Определение № 364 от 04.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 797/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Групама Застраховане„ ЕАД против решение № 86/19.01.2023г. по т.д.№ 1118/2022 г. на Апелативен съд – София, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 260672/24.02.2022 г. по гр.д.№ 13846/2019 г. на Софийски градски съд, като краен резултат „Групама застраховане„ ЕАД е осъдено да заплати на „Банка ДСК„ ЕАД, конституирана като съищец на предявилата исковете, с качество на процесуален субституент Н. Х. И., на основание чл. 199а, ал. 1 КЗ /отм./: 1/ сумата 27 576,40 лева, на основание групова застраховка „ Живот, свързан с банков кредит„ № 32708968/16.10.2025г. и сертификат № 44005000121874, обезпечаваща изпълнението на задължения по договор за кредит за текущо потребление от 16.10.2015г., сключен между наследодателя на ищцата П. И. П. и „Банка ДСК„ЕАД, кредитодател и застраховащ, дължима поради настъпил покрит застрахователен риск - смърт на кредитополучателя и 2/ сумата от 148, 52 лева, ведно със законната лихва върху същата, считано от 24.10.2019 г. – недължимо платена застрахователна вноска по застрахователното правоотношение, след настъпване на застрахователното събитие. Касаторът намира въззивното решение очевидно неправилно, поради явна необоснованост и видимо тежко нарушение на материалния закон, досежно извода на съда, че не е доказано да е лично връчено на застрахования уведомление, за дължима застрахователна вноска и за последиците от неплащането й, в съответния срок – прекратяване на застрахователното правоотношение с изтичане на един месец от падежа на вноската. Застрахованият не е намерен на адреса, на който е било изпратено уведомлението, чрез частна куриерска фирма, при посещаването му на две дати – 21.04.2017г. и 10.05.2017г.. Това обстоятелство, според касатора, е достатъчно да се приеме фингирано връчване на уведомлението, при положена от него достатъчна грижа за опазване интересните на застрахования, а даденото от въззивния съд тълкуване на чл. 13 от Общите условия е превратно и не следва да бъде споделено. Ответната страна - Н. Х. И. – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Не споделя очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като е съобразено с материалния закон, не са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила / каквито не се и твърдят от касатора /, нито е явно необосновано. Ответната страна – „ Банка ДСК„ЕАД – не е депозирала отговор. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност на въззивното решение, настоящият състав съобрази следното: Ищцата Н. Х. И., в качеството на единствен приел наследството на починалия П. И. П. наследник и процесуален субституент на „Банка ДСК„ЕАД, конститутирано като съищец, е предявила против „Групама животозастраховане „ ЕАД иск, на основание чл. 134, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 199а, ал. 1 КЗ / отм./, за осъждане ответника да заплати на банката дължима застрахователна сума, с оглед настъпил, покрит от сключена групова застраховка „Живот, свързан с банков кредит „ № 3270868/16.10.2015 г. и сертификат № 4005000121874, застрахователен риск - смърт на застрахованото лице П. П., в размер от 36 793,90 лева. Застраховката е сключена в обезпечаване вземанията на кредитодателя „Банка ДСК „ ЕАД по сключен с починалия П. П., в качеството на кредитополучател, договор за кредит за текущо потребление от 16.10.2015г.. За плащането на дължимите от кредитополучателя застрахователни премии, в полза на застрахователя, е дадено от същия съгласие за директен дебит от разплащателната му сметка, с която се обслужва кредита. Платени са всички падежирани застрахователни премии до смъртта на П. П.,освен една – с падеж 16.04.2017 г., за което, според ищцата, вина носи „Банка ДСК„ ЕАД, като застраховащ по договора за групова застраховка и тъй като по разплащателната сметка на наследодателя е имало достатъчно наличност, но банката не е изпълнила задължението си за директен дебит, в погасяване на застрахователната премия. Ищцата оспорва наследодателят да е бил уведомен за просрочието на вноската и последиците от неплащането й. Оспорва да е получено изпратеното с дата 18.04.2017 г. писмо, чрез частна куриерска фирма, предвид което и не счита да е настъпило прекратяване на застрахователното правоотношение, каквото е едно от възраженията на ответника и единственото, по което са изложени касационни доводи, предвид което настоящият състав не обсъжда останалите. За да отмени първоинстанционното решение и промени правния резултат, въззивния съд е приел, че застрахователното правоотношение между „Групама Животозастраховане„ ЕАД и П. П. не е прекратено, на основание чл. 9, ал. 6, т. 2 от Глава ІІ на Общите условия по застраховка „ Живот, свързан с кредит„, тъй като застрахователят не е изпълнил задължението си по чл. 8, ал. 6 от ОУ – „ при неплащане на всяка следваща / след първата / разсрочена вноска до или на падежа й, да покани писмено застрахованото лице да я плати в срок, който не може да бъде по-малък от месец, считано от получаване на поканата „.Съдът се е позовал на чл. 13, т. 2, т. 3 и т. 5 от ОУ, според които застрахованият има задължение да уведоми застрахователя за всяка смяна на адреса си, посочен в договора; всички съобщения до него се изпращат на последния известен адрес; при неизпълнение на задължението на застрахования да уведоми за промяна на адреса си, се счита уведомен с изпращане на съобщението на последния известен адрес. Болдваният текст не кореспондира на съдържанието на т. 5, но е резултат от извършено от съда тълкуване в този смисъл. Изпратеното от застрахователя уведомление не е връчено на застрахования, поради ненамирането му на адреса, за който не е установено да е променян. Въззивният съд е счел за необходимо да тълкува чл. 13 от ОУ и от съдържанието му в цялост – т. 2 вр. с т. 5 – е приел, че вложеният в него смисъл е: когато съобщението е изпратено на адрес, който не е променен, но не е удостоверено доставянето му, същото не следва да се счита получено. От една страна е приел, че е договорено фингирано връчване, но само в хипотеза на променен адрес от застрахования, несъобщен на застрахователя, но от друга е счел за необходимо такава уговорка да съдържа и предпоставките, при удостоверяването на които, съобщението ще се счита връчено, предвид положена от изпращача дължима грижа за откриване на адресата. Позовал се е на приетото в решение по т.д.№ 2072/2015 г. на І т.о. на ВКС. Като е приел за установено, че смъртта на застрахования съставлява покрит от застраховката риск, че към същата дата непогасената част от кредита възлиза на 27 576,40 лева, съгласно заключение на съдебно – икономическа експертиза, че банката - съищец, като ползващо се по застраховката лице има право да получи застрахователна сума до размера на непогасения остатък, но бездейства, с което легитимира ищцата Н. И. – единствен наследник на застрахования кредитополучател, да предяви иска в качеството на нейн процесуален субституент, съдът е уважил предявеният иск до този размер и потвърдил първоинстанционното решение за отхвърлянето му, за остатъка до претендираните 36 793,90 лева. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът се позовава на „очевидна неправилност“, като формулира и следните въпроси: 1/ За да се счита прекратен застрахователния договор по чл. 236, ал. 2 КЗ / отм./ необходимо ли е застрахователят да е връчил поканата лично на застрахования и допустимо ли е поканата да бъде връчена на постоянния, респ. на настоящия адрес, адрес за кореспонденция, посочен от застрахования ? - допълнителният селективен критерий е обосноваван в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с приетото в решение по гр.д.№ 1877/2010 г. на ІV г.