а предимството и директния ефект на правото на ЕС. Съгласно постоянната съдебна практика, в отсъствието на регламентация на Съюза в материята на вътрешния правен ред, на всяка държава член се пада да определи компетентните юрисдикции и да регламентира процесуалните механизми, предназначени да осигурят защитата на правата, които правните субекти извличат от правото на ЕС. В случая правото е на ефективна защита и достъп до правосъдие, което не означава по начало безплатен съдебен процес, както се поддържа от жалбоподателите. В ГПК е предвиден специален ред за освобождаване от такси и разноски на лицата, които не могат да си позволят тяхното заплащане и с това е изпълнено задължението на българския законодател да осигури гарантираните от правото на ЕС права. Обстоятелството, че жалбоподателите не са доволни от предвидената в закона процедура не е основание за отказ същата да бъде приложена. Ето защо следва да бъде оставено без уважение и искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС по посочения въпрос. По частната жалба, с която е сезиран по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, настоящият състав намира следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: Предмет на разглеждане е цитираното определение на САС, в частта, с която е оставена без разглеждане подадената от Д. В. К. и „ЛОДЖИСТИК“ ЕООД частна жалба с вх. № 133100/30.10.2019 г. по регистъра на СГС срещу определение № 23323/09.10.2019 г. по гр. дело № 176/2014 г. на СГС в частта, с която е оставена без уважение молбата им по чл. 63, ал. 1 ГПК за продължаване на срока за внасяне на държавна такса по подадената от тях въззивна жалба срещу първоинстанционното решение. Настоящата инстанция, след служебна проверка на валидността и допустимостта на въззивното определение в разглежданата част намира, че при постановяването му не са допуснати нарушения, които биха обусловили изводи за нищожност или недопустимост. Определението е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, постановено е в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от членовете на състава, участвали в разглеждане на делото, като има съдържание на мотивите и диспозитива, изразяващо ясно правораздавателната воля на състава. Затова следва да се приеме, че е валиден съдебен акт. Определението е и процесуално допустимо като постановено при наличието и надлежното упражняване на правото на жалба, съобразно очертания от страните обхват на проверката и след обсъждане на релевираните оплаквания и доводи. Определението е и правилно. За да постанови посочения по - горе правен резултат, съставът е приел, че е недопустимо да се обжалва определението по чл. 63, ал. 1 ГПК, тъй като то не прегражда по-нататъшното развитие на производството. Тези мотиви са обосновани и законосъобразни. В практиката на ВКС изключването на определенията по чл. 63 ГПК, с които се отказва продължаването на неизтекъл процесуален срок от инстанционен контрол, е обосновано с характеристиката им на съдебни актове, които не преграждат хода на делото и не са посочени като обжалваеми с изрична правна норма /напр. определение № 253 от 11.07.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2497/2017 г., III г. о., определение № 470 от 18.12.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4015/2018 г., III г. о. и др./. Преграждащите актове са очертани в т. 5 от ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. дело № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, което не е загубило актуалността по разглеждания въпрос и при сега действащата процесуалноправна уредба, при която разрешението, дадено в чл. 185 ГПК /отм./ се извежда от чл. 274, ал. 1 ГПК. В т. 5 от цитираното ТР на ОСГК на ВКС са посочени три вида определения, които преграждат развитието на производство и това са определенията, с които се спира, прекратява или отказва възобновяване на производството. Разгледаното от САС определение на СГС в обсъжданата част е съдебен акт, който не е относим към нито един от изброените видове определения, поради което представлява необжалваем съдебен акт. Настоящия състав на ВКС споделя цитираната практика, поради което намира, че определението на САС в разглежданата част е правилно и следва да се потвърди. Както се посочи по – горе, частната жалба срещу цитираното определение в частта, с която посоченото определение на СГС е потвърдено в останалата му част, с която е оставено без уважение искането на жалбоподателите за освобождаване от държавна такса по подадената от тях въззивна жалба и е потвърдено разпореждане на СГС от 04.11.2019 г. по същото дело, с което е оставена без разглеждане молбата, съдържаща искане за допълване на постановеното от СГС определение от 09.10.2019 г. следва да се разгледа по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. След служебна проверка на валидността и допустимостта на въззивното определение в разглежданата част, ВКС в настоящия си състав намира, че при постановяването на определението на САС в разглежданата част не са допуснати нарушения, които биха обусловили изводи за вероятна нищожност или недопустимост. Определението е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, постановено е в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от членовете на състава, участвали в разглеждане на делото, като има съдържание на мотивите и диспозитива, изразяващо ясно правораздавателната воля на състава. Затова следва да се приеме, че е валиден съдебен акт. Определението е и процесуално допустимо като постановено при наличието и надлежното упражняване на правото на жалба, съобразно очертания от страните обхват на проверката и след обсъждане на релевираните оплаквания и доводи. В тази връзка несъстоятелни са оплакванията за недопустимост на определението в потвърдителната му част, по отношение на разпореждането на СГС от 04.11.2019 г., с което е отказано допълване на постановеното от него определение от 09.10.2019 г., поради това, че липсвало произнасяне по молбата по чл. 250 ГПК. Тези оплаквания не засягат процесуалната допустимост на акта на САС, а имат отношение към правилността, която се проверява само при наличието на предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК. По тези съображения относно валидността и допустимостта на атакуваното въззивно определение в обсъжданата част, съставът на ВКС намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК. Не се обосновава от частните жалбоподатели и наличието на „очевидна неправилност“ на определението, тъй като последната в случая не може да бъде изведена само и единствено от съдържанието на обжалвания съдебен акт, без оценка и анализ на представените писмени доказателства и обсъждане на твърденията и доводите на страните, която преценка не може да бъде извършвана в настоящото производство по селекция на касационните жалби. Такива пороци на съдебния акт по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. Посочените от касаторите пороци на съдебния акт на практика представляват доводи за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които в своята съвкупност не покриват горепосоченото съдържание на квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт, обуславящи приложението на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Твърдението в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за отказ от правосъдие е необосновано, тъй като процесуалноправният спор е разгледан от съдебните инстанции, а несъгласието на страната с изводите на въззивния съд представлява оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК, което не се разглежда в производството по чл. 288 ГПК, вр. чл. 274, ал. 3 ГПК. Твърдението в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че съдът не следвало да приложи „разпоредбата на ГПК относно размера на държавните такси и тарифа за държавните такси“, като противоречаща на чл. 47 ХОПЕС, чл. 8 от Директива 2014/42/ЕС и Предпазни клаузи на Директивата са оплаквания по съществото на спора, които не обуславят приложение на чл. 280, ал.2, пр. 3 ГПК. Поради това следва да се приеме, че не е обосновано приложно поле на предпоставки по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и не следва да бъде допуснато касационно обжалване на това основание. Не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол по реда на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК поради следните съображения: Правният въпрос е формулиран общо – „длъжен ли е въззивният съд да формира собствени мотиви“. Твърди се противоречие с ТР на ОСГТК на ВКС - № 1/2000 г. и № 1/2013 г. Твърди се още, че СГС се е произнесъл по следните въпроси: „1. Дължи ли въззивният съд произнасяне по всички оплаквания във въззивната жалба и допустимо ли е произнасяне на въззивния съд по незаявени оплаквания относно правилността на определението 2. Длъжен ли е въззивният съд да формира собствени мотиви при постановяване на определението за допускане на обезпечение; 3. Съдът се е произнесъл по ненаведени оплаквания с въззивна жалба в противоречие с Тълкувателно решение №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Страната поддържа, че „2. С обжалваното определение съдът се е произнесъл по процесуалноправният въпрос за правомощията на въззивната инстанция, очертани в разпоредбата на чл. 269 ГПК в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и Решение № 14/07.02.2014 г. на ВКС по т.д. № 1130/2013 г., ІІ т.о., ТК, като се е произнесъл по ненаведени правни основания. С т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г., ОСГКТК на ВКС е разяснило, че общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е правен въпрос, който трябва да е изведен от решаващи мотиви на въззивния съд, обусловили изхода на спора. В случая, поставените въпроси не притежават тази характеристика. Те не са конкретни, не съдържат обстоятелствата, които според жалбоподателите е следвало да се разгледат, обстоятелствата, които са били разгледани, без да са процесуално въведени, въпросите, по които съдът не е се е произнесъл, правомощията, които е упражнил в противоречие със закона. Въпросите не са изведени от правни разрешения на въззивния съд. Затова с поставянето им не са въведени общи основания, чиято липса има за правна последица недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания. В случая допълнителни основания страната не е мотивирала. За пълнота на настоящите мотиви трябва да се посочи и следното. Няма основание да бъде формиран извод за наличие на противоречие с ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса за задължението на въззивния съд да формира собствени мотиви, както и по въпроса за правомощията на въззивната инстанция, очертани в разпоредбата на чл. 269 ГПК. Съдът е формирал собствени констатации за установената фактическа обстановка, както и по отношение на допустимостта и основателността на заявените от жалбоподателите искания, като е изложил кратки и ясни мотиви по приложението на относимите правни норми и оплакванията на страните, съгласно постановките на раздел I, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 год., дадените указания с ППВС № 7/27.12.1965 год. и в т. 13 от ППВС № 1/10.11.1985 год., както и с приетото в т. 19 на Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2000 год., ОСГК и в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК. Не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол по реда на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради следните съображения: Правният въпрос е формулиран така: „въпросите относно правото на защита в следните решения на КС“. Даден е цитат от Решение на Конституционният съд № 4 от 09.04.2019 г. Горните съображения за липсата на общи предпоставки, а също така и допълнителни предпоставки, в тази част на изложението по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК следва да се имат предвид и по отношение на тази разглеждана част от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Правният въпрос трябва да е конкретно посочен и свързан с определено разрешение /решаващ извод/ на въззивната инстанция. Отразеният текст - „въпросите относно правото на защита в следните решения на КС“, не е правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК и не съставлява изпълнение на задължението на страната за въвеждане на общо основание, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Цитирането на част от мотиви на решение на Конституционния съд не очертава въпросът, по който се е произнесъл въззивният съд. Цитираното от жалбоподателите решение на Конституционния съд на РБ № 4 от 09.04.2019 г., в което се приема, че универсалното право на защита по чл. 56 от Конституцията е конкретизирано в чл. 120, ал. 2 като обща норма за обжалваемост пред съд на всички административни актове, няма никаква връзка с предмета на разглеждания в настоящото производство спор. Липсата на общо основание и в този случай има за правна последица недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания, които не могат и да бъдат обсъдени, тъй като жалбоподателите дори не са мотивирали такива. Друг въпрос в изложението, който според касаторите е решен в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз е формулиран, както следва: „ В обжалваното определение САС е решил материално правният въпрос и процесуално правният въпрос за задължението си за служебно прилагане на правото на ЕС в противоречие с трайната практика на СЕС по тези въпроси изразена в решения…“. Изброени са решения на СЕС. По – нататък в изложението се твърди, че „САС се е произнесъл по искането за оставяне неприложена разпоредбата от ГПК относно размера на държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс /ГПК/, определяща държавната такса по въззивни жалби на частно правни субекти в производство по конфискация в размер на 2% /както за всички граждански и търговски спорове/, като същевременно държавният орган е освободен от заплащането на каквито и да е държавни такси по делото, като противоречаща на чл. 47 ХОПЕС за правото на справедлив процес и чл. 8 от Директива 2014/42/ЕС на Европейския парламент и Съвета от 03.04.2014 година“. Цитирани са предпазни клаузи. Изложеното не съставлява поставяне на правен въпрос. Несъгласието на касаторите с изводи на въззивната инстанция относно възражението им за неприлагане на разпоредба на ГПК е оплакване по съществото на спора, което се квалифицира по чл.281, т. 3 ГПК и съответно не се разглежда в производство по допускане на касационно обжалване. Освен това не са изложени съществуващите според частните жалбоподатели противоречия между изводи на въззивния съд и цитираните решения. Касационният съд не извършва служебно формулиране на общи и допълнителни основания за допускане на касационно обжалване. Липсата на такива основания има за правна последица недопускане на касационно обжалване. Доводите за непредприетото от САС спиране на производството във връзка с преюдициално запитване и неотправяне на преюдициално запитване, подробно отразени в изложението не е относимо към производството по допускане разглеждане на частната касационна жалба. Ето защо и по тази част от изложението не следва да се допусне касационно обжалване. Не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради следните съображения: Поставен е въпросът: „следва ли да се остави неприложена разпоредбата на ГПК относно размера на държавните такси и тарифа за държавни такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс /ГПК/, определяща държавната такса по въззивни жалби на частно правни субекти в производство по конфискация в размер на 2% /както за всички граждански и търговски спорове/, като същевременно държавният орган е освободен от заплащането на каквито и да е държавни такси по делото, като противоречаща на чл. 47 ХОПЕС за правото на справедлив процес и чл. 8 от Директива 2014/42/ЕС на Европейския парламент и Съвета от 03.04.2014 година“. Отново са цитирани предпазни клаузи в 10 точки. Въпросът не е общо основание по чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като изхожда от становище на частните жалбоподатели, поддържано като възражение в процеса пред съдебните инстанции. Общото основание е правен въпрос, изведен от решаващ мотив на въззивния съд, което частните жалбоподатели не са реализирали с цитирания въпрос. Не са мотивирани и допълнителни основания по чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или чрез позоваване на съдебна практика, която не е актуална с оглед промяната на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата й чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретни разпоредби, когато са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по приложението им. В тази насока не са съобразени разясненията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГКТК на ВКС. При така депозираното изложение следва да се приеме, че не са установени основания за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение. По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение