Определение № 2 от 02.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1838/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. М. А. срещу въззивно решение № 1439/29.11.2022 г. по в.гр.д. № 2024 /2022 г. на Софийския апелативен съд, с което 1) е отменено първоинстанционното решение в частта, с която искът на М. М. А. срещу Прокуратурата на Република България (нататък и ПРБ) с правно основание чл.2б ЗОДОВ е уважен за разликата над 12 000 до 30 000 лева и вместо това е постановено друго, с което искът е отхвърлен в тази част, ведно със законната лихва върху тази сума от 20.01.2020 г.; 2) е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която искът на М. М. А. срещу ПРБ с правно основание чл.2б ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 30 000 лева до пълния предявен размер 100 000 лева; 3) е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени исковете на М. М. А. срещу ПРБ с правно основание чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ за 30 000 лева – частично от 734215 лева неимуществени вреди и 23 387.42 лева имуществени вреди. Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България не е подала писмен отговор. Касационната жалба е процесуално допустима: подадена е от надлежна страна в предвидения срок срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване и е редовна. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел от правна страна следното: По иска с правно основание чл.2б ЗОДОВ вр. чл.6, § 1 КЗПЧОС: Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че от доказателствата по делото се установява, че М. М. А. има качеството пострадал по сл.д. № 1/1991 г. на ВОП, по-късно преобразувано в № II-048/1999 г. на ВОП. За да има право на обезщетение за претърпените вреди от воденото в неразумен срок сл.д. № 1/1991 г. на ВОП, най-напред М. М. А. следва да попада в кръга на лицата, очертан от чл.6, § 1 от КЗПЧОС, които са две възможни групи: а) лица, установяването на чиито граждански права зависи от наказателното производство и б) обвиняеми в наказателното производство. В случая е необходимо да бъде изследвано дали М. М. А. попада в първата група лица, доколкото несъмнено той не е сред обвиняемите по посоченото следствено дело. Като основание на иска си ищецът М. М. А. се е позовал на справедливост, възмездие и право на обезщетение за претърпените имуществени и неимуществени вреди от „възродителния процес“. Ищецът не сочи други негови граждански права, чието определяне (установяване) да е в зависимост от наказателното производство и която обвързаност да му дава право да търси обезщетение по реда на чл.2б ЗОДОВ вр. чл.6, § 1 КЗПЧОС. Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че тяхното право на установяване не е в зависимост от предварителното производство, но има практика на ВКС, с която трябва да се съобрази, поради което е приел, че гражданските права на М. М. А. са засегнати от сл.д. № 1/1991 г., поради което той има право да търси обезщетение за разглеждането му в неразумен срок. Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че продължаващото вече 30 години наказателно производство и то в неговата досъдебна фаза, което на 31-та година е прекратено поради смъртта на всички обвиняеми (настъпила от естествените процеси на остаряването), се води в неразумен срок, като жалбоподателят няма никакъв принос към забавянето на производството. Макар фактическата обстановка да е усложнена, предвид засягането на стотици лица от предполагаемото престъпление, за което са обвинени трима обвиняеми, нищо не може да обоснове разум в посочената продължителност, излязла не само извън срока на абсолютната давност за престъплението още през 2000 г., но и извън нормалния срок на човешкия живот на обвиняемите. Съставът на САС се е позовал на практика на ЕСПЧ, че относно неимуществените вреди съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото. По делото са ангажирани свидетелски показания, установяващи посочените като презумптивни вреди, но без да сочат негативни изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните такива от неразумната продължителност на следственото дело. Не се установява по делото продължителността на воденото производство пряко да е рефлектирало върху начина на живот на ищеца или да е причинило други неудобства, вън от обичайните В конкретния случай всички факти от значение за правото на обезщетение за вреди от престъплението - страх, тревожност, засягане на честта и достойнството чрез унизително отношение и поради прилаганата насилствена асимилация над етническите турци от страна на тоталитарния режим, неправомерното задържане, не могат да бъдат критерии при определяне обезщетението за претърпените неимуществени вреди от друг деликт - бавното правораздаване (в този смисъл решение от 27.12.2016 г. по гр.д.№ 2403/2016 г. на ВКС, IV г.о.). Съставът на САС е приел за неоснователни исканията да бъдат сляпо съобразени размерите на обезщетенията, присъждани от ЕСПЧ. Възприетата от ЕСПЧ скала на обезщетенията за неимуществени вреди не обвързва националните съдилища, още повече, че при присъждане на обезщетения за неимуществени вреди съдебна практика в Р. България приема, че същите се определят по справедливост, като един от критериите на тази справедливост е и икономическото развитие в страната към съответния момент. Съставът на САС е приел, че възприетото вече от преобладаващата практика на ВКС обезщетение за неимуществените вреди от разглеждането в неразумно дълъг срок на сл.д. № 1/1991 г., претърпени от пострадалите лица – 12 000 лева, ще обезщети в достатъчна степен установените в случая само презумптивни вреди, включително като се вземат предвид неефективността от ползваните средства за ускоряване на забавеното досъдебно производство, предубедеността на прокурора, който е отговарял за воденото разследване, изтеклата абсолютна давност, настъпила като логична последица от прекаленото забавяне на делото. Посоченият размер е справедлив, включително като се има предвид и моралното значение на самото осъждане. По исковете с правно основание чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ вр. чл.5, § 1 ЕКЗПЧОС: Съставът на САС е приел, че оплакването, че първата инстанция неправилно е определила началния момент, от който тече погасителната давност за вземанията, предмет на тези искове, за основателно. Погасителната давност се дефинира с изтичането на определен период от време, в който кредиторът бездейства. Кредиторът бездейства, само ако има обективна възможност да търси вземането си. Ищецът е имал ефективна възможност да търси вземането си за незаконно задържане след като Р. България е станала член на ЕКЗПЧОС и е ратифицирала конвенцията, след което е било възможно пряко позоваване на чл.5, §1 от нея. Следователно давността е започнала да тече най-късно от 1992 г. И доколкото е приложима общата петгодишна давност, тя е изтекла през 1997 г., а исковата молба е депозирана през 2020 г. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: По иска с правно основание чл.2б ЗОДОВ: Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение по иска по чл.2б ЗОДОВ следва да бъде допуснато по изведените от жалбоподателя правни въпроси (с №3 и № 4 по неговото изложение): Кои правила следва да приложи съдът, за да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по иск с правно основание чл.2б от ЗОДОВ, причинени с нарушаване на правото по чл.6, § 1 от ЕКЗПЧОС, дали националните такива или стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ по прилагането на чл.6, § 1 от ЕКЗПЧОС в аспекта на правото на решаване и приключване на делото в разумен срок? Кои критерии, конкретни факти и обстоятелства следва да вземе предвид и отчете съдът, за да определи справедливия размер на обезщетението по иск по чл.2б ЗОДОВ и какво е значението им за размера на обезщетението? Видно от изложеното за мотивите на Софийския апелативен съд, тези въпроси са обуславящи: съдът се е позовал на практиката на ЕСПЧ, но относно размера на обезщетението е приел, че са неоснователни исканията да бъдат сляпо съобразени размерите на обезщетенията, присъждани от ЕСПЧ и че възприетата от ЕСПЧ скала на обезщетенията за неимуществени вреди не обвързва националните съдилища. Жалбоподателят се позовава на гр.д. № 4210/2021 г. на IV г.о. на ВКС, по което по сходен случай е допуснато касационно обжалване по изведените въпроси. Посоченото гражданско дело е било разпределено на настоящия състав на ВКС. След подаване на касационната жалба от М. М. А. е постановено решение № 50280 /11.09.2023 г. по гр.д. № 4210/2021 г. на IV г.о. на ВКС, с което е даден отговор на правните въпроси. Настоящият съдебен състав намира, че следва да извърши преценка дали разрешението на въззивния съд съответства на приетото с посоченото решение, или му противоречи, което представлява допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. По исковете с правно основание чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ: Жалбоподателят извежда въпроса за началния момент за започване и изтичане на погасителната давност по исковете по чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ за обезщетението на вредите от незаконното (му) лишаване от свобода през 1985 г. – 1989 г. и твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и на КС на Р. България по основния правен принцип, че срещу онзи, който не може да действа, давност не тече – основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Жалбоподателят твърди, че САС е разрешил въпроса в противоречие с решение № 117/26.04.2011 г. на I г.о. на ВКС, решение № 61/14.02.2012 г. по гр.д. № 562/2011 г. на II г.о. на ВКС и решение № 383/02.11.2011 г. по гр.д. № 1388/2010 г. на I г.о. на ВКС, на мотивите към т.10 на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2 /2013 г. на ОСГТК на ВКС и в мотивите на т.4 от ТР № 1 /23.12.2015 г. по тълк.д. № 1 /2014 г. на ОСТК на ВКС, на решение № 2/30.03.2000 г. по к.д.№ 2 /2000 г. на КС на Р.Б. и на решение № 4/11.03.1998 г. по к.д.№ 16 /1997 г. на КС на Р.Б. Както е посочено по-горе, въззивният съд (САС) е приел, че кредиторът бездейства само, ако има обективна възможност да предяви вземането си и че ищецът е имал ефективна възможност да търси вземането си за незаконно задържане след като Р. България е станала член на ЕКЗПЧОС и е ратифицирала конвенцията (преди това не е имал такава възможност), след което е било възможно пряко позоваване на чл.5, § 1 от нея. Следователно давността е започнала да тече най-късно от 1992 г. Следователно правният въпрос относно посочения правен принцип не е разрешен както се твърди от жалбоподателя. Отделно от това посочените решения не са постановени по приложението на изведения правен въпрос (за началния момент за започване и изтичане на погасителната давност по исковете по чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ). Те се отнасят до давността за други вземания и искове и до придобивната давност по отношение на имоти, за които не е приключила земеделската реституция. Жалбоподателят се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение – основание по чл.280,ал.2, предл.3 ГПК. Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде установена при прочит на решението (на мотивите към него). В конкретния случай при запознаване с обжалваното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Или: При запознаване със съдържанието на обжалваното решение (на мотивите към него) настоящият състав не може да установи основателността на наведените доводи за неправилност по чл.281,т.3 ГПК. Поради изложеното настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по исковете по чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ. Воден от изложеното съдът