Определение № 125 от 03.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3274/2019 г.

Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК. С решение № 87 от 13.05.2019 г. по гр. д. № 83/2019 г. на Габровския окръжен съд е потвърдено решение № 297 от 23.10.2018 г. по гр. д. № 2354/2017 г. на Габровския окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от „МВ Янтра“ АД - [населено място] срещу [община] отрицателни установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено по отношение на дружеството, че общината не е собственик на площта, оцветена в жълт цвят на скица № 379/23.01.2012 г. на началника на С. – [населено място], включена в поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на населеното място, а по предходен план съставляваща част от дворище пл. сн. № * в кв.373а по плана на [населено място] от 1958 г. Касационна жалба в срока по чл.283 ГПК е подадена от „МВ Янтра“ АД - [населено място], чрез пълномощника адв. Д. П., с искане за отмяна на въззивното решение като незаконосъобразно и необосновано. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът на първо място излага доводи за неговата недопустимост, която обосновава с произнасяне по незаявено от ответника придобивно основание. Поддържа основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси, за които се сочи, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1. „как се разпределя доказателствената тежест между страните при предявен отрицателен установителен иск за собственост“; сочи противоречие с ТР № 8 от 27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 15/19.02.2016 г. по гр. д. № 4705/2015 г., второ г. о.; 2. „допустимо ли е с акт за държавна собственост да се установява предоставянето на имущество на определено държавно предприятие“; 3. „може ли застроен недвижим имот да премине в собственост на общината по силата на пар.7, т.6 или т.7 ПЗР на ЗМСМА или пар.42 от ПЗР на ЗИД на ЗОбС“; сочи се противоречие с ТР № 4/14.03.2016 г. по т. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС и решение № 779/06.01.2011 г. по гр. д. № 1723/2009 г. на първо г. о.; 4. „какво е действието на неприложения улично-регулационен план от 1916 г.“; 5. „какво е действието на неприложения регулационен план от 1987 г., предвиждащ озеленяване“; сочи се противоречие с решение № 6/18.02.2015 г. по гр. д. № 4034/2014 г. на ВКС, второ г. о. Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК – очевидна неправилност. Ответникът по жалбата с писмен отговор оспорва наличието на предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. При произнасяне по допускането на касационното обжалване настоящият състав на ВКС, Второ г. о., намира следното: Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на дружеството срещу [община] за отричане правото на собственост на ответника върху процесната реална част от описания имот. Ищецът е изложил твърдения, че процесната реална част с площ около 700 кв. м. представлява част от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], с площ 1 966 кв. м., образуван при нейното изменение /със заповед от 13.09.2013 г./ и записан в кадастралните регистри като собственост на общината. Същата е била включена в ПИ с идентификатор ***, с площ 3 933 кв. м., като е идентична с част от дворище пл. сн. № * по плана на населеното място от 1958 г. Заявил е, че притежава право на собственост на основание придобивна давност, а след връщането на делото за ново разглеждане /след обезсилване на първоначално постановеното решение/ е посочил, че е правоприемник на „Текстилмаш“ ООД, което е придобило правото на основание чл.17а ЗППДОП /отм./. С отговора на исковата молба ответникът е изложил твърдения, че процесният имот е бил частна държавна собственост, преминал в собственост на общината по силата на закона, като се е позовал на разпоредбата на пар.42 от ПЗР на ЗИД на ЗОбС. На 07.12.2001 г. е бил съставен акт за частна общинска собственост № 1116 на УПИ * – „Озеленяване и МВЕЦ“ в кв.186, на основание чл.2, ал.1, т.5 ЗОС и пар.42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС. На 26.01.1964 г. са съставени акт № * за държавна собственост, на основание национализация, за част от дворище пл. сн. № * в кв.373а, бивша собственост на братя К., с площ 2 751 кв. м., заедно с четириетажна масивна производствена сграда, застроена на 918 кв. м. и паянтова постройка на 34 кв. м., при граници: река Янтра, [улица], Горско стопанство и братя А. и акт № * за държавна собственост, на същото основание, за част от гореописаното дворище, бивша собственост на братя А., с площ 2 800 кв. м., заедно с полумасивна производствена сграда на 248 кв. м. и паянтова сграда на 91 кв. м., при граници: [улица], река „Янтра“ и братя К.. Описаните имоти са предоставени за стопанисване и управление на Д. – Г.. Във втория акт е посочено, че дворището е включено в комплекс „бул. А.