о. на ВКС, в евентуалност – с формално позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 2/ Длъжен ли е въззивният съд да изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните, в пределите очертани от въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК при постановяване на въззивното решение ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК - с ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985г., т.19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Първият въпрос не кореспондира с мотивите за решаващия извод на съда, за неизпълнено задължение на застрахователя по чл. 8, ал. 6 от Глава ІІ на приложимите Общи условия. Съдът не е отрекъл възможността за фингирано връчване / от каквато позиция изхожда въпроса /, но от една страна е приел, че с разпоредбата на чл. 13, т. 5 от ОУ такова е уговорено за различна от настоящата хипотеза – при променен адрес на застрахования, несъобщен на застрахователя, в какъвто смисъл е тълкувал разпоредбата, а от друга - че с това си съдържание чл. 13 ОУ не удовлетворява изискуемото съдържание за договорна клауза, предвиждаща фингирано връчване, тъй като не посочва приети по съгласие на страните предпоставки и/или обстоятелства, чието изпълнение или наличие същите ще считат за удовлетворяващи изискването за положена дължима грижа от страна на изпращача, за намирането на адресата, която позволява опита за доставка да се приравни / фингира / на реално връчване. При липса на подобна договорна клауза, каквато съдът е отрекъл, че съставлява чл. 13 от ОУ, отделно тълкувайки съдържанието му, като договорено за различна от настоящата хипотеза – при променен и несъобщен нов адрес от застрахования, съдът е приел, че застрахователят е дължал връчване, каквото не е надлежно удостоверено, тъй като извън предварително уговорено между страните фингирано връчване, съответно условията за същото, няма правно основание на което да се презумира връчване от факта на достигане уведомлението до адреса, но не и до адресата. Дори да се приеме, че формулираният въпрос удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, не се явява обоснован допълнителния. Съдебното решение е съобразено с формирана практика на ВКС, според която, фингирано връчване на уведомление за предявяване на предсрочна изискуемост / приравняване опита за доставка на съобщението на реално доставяне / е допустимо, когато е изрично уговорено в договора, ведно с предпоставките и/или фактическите констатации, при които ще се счита, че е положена дължимата грижа за връчването / така решения по т.д.№ 2072/2015 г. на І т.о. и т.д.№ 2201/2017 на ІІ т.о. на ВКС /. От друга страна, в решение по т.д. № 2201/2017 г. на ІІ т.о., препращащо към решение № 180/23.11.2016г. по т. д. № 2400/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., в което е прието, че Общите правила и чл. 36, ал. 2 Закона за пощенските услуги не въвеждат фикция, че при липса на фактическо връчване, дори и при изпълнение на задълженията на пощенския оператор по чл. 5, ал. 3 от Общите правила, пратката ще се счита за доставена на получателя, изрично е обоснован извода, че ако в договора няма уговорки относно връчването на съобщения и пощенската пратка е върната като недоставена / какъвто е настоящият случай /, независимо от причините за това, волеизявлението на кредитора не може да се счита получено от длъжника. Вторият въпрос не кореспондира с касационен довод за съществени процесуални нарушения на съда, въведен с касационната жалба, поради което не съставлява правен въпрос – отговор на същия не би повлиял на правния резултат, доколкото настоящият състав е ограничен в произнасянето си до въведените касационни доводи за неправилност. В същите липса на собствени мотиви / с каквото нарушение въпросът се свързва в изложението / не е посочена, при това в относимост с конкретни доводи и възражения на страната, с качеството на въззиваема в предходната инстанция. Не се обосновава очевидна неправилност на въззивното решение. Касаторът е ограничил касационните си доводи до решаващия извод за непрекратено застрахователно правоотношение, поради неуведомяване на застрахования за просрочено задължение по застрахователна премия. Този извод се основава на тълкуване на клаузи от ОУ, което е предпоставяло формулирането на правен въпрос по приложението на чл. 20 ЗЗД. Проверката за правилността на тълкувателните изводи на въззивния съд по необходимост изисква тълкувателна дейност и от настоящата инстанция, което изключва изводима пряко и само от мотивите на въззивното решение очевидна неправилност, като самостоятелен селективен критерий по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение