Определение № 50398 от 28.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1217/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството Н. Р. З. срещу решение № 24 от 25. 01. 2022 г., постановено от Варненски апелативен съд, Втори състав по в.т.д. № 499 по описа на съда за 2021 г. С обжалваното по касационен ред въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 260031 от 14. 06. 2021 г., постановено от Търговищки окръжен съд по т.д. № 8 по описа на съда за 2021 г., с което е отхвърлен, като неоснователен, искът на касатора с правно основание чл. 459 от Кодекса за застраховането, за осъждането на „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“ АД, ЕИК:[ЕИК] да му заплати застрахователно обезщетение в размер на 38892 лв. по полица № 3607170710000002 за причинени му вреди от трудова злополука, в резултат на която на 10. 01. 2018 г. е настъпила смъртта на баща му Р. З. О., ведно със законната лихва върху главницата от 13. 03. 2018 г.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост на изводите на съда, и като постановено в нарушение на материалния закон, и в съществено нарушение на процесуалните правила - чл. 269 ГПК. Твърди се, че при липса на подадена въззивна жалба от страна на застрахователната компания и без да има оплаквания в подадената от ищеца въззивна жалба относно извода на първоинстанционният съд, че пострадалият работник Р. О. има качеството на застраховано лице по сключения договор за застраховка „трудова злополука“ с полица № 3607170710000002/04. 01. 2017 г., въззивният съд преразглежда този въпрос и стига до противоположният извод - че тъй като не е включен в поименният списък към предложението за сключване на договора, той няма качеството на застраховано лице и това е един от аргументите на съда за постановяване на решението, с което отхвърля предявения иск;

Освен това, в противоречие с разпоредбите на закона - чл. 348, ал. 1 от КЗ и чл. 147а от ЗЗП, съдът приема, че представените от застрахователя общи условия обвързват страните по договора, без да съобрази, че в тежест на застрахователя е да докаже, че те са предадени на застраховащия при сключването на договора и той се е съгласил писмено с тях; На представените по делото общи условия има поставен подпис и печат, но няма дата, нито име на положилия подписа, липсва и изрично изявление, че застраховащият е запознат с общите условия и е съгласен с тях; По тази причина клаузите, уговорени в тези общи условия не са част от застрахователния договор и не дават право на застрахователя да се позовава на тях;

Неправилни и незадълбочени са изводите на съда, с които приема, че клаузата в т. 10, раздел VIII на Общите условия не е неравноправна; Нормите на ЗЗП, уреждащи материята за неравноправния характер на клаузи в потребителски договор, са повелителни; В чл. 143 ЗЗП, точки 1 до 18 е възпроизведен примерния списък от приложението към чл. 3, пар. 3 на Директива 93/13, а в т. 19 е предвидено, че неравноправни могат да бъдат и клаузи, които поставят „други подобни условия“; Съгласно установената съдебна практика, за неравноправна се приема клауза, която е във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя; Преценката се прави на база /не/съответствието на клаузата с правилата на добросъвестността, равновесието между правата и задълженията на страните и защитата на потребителя като по-слаба страна в правоотношението /арг. решение № 237/21. 01. 17 г. по т.д. 2927/2015г. на ВКС/;

Съгласно чл. 143, ал. 2, т.6 от ЗЗП, неравноправна е тази клауза, която позволява на търговеца да се освободи от задълженията си по договора по своя преценка, като същата възможност не е предоставена на потребителя; Характерът на уговорката, разписана в т. 10, раздел VIII на Общите условия, поставена в Общи условия обуславя невъзможност за индивидуално договаряне и промяна на същата от страна на застрахования; Това поставя застрахованото лице и неговият застраховащ работодател в неравноправно положение спрямо застрахователя, имащ право да откаже плащане на обезщетение като се позове на „груба небрежност от страна на застрахования или неспазване на предписанията и правилата за безопасност и охрана на труда от страна на застрахования“;

