Определение № 4108 от 14.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3260/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение № 159 от 03.05.2023 г. по в.гр. д. № 135/2023 г. на АС – Пловдив постановено по иск по чл. 432 КЗ Жалбоподателят - „Застрахователно акционерно дружество Далл Богг: Живот и Здраве“ АД, чрез процесуалните си представители, излага съображения за допустимост на касационното обжалване и за неправилност и необоснованост на постановеното въззивно решение. В срока по чл. 287, ал.1 ГПК е постъпило писмено становище от ответникът в касационното производство Б. Б., действаща чрез П. С. - САК излагат съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение, е осъдил ответното дружество да заплати на ищцата допълнително сумата в размер на 40 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – преживени болки и страдания, стрес, страх и негативни емоции в резултат на претърпяното от нея ПТП на 5.07.2016 г., ведно със законната лихва върху обезщетението, считано от 18.03.2021 г. до окончателното изплащане на сумата. В останалата част, с която отхвърлен е искът за размера над 84 000 лв. до 120 000 лв. решението на първостепенния съд е потвърдено. Установено е, че на 05.07.2016 г. е настъпило ПТП с участието на автомобил „Алфа Ромео 156“, управляван от А. С. А., при което е пострадала пътуващата като пътник в лек автомобил „Мазда 6“, управляван от Б. Б. е пострадала ищцата Б. Б.. По делото не е спорно, че виновен за това ПТП водач е А. А., който към момента на настъпване на транспортното произшествие е имал валидно сключен договор за застраховка с ответното дружество. Констатирано е от заключение н съдебно-медицинската експертиза, че в следствие на ПТП ищцата е получила счупване на долната челюст, избиване на фронтални горни зъби, разкъсно-контузни рани на устните на устата и на брадата, разкъсно-контузнарана на дясното бедро, уврежданията отговарят да са получени при ПТП от изпадане от автомобила при удар върху терена, счупването на долната челюсти избиването на фронтални горни зъби е осъществило медико-биологичния признак счупване на челюст и избиване на зъби, без които е затруднено дъвченето и говоренето, възстановяването трае около 2-3 месеца, през което време пациентката не може да консумира твърди храни, счупването на долната челюст и сравнително болезнена травма, болковият симптом е с намаляващ характер, но през първите 10 дни е силен, а след това постепенно отслабва, счупването на горните зъби и алвеоларния ръб е болезнена травма със същата продължителност, възстановителният период на фрактурира на долна челюст, лекувана оперативно, е около 2-3 месеца, при проява на локални усложнения (инфекции) този период може да се продължи, разкъсно-контузната рана на бедрото е с възстановителен период около 15-25 дни, в епикриза е посочена разкъсно-контузна рана на дясно бедро около 30 см., раната на бедрото е обработена още първия ден и конците са свалени след 12 - 13 дни, т.е. при пролежаването в болница в периода 8.07.2016 г.-19.07.2016 г. При защитата на заключението в открито съдебно заседание на 28.01.2022г. вещото лице е посочило, че най-тежката контузия е счупването на долната челюст, втора по тежест е счупването на алвеоларния ръб на горните резци, след това е раната на бедрото и след това са раните на горната и долната устна и брадата, белегът на бедрото ще избледнява много бавно във времето – 10-12 години. По делото е прието и заключението на в.л. д-р П. Р., от което се установява, че в резултат на претърпяното ПТП на 5.07.2016г. и последващите медицински дейности при лечението на последиците от ПТП се е получило трайно увреждане на слуха на лявото ухо в размер на 45дБ за говорния диапазон, описаните и установени увреждания на слуха налявото ухо са в причинна връзка с претърпяното ПТП и последващите медицински дейности по лечението, възстановителният период по от отношение на лявото ухо е бил в рамките на 3 месеца, налице е трайно увреждане на слуха на ищцата в резултат на процесното ПТП с медико-биологилчаната характеристика „трайно отслабване на слуха“ и няма как слухът да се възстанови, ако е можело е щяла ищцата досега да се излекува. Установено е, че за причинените на ищцата разкъсно-контузнирани в областта на брадата и долната устна, срокът за възстановяване на счупването на долната челюст след оперативно лечение е около 6 месеца, счупването на множество зъби от горната зъбна редица подлежи на лечение чрез протезиране, срок на пълно възстановяване не може да се посочи,относно разкъсно - контузните рани срокът на възстановяване е до 20 дни. Въззивният съд е приел за основателно релевираното от ответната страна възражение за съпричиняване на настъпилите вреди от страна на увредения – ищец, тъй като не е била с поставен колан. От приетото по делото заключение на вещото лице д-р С. от 19.01.2022 г. се установява, че получените от ищцата при ПТП травми не отговарят да са получени, ако тя е била с поставен предпазен колан, след излизането на лекия автомобил от пътното платно и ударите му в канавката и крайпътните неравности ищцата е изхвърчала откупето на автомобила навън, вероятно при преминаването на главата ѝ покрай рамката на вратата или прозорец се е получило счупването на долната челюст и избиването на горните зъби, вероятно в този момент е получена и разкъсно-контузната рана на дясното бедро, ако тя е била с поставенпредпазен колан би била фиксирана към задната седалка и не би изхвърчала от купето, в медицинските документи няма описания на следи/протриванияпо гръдния кош или рамената, говорещи за използван предпазен колан, след първите часове е трудно е да бъдат разграничени травматичните увреждания по ищцата, които е получила вътре в купето на автомобила, и тези, които е получила при изпадането от него. Това обстоятелство тя съобщава и в разпита си по досъдебното производство от ищцата. С оглед установените по делото факти съдът е приел, че поведението на водача и на пострадалата не са допринесли по равностоен начин за настъпването на травмите на ищцата и нейното увреждане, тъй като именно поради допускането на нарушенията отстрана на водача е настъпило ПТП и това е довело до травми на ищцата, поради което именно приносът на водача е значителен, като с нарушението на пострадалата като пътник тя е допринесла за настъпването на по-тежки увреждания и затова нейният принос следва да се определи на 30%. Въззивният съд е приел, че справедливия размер на обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди е в размер на 120 000 лв., но същото следва да бъде намалено с 30% или с 36 000 лв., следователно обезщетението следва да бъде присъдено в размер на 84 000 лв. По отношение на претърпените от ищцата имуществени вреди в размер на 10 548 лв. следва да бъде намалено с 30 %/ с 3 164,40 лв./ или следва да бъде присъдено в размер на 7 383,60 лв. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД поставя за разглеждане въпросите: длъжен ли е въззивния съд да обсъди всички събрани относими и релевантни доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възражението му за съпричиняване на вредите от пострадалия и неизпълнението на това задължение водили до нарушение на чл. 235, ал.2 и ал.3 вр. чл. 236, ал.2 ГПК, релевантни ли са критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане и обществено – икономическите и социални условия в страната и как трябва да се отчитат тези лимити по отношение на размера на обезщетение, следва ли да се отчете 50 % съпричиняване на вредите от страна на пострадалото лице при определяне на справедливия размер на обезщетението на въззивната инстанция, когато такова възражение изрично е направено в отговора на исковата молба от страна на ответника, събрани са доказателства във връзка с това съпричиняване пред първа инстанция, в резултат на което е безспорно доказано – при условията на пълно и главно доказване по делото грубо нарушаване на правилата за движение по пътищата от страна на увреденото лице, в качеството му на пътник в автомобила, изразяващо се в нарушаване на разпоредбата на чл. 137а, ал.1 ЗДвП, поради пътуване в МПС без поставен предпазен колан, въпреки че МПС е оборудвано с такъв, което нарушение пряко и непосредствено е довело до настъпване на вредоносните последици, а именно – на телесните увреждания от ПТП и са били минимум еквивалента на степен на значение с причините за настъпване на вредите. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Поддържа също така, че решението е очевидно неправилно. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато. По поставеният въпрос за приложение на чл. 235, ал. 2 ГПК вменяващ задължението на съда да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и закона и на чл. 236, ал. 2 ГПК, задължаващ съда за изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата и правните изводи, не могат да обусловят извод за наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване съдът не е постановил решението в противоречи с практиката по същия. Самите правила на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК са ясни, тяхното несъблюдаване винаги налага извод за процесуални нарушения, но не предполагат тълкуването в смисъл, различен от ясната формула на законодателя. Именно в насока на процесуални правила, чието съблюдаване е гаранция за постановяване на законосъобразен съдебен акт са дадените задължителните разяснения за тяхното приложение, приети с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпросите на въззивното производство. В случая не е налице отклонение от посочената практика на ВКС, доколкото въззивният съд при постановяването на своето решение изложил пространни мотиви, в които е обсъдил всички доказателства по делото и е изложил собствени мотиви относно размера на обезщетение и приноса на пострадалата към вредоносния резултат. По поставените в изложението въпроси, относими към начина на определяне обезщетението за неимуществени вреди, следва да се посочи, че в съдебната практика е утвърдено разбирането, според което определянето на справедливото обезщетение за неимуществени вреди се извършва в резултат на съдебно установеното увреждане на ищеца, като се съотнасят както онези фактически обстоятелства, които допринасят за увеличаване размера на вредите, така и тези, които обуславят намаляването им или свидетелстват за по-висок или по-нисък интензитет на негативни емоционални преживявания у конкретната личност на ищеца. Според практиката, приложението на принципа за справедливост следва да се основава не само и единствено на позоваването на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, но включва именно задължението на съда да определи размера на обезщетението, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, в който смисъл е и решение № 113 от 17.09.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1603/2017 г. В практиката се посочва, че задължението на застрахователя е функция от задължението на застрахования да обезщети увреденото от него лице, а същевременно двете задължения са едни и същи по съдържание и размер в рамките на застрахователния договор, поради което при наличие на законовите предпоставки за ангажиране на пряката отговорност на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност", застрахователната сума по нея следва да се има предвид като един от критериите за решението на съда по приложението на чл.52 ЗЗД. Дори и да нямат самостоятелно значение по отношение на принципа на справедливост, лимитите на застрахователни покрития следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при постановяване на решението по предявения пряк иск срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. В този смисъл е и даденото разрешение в постановените по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС - решение № 83 от 6.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., и решение № 1 от 26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г., II т. о. При разрешаването на поставените в изложението на жалбоподателят въпрос, въззивният съд не се е отклонили и от тези постановки на практиката. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по въпроса за това как се определя процента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. В практиката на ВКС, обективирана в решение по търг. д. № 888/2020 г. на II т. о., е застъпено разбирането, че определеното обезщетение за обезвреда в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя на гражданската отговорност на делинквента се редуцира на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД въз основа на извършена от решаващия съд комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като това намаляване трябва да отразява размера на участието на пострадалия в причиняването на общата вреда. Степента на съпричиняване се преценява във всеки конкретен случай. В случая въззивният съд е направил съвкупен анализ на доказателствения материал и е преценил степенна на съпричиняване на настъпилите вреди от страна на пострадалата. Установената практика не е неправилна и не се налага да бъде коригирана като бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Не е налице и очевидна неправилност на въззивната решение. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК и чл. 38, ал. 2 ЗАдв, вр. с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати съответно адвокатско възнаграждение на пълномощника на ответника по касацията, когото той е представлявал безплатно, в размер на 4170 лв. Предвид изложените съображения, съдът