“ съгласно решение № 178/1965 г. на ИК на Г.. Частта от дворището, собственост на братя К., е реституирана /видно от заповед от 14.10.1992 г./, а тази собственост на братя А. не е възстановена. С влязло в сила решение по гр. д. № 426/2008 г. на Габровския районен съд са уважени искове по чл.108 ЗС на наследниците на братя К. срещу „МВ Янтра“ АД по отношение на триетажна производствена сграда, застроена върху 918 кв. м. и дворно място, представляващо дворище пл. сн. № * в кв.373а, с площ от 2 651 кв. м., а по действащия план – дворище пл. сн. № * в кв.186, 45, 46 част, при граници: река „Янтра“, дворище пл. сн. № *-* МСБЖ, [улица] и парцел I-озеленяване. Налице е идентичност между описания в съдебния акт имот и имота, закупен през 1942 г. с нотариален акт № * /“една воденица, с две тепавици и пристройка, на А. булевард, с двор, общо застроено и незастроено – 2 561 кв. м., заедно с бент, вада и водна сила“/. От заключенията на съдебно-техническите експертиза е установено, че към момента на национализацията е бил в сила план за улична регулация /1905-1910 г./; дворищната регулация е била утвърдена преди 1916 г.; към датата на съставянето на актовете за държавна собственост е действащ кадастрален и регулационен план от 1958 г. /имотът представлява дворище пл. сн. № * в кв.373а/, а към момента на реституиране на имота на братя К. е действащ ЗРП от 1987 г. По искане на „Текстилмаш“ ООД е издаден акт за държавна собственост № */1995 г. за пет сгради по Генерален план /четвърти етаж от производствена сграда; авторемонтна работилница; заваръчен цех; под № * е отразена сградата, попадаща в процесната част от имота – ел. зарядна за електрокари, понастоящем отчуждена и съборена и склад/, които през 2012 г. са отписани от актовите книги за държавна собственост. През 1961 г. Д. „Янтра“ е изградило в дворището 2 жилищни блока. С решение на ИК на Г. – Г. № 178/1965 г., на основание чл.55а ЗПИНМ /отм./ към групираните за държавно и групово жилищно строителство с предходно решение от 1962 г. парцели е присъединено и държавното дворище с пл. сн. № 2563 от кв.373а. По действащия регулационен план процесният имот първоначално попада в УПИ * – „За жилищно строителство“ и УПИ * – „За озеленяване“ в кв.186. Налице е частична идентичност между национализирания имот, описан в акт за държавна собственост № *, и УПИ * по плана от 1987 г. /описан в акта за общинска собственост/. През 2000 г. е одобрено частично изменение на ЗРП, с което се променя отреждането за УПИ * – „Озеленяване и МВЕЦ“, а през 2015 г. – обединяването на описаните имоти в УПИ * – „За жилищно строителство и озеленяване“. Понастоящем процесната реална част се включва в УПИ *. Към 1992 г. от национализираните от братя К. сгради е съществувала единствено триетажната фабрична сграда /надстроена с един етаж/. Новопостроените сгради в дворището са 4 /описани в акта за държавна собственост от 1995 г./. Сградите са включени като непарична вноска в капитала на регистрираното пред 2004 г. дружество „Техномер“ /правоприемник на „Текстилмаш“/ и впоследствие в капитала на ищцовото дружество. Няма данни за преобразуването на държавно предприятие Д. – Г. в еднолично дружество с ограничена отговорност „Текстилмаш“. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е изложил съображения, че национализираните през 1947 г. имоти /описани в актовете за държавна собственост от 1964 г./ към 1991 г. са били собственост на държавата. Към момента на влизане в сила на ЗМСМА /17.09.1991 г./ в капитала на „Текстилмаш“ ООД – праводател на ищеца са били включени само сградите /показани на Генерален план/. В пар.42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС е предвидено ново законово основание за придобиване на собственост от общината /застроените и незастроени имоти – частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизане в сила на закона ПУП, преминават в собственост на общините/. Към момента на влизане в сила на цитираната разпоредба е действал застроителният и регулационен план от 1987 г., според който процесната част от имота попада в парцели, отредени за жилищно строителство и озеленяване. Не е налице вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение. Тази недопустимост е обоснована с разглеждането както на разпоредбата на пар.7 ПЗР на ЗМСМА, така и на пар.42 от ПЗР на ЗИД на ЗОбС при анализиране на придобивното основание в полза на общината. Обсъждането на първата цитирана норма е свързано с преценка дали към момента на влизане в сила на ЗМСМА процесният имот е бил предоставен за стопанисване и управление на праводателя на ищеца. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Първият поставен въпрос в изложението процесуалноправен въпрос за разпределението на доказателствената тежест по предявен отрицателен установителен иск, е обоснован с доводи за обсъждане от въззивния съд на осъществяването на въведените от ищеца придобивни основания за възникване на правото му на собственост. Не е налице твърдяното противоречие с тълкувателния акт и представеното решение № 15/19.02.2016 г. по гр. д. № 4705/2015 г. на ВКС, второ г. о. В настоящата хипотеза ищецът е поддържал, че е собственик на спорния имот, поради което произнасянето по съществото на спора е включвало изследване принадлежността на правото на собственост, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот. Именно в този смисъл е и цитираният съдебен акт. На втория поставен въпрос е дадено разрешение в ТР № 4/14.03.2016 г. по т. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, т.2Г, на което се позовава самият касатор. В него е прието, че с акт за държавна собственост може да се докаже предоставянето на определено имущество за стопанисване и управление на държавно предприятие /актът е непряко доказателство/. По делото не е доказано правоприемство между Д. – Г. и „Текстилмаш“ ЕООД – Г.. Третият въпрос е свързан с приложното поле на пар.7 ПЗР на ЗМСМА и пар.42 от ПЗР на ЗИД на ЗОбС. Процесът на отделяне на общинската собственост от държавната при действието на Конституцията на Република България в сила от 13.07.1991 г., започва с влизането в сила на ЗМСМА, ДВ, бр. 17/17.09.1991 г. Разпоредбата на пар.7 ПЗР на ЗМСМА урежда преминаването на определена категория недвижими имоти от собственост на държавата в собственост на общините въз основа на определени техни физически, икономически или други признаци, обуславящи най-общо задоволяване на потребностите на населението от съответната община. Законът има предвид реално изградените обекти или обекти в процес на изграждане, които фактически изпълняват или след довършването им ще изпълняват посочените функции, като предвижданията на плановете относно тези имоти не са от решаващо значение за преминаването на собствеността, за разлика от приетата по-късно разпоредба на пар.42 ПЗР на ЗОбС. Анализът на нормата на пар.7 ПЗР на ЗМСМА е направен с оглед извършването на преценка дали при влизане в сила на закона процесният имот е включен в капитала на търговско дружество с държавно имущество, което би изключило преминаването му в собственост на общината. Разпоредбата на пар.42 от ПЗР на ЗИД на ЗОбС /ДВ, бр.96 от 05.11.1999 г./ има за предмет както застроени, така и незастроени имоти, частна държавна собственост, като се изисква към момента на влизането й в сила за тези имоти, съгласно изискванията на действащите ПУП, те да са отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините. Трансформацията на частната държавна собственост в общинска се извършва по силата на закона при наличието на горните предпоставки. Решаващите изводи на съда са свързани с възникването на право на собственост в полза на [община] по силата на закона / пар.42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС/, тъй като към момента на влизането му в сила процесната реална част се е включвала в парцел * – „За жилищно строителство“ и парцел * – „За озеленяване“. От заключенията на изслушаните съдебно-технически експертизи се установява, че процесният имот попада в частта от дворището, собственост на братя А.. Самото твърдение на касатора е, че същият се е включвал в частта от дворището, собственост на братя К., за да може да обоснове възможността да бъде обект на придобивна давност и същевременно поддържа, че е бил предоставен за стопанисване и управление на държавно предприятие – негов праводател. Петият поставен въпрос е свързан с действието на ЗРП за обществени мероприятия по З. /отм./, обоснован с твърдението, че същият няма непосредствено отчуждително действие. Представеният съдебен акт, в който е посочено, че е необходимо провеждането на процедура по отчуждаване и обезщетяване на собственика на имота, не може да намери приложение, тъй като към момента на влизане в сила на плана той не е принадлежал на ищцовото дружество. Следва да се посочи, че срокове за прилагане и отпадане на отчуждителното действие на плановете са предвидени само по отношение на дворищно-регулационните планове. Плановете за обществени мероприятия по чл.22 З. /отм./ запазват действието си при влизане в сила на ЗУТ. В цитирания смисъл е решение № 132/20.05.2013 г. по гр. д. № 942/2012 г. на ВКС, първо г. о. Четвъртият въпрос в изложението е свързан с доводи за обсъждане действието на улично-регулационен план от 1916 г., изследван от експертизите. Действително, неговото приложение е извън предмета на делото, определен от защитата на ответника, но разглеждането му не е обусловило решаващите изводи на въззивния съд. Обсъдените по-горе правни въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Не са поставени въпроси, които да са от значение за развитието на правото. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, изр.3 – очевидна неправилност на обжалваното решение, която да е установима директно от неговото съдържание. Същата е обоснована с направения извод, че процесният имот не се е включвал в капитала на „Текстилмаш“ ЕООД и с изследване статута на дворище пл. сн. № * преди национализацията. По изложените по-горе съображения не е налице очевидна неправилност на първия извод, а второто посочено основание е свързано с преценка на доказателствата. В обобщение следва да се приеме, че не следва да се допуска касационно обжалване. С оглед изхода на делото касаторът дължи заплащане на ответника направените разноски в касационното производство в размер на 120 лв. /за юрисконсултско възнаграждение/. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.