Това са твърде общи понятия, които на практика могат да включат всяко едно поведение от страна на пострадалият работник и да дадат повод за отказ от обезщетение, което я прави неравноправна; В този смисъл е и решение № 60063/30. 06. 21 г. на ВКС по т.д. 351/20 г.; Следва да се има предвид и обстоятелството, че сключването на застраховка „трудова злополука“ е нормативно установено задължение за работодателя съгласно НАРЕДБА за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „трудова злополука“ Приета с ПМС № 24 от 6. 02. 2006 г., обн., ДВ, бр. 15 от 17. 02. 2006 г., изм. и доп., бр. 68 от 22. 08. 2006 г., изм., бр. 46 от 12. 06. 2007 г., в сила от 12. 06. 2007 г., бр. 5 от 19. 01. 2010 г., доп., бр. 19 от 2. 03. 2018 г. и цели да обезпечи задължението на работодателя в случай на трудова злополука да обезщети пострадалия работник/неговите наследници;

Съгласно чл. 200, ал. 2 от КТ, отговорността на работодателя дори и при „груба небрежност“ не може да бъде напълно изключена, а само намалена; Какъв би бил неговият интерес да сключи договор за застраховка, който да дава право на застрахователя да не плати обезщетение изобщо като се позове на „груба небрежност от страна на застрахования или неспазване на предписанията и правилата за безопасност и охрана на труда от страна на застрахования.“; Това обстоятелство, категорично дава основание да се приеме, че тази клауза е във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на застрахователя и застраховащия работодател, съответно застрахования работник/служител, което я прави неравноправна.

Неравноправните клаузи, съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. По тези съображения касаторът счита, че неправилно в обжалваното решение е прието, че процесната трудова злополука не е покрит застрахователен риск, тъй като застрахователят не дължи заплащане на обезщетение съгласно в т. 10, раздел VIII на Общите условия към застрахователният договор. Иска се отмяната на обжалваното въззивно решение и постановяване на друго по спора, с което предявеният иск да бъде уважен, претендират се разноски за всички съдебни инстанции.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2 от ГПК. Сочи се, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, значими за изхода на делото, както и за точното прилагане на закона в конкретният правен казус, предвид фактическите и правни изводи в обжалваното решение, а именно: 1. Неравноправна ли е по смисъла на чл. 143, ал.2, т. 6 ЗЗП клауза в общите условия на застрахователен договор за задължителна застраховка „трудова злополука“, в която обстоятелствата, които са от значение за покритите рискове „смърт“, „загуба на работоспособност“ или „разноски“ са формулирани общо като „груба небрежност от страна на застрахования или неспазване на предписанията и правилата за безопасност и охрана на труда от страна на застрахования“? 2. Обвързват ли страните по договор за застраховка „трудова злополука“ общи условия, които не е установено да са предадени на застраховащия при сключването на застрахователния договор и той не е заявил писмено, че ги приема?

3. Чия е тежестта за доказване на изразеното от потребителя съгласие и получаването им при подписване на договора? 4. Може ли въззивният съд да се произнася по разрешен с първоинстанционното решение въпрос, за който няма въззивна жалба? Твърди се, че тези въпроси са обусловили правните изводи на въззивния съд от решаващо значение за изхода на делото и потвърждаването на първоинстанционното решение, като са решени в противоречие с практиката на ВКС, от значение са за точното прилагане на закона в конкретният правен казус, както и за развитието на правото; Неправилното произнасяне по тези въпроси е довело до отхвърляне на предявения от ищеца иск, което го прави и очевидно неправилно. Излага се, че по първия въпрос, съдът се е произнесъл в отклонение на установената практика на ВКС с Решение № 237/21. 01. 17г. по т.д. 2927 /2015 г. на ВКС, решение № 60063/30. 06. 21 г. на ВКС по т.д. № 351/20 г., решение № 109 от 12. 08. 2019 г. по т.д. № 636/2019 г. на ВКС, Второ т.о., според която за неравноправна се приема клауза, която е във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя;

Преценката се прави на база /не/съответствието на клаузата с правилата на добросъвестността, равновесието между правата и задълженията на страните и защитата на потребителя като по-слаба страна в правоотношението. Твърди се, че в процесният случай, сключването на застраховка „трудова злополука“ е нормативно установено задължение за работодателя съгласно НАРЕДБА за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „трудова злополука“ и цели да обезпечи задължението на работодателя в случай на трудова злополука да обезщети пострадалия работник/неговите наследници; Съгласно чл. 200, ал. 2 от КТ, отговорността на работодателя дори и при „груба небрежност“ не може да бъде напълно изключена, а само намалена; Какъв би бил неговият интерес да сключи договор за застраховка, който да дава право на застрахователя да не плати обезщетение изобщо като се позове както на „груба небрежност“, така и на всяко „неспазване на предписанията и правилата за безопасност и охрана на труда от страна на застрахованият работник“; Това обстоятелство, категорично дава основание да се приеме, че тази клауза е във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на застрахователя и застраховащия работодател, съответно застрахования работник/служител, което я прави неравноправна;

Приемайки противното, съдът е постановил неправилно и необосновано решение. Поддържа се, че по втория въпрос липсва съдебна практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, а изводите в обжалваното решение са в противоречие с установеното в чл. 348, ал. 1 от КЗ, според който „Общите условия на застрахователя, установени предварително за сключването на определен застрахователен продукт, обвързват застраховащия, ако са му били предадени при сключването на застрахователния договор и той е заявил писмено, че ги приема“. Твърди се, че приетото с решението на Апелативен съд Варна е в противоречие с постановените: решение № 260868 от 15. 06. 21 г. по гр.д. № 776/2021 г. на РС Бургас; решение от 25. 11. 2019 г. по в.гр.д. № 268/2019 г. на ОС Ямбол и решение № 260615 от 23. 02. 21 г. по гр.д. № 9071/20 г. РС Варна. По тези съображения касаторът счита, че приложението на нормата на чл. 348, ал. 1 от КЗ е наложително да бъде изтълкувано от ВКС с цел точното приложение на закона.

Излага се, че по третия въпрос, съдът в отклонение на установената практика на ВКС с Решение № 89 от 27. 04. 21 г. на ВКС, 4-то г.о. по гр.д. № 2964/2020 г. и постановеното в чл. 147 от ЗЗП е приел, че ползващото се от застраховката лице няма право да прави възражение, че общите условия не са предоставени на застраховащия при сключването на договора и той не е заявил изрично, че ги приема, поради което е приел, че те са част от застрахователният договор и обвързват страните. Сочи се, че по четвъртият въпрос, съдът се е произнесъл в отклонение с постановеното в чл. 269 ГПК, ТР № 1 от 09. 12. 2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и Решение № 60261 от 20. 12. 2021 г. по гр.д. № 3385/2020 г. на ВКС, 4-то г.о., според които въззивният съд е ограничен от посоченото във въззивната жалба, като е преразгледал разрешения от първоинстанционният съд въпрос дали пострадалият работник има качеството на застраховано лице по процесният договор;

Въпреки липсата на подадена въззивна жалба от застрахователя и липсата на оплаквания в подадената от ищеца Н. З. жалба, касаещи тези изводи на съда, Апелативен съд Варна е преразгледал въпроса и е приел противоположно на приетото от първоинстанционния съд.

Ответникът по касация не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, въззивният съд е изложил в относимата към оплакванията във въззивната жалба част от мотивите си към обжалваното решение, че: От събраните по делото доказателства се установява, че бащата на ищеца работел като шофьор на лек автомобил по безсрочен трудов договор от 12. 12. 2017 г. с „Ай Вип Сервиз" ЕООД, [населено място]; На 10. 01. 2018г. същият загинал при ПТП до [населено място], общ. О. по време на работа; С разпореждане 15104-25-6/16. 02. 2018 г. на ТП на НОИ - Търговище инцидентът е признат за трудова злополука по чл. 55, ал. 1 от КСО; С влязло в сила на 22. 07. 2020 г. решение № 53/02. 06. 2020 г. по в.гр.д. № 27/2020 г. на ОС-Търговище, на ищеца е присъдено обезщетение по чл. 200, ал. 1 КТ, платимо от работодателя в размер на 60000 лв., като в мотивите на решението е прието, че пострадалият е съпричинил вредоносния резултат на 50 % при условията на груба небрежност - навлизайки в насрещното пътно платно през нощта, при движещ се насрещно автомобил и то със скорост 133 км/ч - значително надвишаваща максимално допустимата от 90 км/ч;

Установено е още, че работодателят на наследодателя на ищеца е сключил с ответното дружество Договор за задължителна застраховка „трудова злополука“ за времето 13. 01. 2017 г. - 12. 01. 2018 г., за което е съставена застрахователна полица № 3607170710000002/04. 01. 2017 г. относно 18 лица, поименно упоменати в приложен към полицата списък и обща застрахователна сума в размер на 695352 лв., както и застрахователна премия в размер на 422 лв.; Бащата на ищеца не фигурира в списъка на 18-те застраховани лица; Същият е встъпил в трудово правоотношение със застраховащия работодател на 12. 12. 2017 г., т.е. - година след сключване на застрахователния договор; При това положение първият спорен по делото въпрос е дали загиналият е обхванат от действието на задължителната застраховка „трудова злополука“. Във връзка с това въззивният съд е изложил, че: Съгласно разпоредбата на чл. 52 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд работодателят има задължение да застрахова задължително за риск „трудова злополука“ за своя сметка работещите, които извършват работа, при която съществува опасност за живота и здравето им, като условията и реда за това са уредени в Наредба за задължителното застраховане на работниците и служителите за риска „трудова злополука“, приета с ПМС № 24/06. 02. 2006 г.;

Договорът за задължителна застраховка „трудова злополука“ представлява договор в полза на трето лице по смисъла на чл. 22, ал. 1 от ЗЗД - на работника или служителя, намиращ си в трудово правоотношение със съответния работодател; При настъпване на застрахователното събитие, признато за трудова злополука увреденият, респ. - неговите наследници имат правната възможност да претендират обезщетяване на всички претърпени имуществени и неимуществени вреди от работодателя по реда на чл. 200 КТ; В този случай дължимото обезщетение се определя от сбора на претърпените имуществени вреди (претърпени загуби и пропуснати ползи) и неимуществени вреди; Имуществените вреди се установяват по вид и размер и се кумулират, неимуществените вреди се определят по справедливост, и от получената обща сума се намалява полученото обезщетение и/или пенсията по общественото осигуряване; Последното намаляване на дължимото обезщетение според чл. 200, ал. 4 КТ се извършва само в случаите, когато пострадалият работник или служител е получил парична сума по сключени договори за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „трудова злополука“ за сметка на работодателя при условията на чл. 52 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд;

Застрахователната сума, която се дължи при настъпването на застрахователното събитие (настъпването на трудовата злополука), е определена в застрахователния договор; В случай на изплатено обезщетение от набраните вноски, които работодателят е правел в интерес на работника или служителя, за настъпило застрахователно събитие, изплащането от страна на работодателя на пълния размер на дължимото обезщетение би довело до двукратно обезщетяване за една и съща вреда, поради което законът предвижда, че дължимото от работодателя обезщетение се намалява с получената парична сума по застрахователния договор; Ето защо в теорията и практиката еднозначно се приема, че груповата застраховка „трудова злополука“ има обезпечителна функция по отношение отговорността на работодателя - да ограничи тази отговорност в рамките на предвиденото в чл. 200, ал. 4 КТ намаляване на дължимото от него обезщетение, когато увреденият или правоимащите лица са получили плащания по застраховката, но не се изразява в задължение на застрахователя да обезщети увредения вместо неговия работодател /опр. 292/13. 05. 21 г. по т.д. 1709/20 г., Първо т.о./;

При неизпълнение на задължението си да сключи тази задължителна застраховка имуществената отговорност на работодателя се увеличава по размер, тъй като той не ще може да редуцира дължимото от него обезщетение с договорената застрахователната сума, платена на работника, респ. - неговите наследници по застрахователния договор с оглед настъпване на риска „ трудова злополука“; В процесния случай имуществената отговорност на работодателя на починалия е реализирана, без от присъденото обезщетение за бъде приспадната сума по ЗЗ „трудова злополука“; От друга страна вярно е, че съгласно разпоредбите на чл. 459, ал. 4 във вр.с чл. 441, ал.1-2 от КЗ, застраховащият може да застрахова за злополука две или повече лица, чийто брой е определен или определяем, и които са включени в списък по определени критерии, без да е необходимо договорът да съдържа имената и адресите на застрахованите лица, ако те са определени по друг недвусмислен начин, включително чрез посочване на определено тяхно качество, като в случаите, когато работодател сключва групова застраховка, застраховани лица са неговите служители и/или работници, чиито живот, здраве, телесна цялост и работоспособност са предмет на застраховката; Вярно е и това, че сключената от работодателя задължителна застраховка „трудова злополука“ би следвало да касае целия персонален състав на предприятието му, но застрахованите лица са посочени в приложен списък, с посочване на трите им имена и получаваното от тях трудово възнаграждение; Липсва уговорка застрахователят да носи авансово риска за всички постъпили на работа след сключването на договора работници и служители; Дори и да се приеме обратното, няма данни по делото, че за тях, респ. - за починалия наследодател на ищеца са правени застрахователни вноски.

При това положение въззивният съд е намерил, че загиналият баща на ищеца не се явява застраховано лице по сключената от работодателя с ответното дружество задължителна застраховка „трудова злополука“, като само на това основание предявеният иск се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен. По-натам въззивният съд е изложил, че дори и да се приеме, че пострадалият е бил застрахован, искът се явява неоснователен поради наличието на изключен застрахователен риск за проявена от пострадалия груба небрежност - т. 10 от раздел VIII от Общите условия; Тази груба небрежност от застрахованото лице е установена с влязло в сила решение № 53/02. 06. 2020 г. по в.гр.д. № 27/ 2020 г. на ОС-Търговище, действието на което е обвързващо за страните по предвидения в чл. 223, ал.1-2 от ГПК начин и се изразява най-малкото в това, че пострадалият е шофирал, навлизайки в насрещното пътно платно през нощта, при движещ се срещу него автомобил и то със скорост 133 км/ч - значително надвишаваща максимално допустимата от 90 км/ч; Подобно поведение на пътя покрива изцяло съдържанието на понятието „груба небрежност“, което по обща дефиниция представлява поведение, свързано с неполагането на дължима грижа;

Според трайното разбиране, застъпено в съдебната практика, работникът проявява груба небрежност в случай, че не е положил грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка, както и при случаите (сравни например решение № 60 по гр.д. № 5074/2013 г., IV г.о., ВКС), в които работодателят не е осигурил безопасни условия на труд или без да е проведен точен инструктаж за технологичните правила и правилата за безопасност при работа. Въззивният съд е посочил, че не споделя поддържаните във въззивната жалба възражения на ищеца, че представените от застрахователя Общи условия не са предадени на застраховащия при сключването на застрахователния договор и няма изрично изявление, че той е запознат с тях и ги приема, каквито са изискванията на чл. 348, ал. 1 КЗ; Това възражение може да бъде направено от страната по договора, а не от ползващото се от застраховката лице;

Освен това Общите условия са част от застрахователния договор, от който ищецът черпи основанието на претенцията си. Съдът е изложил по-натам, че клаузата не е и неравноправна; Съгласно чл. 143, ал. 2, т. 6 ЗЗП неравноправна е тази клауза, която позволява на търговеца да се освободи от задълженията си по договора по своя преценка, като същата възможност не е предоставена на потребителя; В случая наличието на изключен застрахователен риск не е оставено на субективната преценка на застрахователя, тъй като и теорията, и съдебната практика са дали еднозначен отговор какво е съдържанието на понятието „груба небрежност“; Освен това изключеният застрахователен риск черпи правното си основание в разпоредбата на чл. 460, ал. 2 от КЗ, където законодателят е предвидил възможността страните да договорят и други основания за изключване отговорността на застрахователя, разширяващи кръга на предвидените в чл. 460, ал. 1 от КЗ такива. С оглед на горното въззивният съд е намерил, че дори и в хипотезата на валидна застраховка „трудова злополука“ по отношение на пострадалия, липсва покрит от застрахователя риск и основание за ангажиране на имуществената му отговорност, поради което предявеният иск по чл. 459 от КЗ за заплащане на застрахователна сума в размер на 38892 лв. и претенцията по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД са неоснователни и като такива следва да бъдат отхвърлени.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В случая първият въпрос на касатора, по отношение на който се поддържа наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – като разрешен в противоречие с цитираната практика на ВКС, не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване в изложения непосредствено по-горе смисъл. Отговорът на същия въпрос е относим изцяло към правилността на въззивното решение, която на свой ред зависи от конкретната преценка на съда досежно основателността, респ. – неоснователността на твърденията и възраженията на страните по делото, базирана на също конкретната оценка на събраните по делото доказателства, и на приетите въз основа на същата преценка, за установени по делото обстоятелства.

Дори и да се приеме обратното – че при абстрахиране от съдържащите се във въпроса, конкретни обстоятелства относно отделното дело, въпросът е правен, като поставен общо по приложението на правни норми, представляващи нормативно установени общи правила за поведение на правните субекти, по отношение на въпроса не би бил налице претендираният от касатора допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. При преценката си относно наличието или не в случая на неравноправност на договорна клауза, съдът е изходил от принципни съображения и е приложил критерии, които са не в отклонение, а в съответствие с относимата към разрешаването на въпроса практика на ВКС, включително и с цитираната от касатора. Все в този смисъл, като е изложил, че в случая наличието на изключен застрахователен риск не е оставено на субективната преценка на застрахователя, тъй като и теорията, и съдебната практика са дали еднозначен отговор какво е съдържанието на понятието „груба небрежност“, въззивният съд е формирал решаващите си за изхода на делото във въззивната инстанция свои изводи в тази им част, отново не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС.

Вторият и третият въпроси на касатора също не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, както същият смисъл е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1 от 2009 г., доколкото са несъответни на действителните обстоятелства по делото и на относимата към разрешаването на същите въпроси, част от мотивите на въззивния съд към обжалваното му решение. Противно на предпоставяното от третия въпрос, съдът не е приемал, че доказателствената тежест за установяване на сочените от касатора обстоятелства, не е на застрахователя /или пък че същата пада върху ищеца/, нито пък /противно на предпоставяното от втория въпрос/, е приел за неустановено по делото общите условия да не са предадени на застраховащия при сключването на застрахователния договор, и той да не е заявил писмено, че ги приема. Напротив – видно от мотивите на въззивния съд в относимата им част, съдът е приел и изложил в мотивите си точно обратното – че не споделя поддържаните във въззивната жалба възражения на ищеца, че представените от застрахователя Общи условия не са предадени на застраховащия при сключването на застрахователния договор и няма изрично изявление, че той е запознат с тях и ги приема, каквито са изискванията на чл. 348, ал. 1 КЗ.

Четвъртият въпрос на касатора също не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото отговорът му не е обусловил самостоятелно изхода на делото във въззивната инстанция. Действително в отклонение от приетото от първоинстанционния съд, въззивният такъв е приел в мотивите си, че загиналият баща на ищеца не е имал качеството на застраховано лице по процесната застраховка, и този си извод съдът е посочил като достатъчен сам по себе си да обоснове неоснователност на иска. В допълнение на това обаче и при изричното условие, че бъде прието обратното на така приетото от него, въззивният съд е извел като отделна и самостоятелна причина за неоснователността на иска, наличието в случая на изключен риск, като е посочил, че дори и в хипотезата на валидна застраховка „трудова злополука“ по отношение на пострадалия, липсва покрит от застрахователя риск и основание за ангажиране на имуществената му отговорност, поради което и на това самостоятелно основание, предявеният иск по чл. 459 от КЗ за заплащане на застрахователна сума в размер на 38892 лв. и претенцията по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, са неоснователни и като такива следва да бъдат отхвърлени. Наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 2 от ГПК е заявено в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от с.з. само с посочване на номерацията на законовия текст, който ги урежда, поради което и поради липсата на каквато и да било конкретизация от страна на касатора, на твърдяна от него евентуална очевидна неправилност на въззивното решение, касационният състав не ги обсъжда.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация не претендира такива.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение