Определение № 409 от 25.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 166/2022 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба вх.№ 315146 от 10.05.2021 г. на „КООП-ТЪРГОВИЯ И ТУРИЗЪМ“ АД, представлявано от изп.директор П. И. П., чрез юрисконсулт Д. Н., срещу решение № 261929/22.03.2021 г. по в.гр.д.№ 11516/2019 г. на Софийски градски съд, с което се потвърждава решение от 19.06.2019 г. по гр.д. № 40560/2014 г. на Районен съд София за отхвърляне на предявения на „КООП-ТЪРГОВИЯ И ТУРИЗЪМ“ АД против П. В. М., Р. Т. Т., Д. А. Н., А. И. К., Т. С. С., Т. Д. Ф., Г. Б. Б., Н. И. И. и Д. Г. М., на основание иск чл.422 ГПК, вр.с чл.21 ЗДФИ, да се признае за установено, че дължат солидарно на „КООП-ТЪРГОВИЯ И ТУРИЗЪМ“ АД сумата 9936.37 лева, ведно със законната лихва от 14.09.2012 г. и разноски в заповедното производство, за които е издадена Заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, въз основа на акт за начет № 186/07.11.2012 г. на Агенцията за държавна финансова инспекция /АДФИ/, по ч.гр.д. № 4589/2013 г. на СРС, 30 състав. Касационната жалба съдържа доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съдпроизводствените правила и необоснованост, а в изложение към жалбата се поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по въпросите: 1/„При направено препращане на основание чл.272 от ГПК, задължен ли е въззивният съд в решението си да обсъди поотделно и в съвкупност всички доказателства и правно-релевантни факти и да аргументира изводите си?“; 2/„Допустимо ли е съдът да постанови решението си без да изложи мотиви по част от направените доводи и възражения на страните, без да извърши анализ на събраните по делото доказателства относно тези релевантни обстоятелства? Длъжен ли е въззивният съд да посочи в мотивите си въз основа на кои точно доказателства по делото е взел решение и да го обоснове?“ и 3/„Задължен ли е въззивният съд да посочи в своето решение конкретните императивни материлноправни норми, които счита че не са приложени правилно и да обоснове правото си да приложи съответната норма, в т.ч. и да мотивира и посочи обществения интерес, в който счита, че тези норми са установени?“ Според касатора, първите два въпроса са разрешени в противоречие на практиката на ВКС, а третият въпрос е в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като липсва съдебна практика. От Р. Т. Т. чрез адвокат В. Н. е подаден писмен отговор, в който се твърди, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. От Т. С. С. чрез адвокат Д. К. от АК.Видин също е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите на касатора, и счита, че касационната жалба следва да се остави без уважение, като претендира сторените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 800 лева, От П. В. М., Д. А. Н., А. И. К., Т. Д. Ф., Г. Б. Б., Н. И. И. и Д. Г. М. не са постъпили становища в срока по чл.287, ал.1 ГПК. За да постанови решението, въззивният съд приема, че финансовата проверка на „КООП-ТЪРГОВИЯ И ТУРИЗЪМ“ АД, въз основа на която е съставен акт за начет № 186/07.11.2012 г. на 11 служители на дружеството, не е извършена съобразно редовно водени записи в материалните книги, тъй като актосъставителят е работил по счетоводни данни, без информация за получените, продадени и налични стоки и ценности. Съобразявайки съдебно-счетоводната експертиза по делото, съдът е установил, че актът за начет е съставен при спазване на формалните изисквания на закона за провеждане на финансова инспекция, но фактическите констатации в акта са оборени, тъй като не съдържат реални данни за предаденото имущество на материално-отговорните лица, за да се приеме, че са причинени вреди от липси на дружеството. Според мотивите на въззивния съд, липсата може да бъдат констатирана само при инвентаризация, а не по счетоводни данни за движението на стоково-материалните ценности, поради което не може да бъде ангажирана имуществената отговорност на ответниците. По отношение на проведеното доказване на релевантните по спора факти, въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК, като е потвърдил решението за отхвърляне на иска. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че при тези фактически и правни изводи на въззивния съд, формулираният първи въпрос в изложението на касатора за приложението на чл.272 ГПК, във връзка със задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички доводи и възражения във въззивната жалба, не обосновава допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В случая, въззивният съд е направил самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото като е обсъдил всички доводи във въззивната жалба и е посочил, че отговорността на материалноотговорното лице следва да се основава на фактическите констатации в акта за начет и доказателствата за поверените му материално-стокови ценности през периода на проверката от 29.02.2012 г. до 14.09.2012 г. Според мотивите на решението, липсват доказателства в подкрепа на тези констатации, който извод се налага от заключението на вещо лице, че „няма данни за сравнителни ведомости, документиращи проведената инвентаризация на запаси или активи и съпоставката им със счетоводните данни“, поради което в ревизионното производство по установяване на щетите е допуснато нарушение, чиято последица е отпадане на доказателствената сила на фактическите констатации в съставения акт за начет. Тези изводи на въззивния съд са в съответствие с практиката на Върховния касационен съд - решение № 34/26.02.2015 г. по гр.д.№ 6256/2014г., II г.о. и решение № 123/28.05.2014 г. по гр.д. № 7750/2013г., I г.о., че предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност не дерогира изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение, тъй като не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Ето защо не може да се приеме, че въпросът е разрешен противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Вторият поставен въпрос е обуславящ, но също не е разрешен в противоречие със съдебната практика на ВКС, формирана с решение № 68/22.02.2012 г. по гр.д. № 748/2011 г. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 392/10.01.2012 г. по гр.д. № 891/2010 г. на ВКС, І г.о., в която се приема, че съгласно чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК съдът постановява решението си, като преценява доводите на страните по свое вътрешно убеждение, върху приетите за установени обстоятелства и в рамките на твърдените по делото факти, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици. В случая, въззивният съд е взел отношение по всички обстоятелства, въз основа на които е достигнал до крайния извод, че от съставения акт за начет не може да се установи „липса“, тъй като при инвентаризацията на 14.09.2012 г. е отразена нулева стойност, а от заключението на вещото лице е видно, че не е ясно каква стока е била получена в дружеството, дали е била преместена /според твърденията на процесуалния представител/ и какви парични средства не са отчетени, за да се приеме, че е налице основание да се ангажира отговорността на служителите на дружеството. Установените в тази връзка нарушения в проведеното ревизионно производство,според въззивния съд дават основание да се приеме, че презумцията е оборена. Изводите на съда не могат да бъдат проверявани за необоснованост в производството по чл.288 ГПК, а само след допускане на касационното обжалване и решаване на спора по същество и в този смисъл, вторият въпрос също не обосновава допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице основание за допускане на решението до касация и по последния въпрос поради следното: Според съда, актът за начет е съставен при извършване на финансова ревизия, но фактическите констатации не са подкрепени от доказателства, с оглед на което и тяхната обвързваща доказателствена сила по чл.22, ал.5 ЗДФИ се оборва чрез пълно доказване с вещо лице. Мотивите на обжалваното решение са изцяло в съответствие с разясненията в ППВС № 7/17.06.1981 г., т.2, в което се приема, че с оглед характера на отговорността в акта за начет следва да се изложат фактически констатации, подкрепени с надлежни доказателства за предаденото по установения ред имущество на отчетника, за отчетеното и за неотчетеното от него. Разликата в по-малко е недоимък, последица от неизвестни причини. Налице е щета за организацията и отчетникът носи пълна имуществена отговорност за нея. Дадените указания са прилагани и след измененията в законодателството, като са доразвити в съдебната практика на ВКС - напр. решение № 163/18.06.2015 г. по гр.д. № 6292/2014 г., ІІІ г.о. и решение № 158 от 19.07.2011 г. по гр. д. № 1146/2010 г. на ІІІ г.о. В тази връзка, въпросът, задължен ли е въззивният съд да посочи в своето решение конкретните императивни материлноправни норми, които счита че не са приложени правилно, не е обуславящ, а по съдържанието си представлява касационен довод по чл.281, т.3 ГПК за необоснованост на приетите фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, поради което не покрива изискването за правен въпрос, като общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. От Т. С. С. чрез адвокат Д. К. от АК.Видин са поискани разноски по делото, които с оглед изхода на спора следва да бъдат присъдени съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 26.07.2021 г. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение