Определение № 172 от 19.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 576/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 270026/20.11.2020 г. на С. Й. А., чрез адвокат Л. Ш., и касационна жалба вх. № 270743/7.12.2020 г. на В. Ц. Н., чрез адвокат К. М., подадени срещу решение № 260640 от 20.10.2020 г. по гр. д. № 1388/2020 г. на Окръжен съд – Варна, с което е отменено решение № 927 от 24.02.2020 г. по гр. д. № 6085/2017 г. на Районен съд – Варна в частта, с която е отхвърлен предявеният от В. Ц. Н. срещу С. Й. А. иск за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът е изключителен собственик на 75 % ид. ч. от 1/2 ид. ч. от ПИ с идентификатор *** по КК на [населено място], целият с площ от 470 кв. м, находящ се в [населено място],[жк], [улица], ведно с изградената в него жилищна сграда с идентификатор **** - югозападен близнак на два етажа, състоящ се от: първи етаж - входно антре, дневна, спални, баня и тоалет; изба - входно избено антре, складово избено помещение, гараж и тоалет; таван - входно антре, две тавански помещения, баня и тоалет, на основание чл. 23, ал. 1 СК, като вместо това е признал за установено по отношение на С. Й. А., че В. Ц. Н. е собственик на основание чл. 23, ал. 2 СК на 18.75 % от от процесните недвижими имоти, като е отхвърлил иска за разликата над уважената част от 18.75 % до претендираните 75% ид. ч.; потвърдил е първоинстанционното решение в останалата му част, с която е отхвърлен насрещният иск на С. Й. А., че същата е изключителен собственик на основание чл. 23, ал. 1 СК на 37.37 % ид. ч. от имотите. Въззивният съд е съобразил, че производството е инициирано по иск на В. Ц. Н., предявен срещу С. Й. А., за приемане за установено между страните, че ищецът е изключителен собственик на 75 % ид. ч. от 1/2 ид. ч. от ПИ с идентификатор *** по КК на [населено място], целият с площ от 470 кв. м, находящ се в [населено място],[жк], [улица], ведно с изградената в него жилищна сграда с идентификатор **** - югозападен близнак на два етажа, състоящ се от: първи етаж - входно антре, дневна, спални, баня и тоалет; изба - входно избено антре, складово избено помещение, гараж и тоалет; таван - входно антре, две тавански помещения, баня и тоалет. Според изложеното в исковата молба, страните са бивши съпрузи, като бракът им, сключен на 27.05.1984 г., бил прекратен с влязло в сила на 5.04.2016 г. решение по гр. д. № 4628/15 г. на Районен съд - Варна. Процесният недвижим имот, ведно с изградената жилищна сграда, били придобити по време на брака, по силата на договор за покупко-продажба от 16.01.1995 г., обективиран в нотариален акт № 94/1995 г., срещу цена от 1 600 000 лв. (стари), като част от сумата - 1 300 000 лв., била получена от продаден личен имот, придобит от ищеца по време на брака, но с негови лични средства, а другите 300 000 лв. представлявали дарение от неговия баща. С уточняваща молба вх. 262955/30.07.2020 г., ищецът е посочил, че продажната цена била заплатена на части и в брой, както следва: 150 000 лв. (стари) - в деня на сключване на предварителния договор с продавачите Л. Д. С. и А. Х. С. (7.12.1994 г.); 1 350 000 лв. (стари) - в деня на сключване на окончателния договор (16.01.1995 г.) и 100 000 лв. (стари) - след сключване на окончателния договор, до края на м. февруари, както това било договорено с анекс от 8.12.1994 г. Ищецът претендира да бъде признат за изключителен собственик на 75 % ид. ч. от процесните имоти, като твърди, че вложените в покупката на имотите парични средства са лична негова собственост. Сумата от 1 300 000 лв. (стари) е с произход получена продажна цена от недвижим имот, продаден на 23.12.1994 г., находящ се в [населено място], [улица], който бил придобит срещу цена от 17 844 лв. (стари), изплатени само и лично от ищеца, както следва: 5 000 лв. - лични средства на ищеца, получени от него по дарение от майка му чрез прехвърляне на жилищноспестовен влог на 24.08.1984 г. в общ размер от 10 000 лв., дадени му от майка му през 1990 г., като с тях заплатил първоначалната вноска за закупуване на жилището; банков заем от 2.11.1990 г. от банка „ДСК“ в размер на 12 840 лв., от които били опростени по силата на Постановление на МС 5 000 лв., а остатъкът от 7 840 лв. бил погасяван чрез удръжки от трудовото възнаграждение на ищеца до края на 1992 г., както и с 600 щ. д., получени от бащата на ищеца по дарение лично за него; 300 000 лв. (стари), получени от ищеца по дарение от неговите родители чрез предаване на сумата на 16.01.1995 г., целево за погасяване на продажната цена на имотите. В същия ден на ищеца били дарени и други 200 000 лв. за целите на нотариалното производство (такси и др.), ремонт и дообзавеждане на жилището. Суми по представения от ответницата предварителен договор за покупко-продажба, със страни родителите на ищеца, от една страна, и страните по делото, от друга страна, не били предавани. С. Й. А. е оспорила предявения иск, като се е позовала на съвместен принос за осигуряване на средствата за закупуване на процесните имоти. Твърди, че по време на брака полагала труд и грижи за семейството, като всички получени възнаграждения били влагани в семейния бюджет. Оспорва твърдението, че имотът на [улица]бил закупен с лични средства на ищеца. Твърди, че същият бил закупен през 1990 г. срещу цена от 17 844 лв., както следва: 5 004 лв. - средства, предоставени от родителите й и 12 840 лв. - заем от ДСК, половината от който бил опростен по силата на ПМС от 1989 г. за насърчаване на раждаемостта. Остатъкът, в размер на 6 420 лв., бил погасяван на вноски със средства от заплати. С. А. не оспорва, че апартаментът на [улица]бил продаден през 1994 г. за сумата от 1 300 000 лв. (стари), като цялата сума от продажбата била вложена за покупката на процесния имот. Възразява срещу твърдението, че сумата от 300 000 лв. била дарена на семейството от бащата на ищеца. Твърди, че разликата до 1 600 000 лв., равняваща се на около 2 000 щ. д., била набавена по следния начин: 2 000 щ. д. - предоставени от лицето С. З., по силата на договор за заем, върнат със семейни средства; 100 000 лв. - заплатен задатък по предварителен договор за продажба на първия етаж от сградата, сключен с родителите на ищеца; 1 000 щ. д. - спестявания на семейството. По изложените съображения С. А. моли така предявеният иск да бъде отхвърлен. От своя страна е предявила насрещен иск за приемане на установено в отношенията между страните, че тя е индивидуален собственик на 37.37 % ид. ч. от имотите, с твърденията, че в придобиването им били вложени средства от продажбата на индивидуална нейна собственост в апартамента на [улица], равняваща се на 46 % ид. ч. В. Ц. Н. е оспорил насрещния иск. Окръжен съд – Варна е приел за установено следното от фактическа страна: Страните сключили граждански брак на 27.05.1984 г., прекратен с влязло в законна сила на 5.04.2016 г. решение по гр. д. № 4628/2015 г. по описа на ВРС. Видно от нотариален акт № 94/1995 г., на 16.01.1995 г. В. Ц. Н. и С. Й. Н. закупили от Л. Д. С. и А. Х. С. 1/2 ид. ч. от дворно място, находящо се в [населено място],[жк], [улица], с площ от 470 кв. м, ведно с построената в същото жилищна сграда - югозападен близнак на два етажа, за сумата от 211 772 лв. Между страните липсва спор, че за процесния имот била заплатена сумата от 1 600 000 лв. (стари). От представените 3 бр. предварителни договори, сключени между продавачите Л. Д. С. и А. Х. С. и купувачите В. Ц. Н. и С. Й. Н., се установява, че договорената цена била променяна няколко пъти, като с последния била уговорена продажна цена от 200 000 лв., 100 000 лв. от които купувачите заплатили в деня на сключване на договора, а останалите - при сключване на сделката. През периодите 9.01.1984 г. – 2.06.1985 г. и 2.01.1987 г. - 5.06.1988 г. С. А. била студент в Медицински университет - Варна, специалност „Медицина“, Съгласно копието на трудовата й книжка същата работила в периода 15.11.1989 г. - 1.02.2011 г. като лекар по трудово правоотношение. Приети са справки за брутното трудово възнаграждение, получавано от В. Ц. Н. в периода м. март 1987 г. - м. януари 2007 г. По делото е приобщено искане от 20.08.1984 г. относно безвъзмездното прехвърлянето от Р. Т. Н. на В. Ц. Н. на сумата от 10 000 лв., представляваща остатък от жилищен влог № 14/24141, както и всички права и задължения по записания от Р. Н. заем в размер на 6 000 лв. Видно от копие от спестовна книжка, издадена на името на Р. Т. Н., а след това - на В. Ц. Н., към 24.08.1984 г. размерът на наличната сума по сметката възлизал на 10 000 лв. В периода 28.11.1985 г. - 31.12.1989 г. били извършени няколко тегления на суми в брой, в резултат на което към 31.12.1989 г. е отбелязана налична сума от 1 140.09 лв., а към 31.12.1990 г. – 1 151.49 лв. Със заповед № К-522/11.01.1990 г. В. Ц. Н. и семейството му били настанени в апартамент № 80, находящ се в [жилищен адрес] [улица], считано от 1.02.1990 г., който закупили с договор № 15830/24.10.1990 г. за сумата от 17 844 лв. От представената по делото молба от Държавна спестовна каса за вписване на законна ипотека на жилище – апартамент № 80, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] се установява, че за покупката бил отпуснат заем в размер на 12 840 лв. С писмо № 4551/30.10.1990 г. Район „Приморски“ уведомил ОНС Варна, направление „Държавни имоти“ за пълно покритие на задълженията на В. Н. - обявен купувач на жилище, съгласно заповед № 1908/6.09.1990 г., както следва: 5 004 лв. - собствени средства и 12 840 лв. - заемни средства, всички внесени по сметка на СЕСК. С нотариален акт № 68/22.12.1994 г. В. Ц. Н. и С. Й. Н. продали на Д. М. Д. описания по-горе апартамент № 80 за сумата от 121 439 лв. (стари). Свидетелката К. И. твърди, че през есента на 1992 г. или 1994 г. ищецът закупил апартамент в [населено място]. Средствата за покупката били предоставени от майка му, след сватбата между страните, през 1984 г. Поради нецелесъобразно разходване на средствата от семейството, Р. Н. поискала от сина си да върне част от сумата – 5 000 лв. Първото дете на страните се родило през 1984 г., а второто през 1989 г. След като на В. Н. му било предоставено по-голямо жилище, родителите му дали сумата от 5 000 лв. Свидетелката заявява, че присъствала на предаването на тази сума в дома на семейство Н. в [населено място], през пролетта на 1990 г. Според свидетелката описаните обстоятелства се осъществили след раждането на второто дете в семейството, т. е. към 1989 г. - 1990 г. Останалата част от цената на имота била заплатена чрез кредит от ДСК. На К. И. й е известно също така, от бащата на В., че той му дал и сума около 500-600 щ. д. По-късно Н. подпомогнали сина си за покупката на къща, тъй като средствата от продажбата на апартамента не били достатъчни. Свидетелката заявява, че не познава родителите на ответницата, като й е известно от родителите на В., че те нямали възможност да подпомагат семейството и от тях семейството не получило нищо. Семейството на В. и С. живяло една година в [населено място], след раждането на големия им син. След завършване на висшето си образование, В. веднага започнал работа в [населено място], а година по-късно се преместила и С.. Бащата на В. - Ц., се върнал от Л. през 1982 г. Свидетелката сочи, че родителите на ищеца закупили автомобил на дъщеря си през 1989 г. След влакова катастрофа, сестрата на В. (П.) пострадала сериозно, наложило се продължително лечение, включително и в чужбина. Родителите на ищеца помагали и на неговата сестра, освен с грижи и с финансови средства. След преустановяване на лечението, апартаментът в [населено място] бил продаден, а с получените средства родителите и сестрата на В. се преместили в [населено място], за да са заедно. Свидетелката излага, че от В. й е известно, че оказвал помощ на съпругата си при пазаруване и в домакинството, тъй като поради заболяване й е противопоказно да вдига тежко. Гостувала в дома им на вечеря, ищецът се грижел за напитките, а съпругата му - за сервирането на ястията. Свидетелката П. Н. (сестра на В. Н.) излага, че страните по делото станали съпрузи през 1984 г., като в началото живеели във ведомствено жилище на родителите на ответницата, а в периода 1985 г. - 1986 г. - в дома на родителите на ищеца в [населено място], като тогава били студенти, не работели и били издържани от родителите на ищеца. През 1986 г. семейството се преместило в [населено място]. След раждането на второто им дете през 1989 г. им било предоставено по-голямо жилище на [улица], което впоследствие закупили със средства, предоставени от родителите на В. Н. – 5 000 лв., и чрез банков заем. Свидетелката заявява, че помни цената на имота - около 18 000 лв. Спомня си, че през 1984 г. родителите й продали имот в [населено място], като получените средства внесли в спестовна сметка на Р. Н.. През м. август 1984 г. набраната от влога сума възлизала на 10 000 лв. и същият бил прехвърлен на ищеца за закупуване на жилище. Към момента на сключване на брака между страните родителите на ответницата били в Странджа-Сакар и за всички било ясно, че не са заможни. През 1985 г., по изрично желание на майка му, В. Н. изтеглил и върнал на последната част от сумата – 5 000 лв., които тя да съхранява до закупуване на жилище. Свидетелката излага, че към този момент баща й работел в Л.. През 1988 г. свидетелката претърпяла влаков инцидент, който наложил тригодишно лечение във Франция. По време на болничния престой (на разноски на БДЖ), била придружавана от майка си, за което тя получавала командировъчни. През 1992 г., поради повишаване курса на щатския долар, ищецът поискал от баща си 600 щ. д., с цел покриване задължението по заема за жилището, на който разговор присъствала свидетелката. През 1994 г. страните продали апартамента на [улица], за което получили сума от 1 300 000 лв. Бащата на В. Н. предоставил сума от 8 000 щ. д., с левова равностойност 500 000 лв. (стари), която сума съставлявала всичките му спестявания от Л.. От тях 300 000 лв. били вложени за покупката на къщата в[жк], а останалите 200 000 лв. - за ремонт на къщата. По време на ремонта на къщата страните, заедно с двете си деца, живеели в дома на свидетелката. Свидетелят С. З. излага, че от края на 1987 г. са колеги с ищеца, като си спомня, че последният закупил жилището на [улица]през 1990 г., тъй като по едно и също време всички колеги си закупили жилищата. Ищецът му споделил, че за закупуването на жилището получил от родителите си сумата от 5 000 лв. Знае също, че бащата на ищеца работил в Л.. Сочи, че често с ищеца водели големите деца на спорт и пазарували. В. извършвал по-тежките домакински дейности - тупане на пътеки пред входа, а след преместването на семейството във „В.“ ищецът му е споделял, че коси трева, полива, подстригва храстите. Според свидетеля С. А. е добър готвач, при гостуванията в дома им тя готвела. Свидетелят заявява, че не е давал в заем пари на страните, тъй като самият той също имал нужда от такива. Свидетелката Л. А. - майка на ответницата, излага, че от началото на 1984 г. заедно със съпруга й се преместили в С.- С.. Когато отишли на място, държавата им изплатила помощ от 10 000 лв., получавали високи доходи - свидетелката 400 лв. месечно възнаграждение, а съпругът й – 700 лв., които впоследствие се увеличили на 1 000 лв. Разполагали с възможността да отглеждат и земеделска продукция (оранжерийни зеленчуци и тютюн), изкупувана от държавата. Преместили се там, за да издържат и подпомагат двете си дъщери. Спомня си, че страните по делото сключили брак през м. май 1984 г. в [населено място], след което се установили да живеят във ведомственото жилище на свидетелката А., до предоставяне на ведомствено жилище на В. в [населено място], на [улица]. След раждането на второто им дете им било предоставено по-голямо жилище в същия блок, което впоследствие закупили. През м. септември 1990 г., след приключване низането на тютюн, свидетелката, заедно с по-малката си дъщеря, отишла във Варна, за да даде на С. сумата от 5 000 лв. за покупката на предоставено ведомствено жилище. Предаването на сумата извършила в първоначално предоставеното жилище на семейството, в присъствието на С., сестра й и ищеца. Така дадената сума била получена след изплащане стойността на реколтата тютюн и изтегляне на 3 000 лв. от спестовната сметка на съпруга на свидетелката. Парите били поставени в бял плик и оставени от Л. А. върху малка масичка в кухнята. При предаването им В. Н. предложил съставяне на разписка. Свидетелката не знае родителите на ищеца да са оказвали финансова помощ на семейството през този период. Според нея те са имали финансови затруднения заради лечение на дъщеря им във Франция, след претърпяна влакова катастрофа. Смята, че с получените от Ц. Н. средства от работата му в Л. били закупени лек автомобил „Л.“, апартамент в „С.“ и други имоти. Твърди, че дъщеря й вършела цялата домакинска работа - готвене, чистене, пране, гладене, преди раздялата между страните. Сочи, че през 1985 г. тя и съпруга й взели голямото дете – Ц., и отпътували за Странджа-Сакар. От там също подпомагали страните чрез изпращане на колеги с храна, месо, зеленчуци, включително и чрез предоставяне на парични средства. Докато С. била студентка, родителите й изцяло я издържали. Свидетелката К. М. - сестра на С. А., излага, че когато родителите им отпътували за Странжа-Сакар, тя била ученичка в гимназията, а сестра й вече била завършила. Родителите им се преместили, за да могат да ги издържат. Получавали по-високи трудови възнаграждения и допълнителни доходи от отглеждането на зеленчуци и тютюн. В началото на есента на 1990 г. семейството на сестра й закупило ведомствено жилище, част от средствата за което били предоставени от родителите й, по искане на С.. Свидетелката си спомня за сумата от 5 000 лв., тъй като присъствала на предаването на парите от майка й в по- малкото жилище на сестра й, където били и С., и В.. Парите били поставени в бял плик и оставени от майка й на масата. След даването на сумата, В. Н. предложил съставяне на разписка, при което А. казала, че дава средствата, за да помогне на детето си. Според свидетелката сестра й сама изпълнявала всички домакински задължения; не е виждала съпруга й да готви, глади или да помага в домакинството. Докато със сестра й били студентки, родителите им ги издържали. Въззивният съд е намерил обжалваното пред него първоинстанционно решение за валидно и допустимо. В тази връзка е счел за неоснователно възражението на С. А. за недопустимост на решението. Визирал е, че молбата на В. Н., с която същият моли искът му да се счита предявен за трансформация на лично имущество в размер на 75 %, е депозирана в съда преди, съответно е била докладвана в първото съдебно заседание по делото, проведено на 5.06.2018 г., и преди приемането на окончателния доклад по делото. Изложил е, че обективираният в определение № 3994/4.04.2018 г. доклад е само проект. Окончателният доклад е извършен и приет в открито съдебно заседание, след съобразяване на изложеното в уточняващата молба за претендираните 75 % трансформация на лични средства. Твърденията за произхода на вложените средства са идентични, като е променен размерът на претендираната трансформация. Окръжен съд – Варна е посочил, че съгласно разясненията, съдържащи се в т. 4 от ТР № 5/2013 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в случаите на придобиване на недвижим имот през време на брака с договор за покупко-продажба на името на двамата съпрузи може да се установява пълна и частична трансформация на лично имущество на основание чл. 23, ал. 1 и 2 СК. Съгласно разпоредбите на чл. 21, ал. 1 СК вещните права, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити. Според ал. 3 на същия член съвместният принос се предполага до доказване на противното. За заварени от новия СК бракове, какъвто е и бракът между страните по делото, се прилага законовият режим на съпружеска имуществена общност, след като съпрузите не са уредили отношенията си с брачен договор или не са избрали режим на разделност. Съвместният принос на съпрузите се предполага оборимо при възмездните придобивни основания - чл. 21, ал. 3 СК. Критерият за преобразуване на лично имущество в закупения през време на брака имот е изцяло обективен - изследва се характерът на вложените в придобиването средства. По силата на чл. 23 СК едно имущество или право, което е лично, запазва този си характер, дори да се превърне в друг обект. Независимо от конкретния придобивен способ, законът приема, че щом в придобиването на имущество по време на брака е вложено лично имущество, то лично притежание на съпруга става съответната част от придобитото, т.е. придобитото през време на брака, независимо на чие име, е с характера на вложените в придобиването средства. Ако те са изцяло или отчасти лични на единия съпруг, другият няма принос в придобиването - изцяло или за съответната част. Във въззивното решение е отразено, че всяко възражение за трансформация по чл. 21, ал. 1 и ал. 2 СК от 1985 г. (отм.), съответна на чл. 23, ал. 1 и ал. 2 СК от 2009 г., по същество не е оспорване на „съвместния принос“, а опровергаване на презумпцията за съвместен принос, поради което и доказателствената тежест не е за този, който поддържа, че следва да се приложи разпоредбата на чл. 19, ал. 3 СК от 1985 г. (отм.), респ. чл. 21, ал. 3 СК от 2009 г., а за поддържащия влагането на лични средства, който следва да изключи приложението на презумпцията, установявайки пълно и пряко влагането на извънсемейни, лични средства в придобиването на конкретна вещ или вещно право. Само доказаното при условията на пълно и пряко доказване влагане на суми, които имат личен характер, може да обуслови извод, че презумпцията за съвместен принос е оборена. Съдът е приел, че по делото липсва спор, че процесният имот, представляващ 1/2 ид. ч. от дворно място, ведно с построената в същото жилищна сграда-югозападен близнак, е бил придобит на 16.01.1995 г. за сумата от 1 600 000 лв. (стари). Липсва и спор, че част от сумата - 1 300 000 лв. (стари), е била получена от продажбата на друг имот на страните - апартамент № 80, находящ се на [улица], придобит от тях на 24.10.1990 г. По делото и двамата бивши съпрузи твърдят, че са вложили лични средства в придобиването на първия си апартамент, сумата от продажбата на който впоследствие вложили в закупуването на процесния имот. Съдът е приел за безспорно по делото, че апартамент № 80 е бил придобит за сумата от 17 844 лв., от които 12 840 лв. - изплатени чрез изтеглен заем от ДСК, като спорът е за произхода на останалите 5 004 лв., за които всяка от страните твърди, че е формирана от лични средства. Ищецът твърди, че сумата от 5 000 лв. е част от жилищен влог, който му бил прехвърлен от майка му още през 1984 г. Въззивният съд е приел, че тези твърдения са опровергани от събраните писмени доказателства, съгласно които към 31.12.1989 г. наличната сума по влога е 1 140.09 лв., а към 31.12.1990 г. - 1 151.49 лв., т.е. към датата на придобиване на апартамент № 80 по тази сметка вече не е имало налични 5 000 лв., а и след сключване на договора по същата сметка са останали налични 1 151.49 лв., т.е. сумата от тази сметка не е била нито изтеглена, нито вложена за закупуването на имота. Въззивният съд е посочил, че във връзка с предаването на сумата от 5 000 лв. са събрани гласни доказателства, като и двете групи свидетели си спомнят, че сумата е била предадена „на ръка“ - съответно от майката на ищеца - лично за него, и от майката на ответницата - лично за нея. Твърденията на страните са, че сумата от 5 000 лв. е била внесена от пари в брой, а за остатъкът 12 840 лв. представлявал изтеглен заем от ДСК. Заключил е, че доколкото не може да се установи по категоричен начин кои точно суми са били вложени в закупуването на апартамента - тези, дадени от родителите на ищеца, или дадените от родителите на ответницата, никоя от страните не е установила по безспорен начин, че е вложила лични средства в размер на 5 000 лв. По отношение на тегления заем съдът е изложил мотиви, че презумпцията за съвместен принос не е оборена, тъй като изтегленият по време на брака заем, наполовина опростен, е бил изплатен по време на брака между страните. През този период и двамата съпрузи работели и полагали грижи за децата и семейството, предвид което и двамата имат съвместен принос по смисъла на чл. 21, ал. 2 СК както в задоволяване нуждите на семейството, така и в покриването на разходите за това съобразно разпоредбата на чл. 32, ал. 1 СК. Ето защо съдът е направил извод, че доколкото апартамент № 80 е представлявал съпружеска имуществена общност, то и получената от продажбата му сума също е била обща собственост на двамата съпрузи. Поради това е намерил за неоснователно както твърдението на В. Н., че този апартамент е негова лична собственост, така и това на С. А., че нейна лична собственост са били 46 % от него. Приел е, че сумата от 1 300 000 лв. (стари), получена от продажбата му и вложена в закупуването на процесния имот, е със съвместен произход и не се явява трансформация на лично имущество за никой от двамата съпрузи. Относно следващия спорен въпрос – за произхода на остатъка от 300 000 лв. (стари), платени за спорния имот, Окръжен съд – Варна е съобразил твърденията на В. Н., че тази сума била дарена от неговите родители преди сключване на окончателния договор. Съдът е кредитирал показанията на свидетелката К. И., която си спомня, че за къщата на В. не му достигали парите и неговият баща му дал доларите да си доплатят. Свидетелката П. Н. излага, че баща й работел в Л., и когато страните продали апартамента на [улица]и получили 1 300 000 лв., баща й дал на брат й В. долари с левова равностойност 500 000 лв. (стари), от които 300 000 лв. за имота и 200 000 лв. за ремонт и други разходи. В тази връзка съдът е намерил за недоказано твърдението на А. за получена част от сумата под формата на заем, предоставен им от С. З., предвид категоричното отричане от страна на последния, разпитан като свидетел по делото, да е давал заем на страните. По делото не са събрани и никакви доказателства досежно произхода на сумата от 100 000 лв. - че били заплатен задатък по предварителен договор за продажба на първия етаж от сградата, сключен с родителите на ищеца, както и влагането на 1 000 щ. д. - спестявания на семейството. Въззивният съд е приел, че с оглед на така коментираните гласни доказателства, преценени от него съгласно разпоредбата на чл. 172 ГПК и възприети в тази им част за последователни и непротиворечиви, по делото се установява извънсемейният произход на сумата от 300 000 лв. (стари), като дадена лично на В. Н. от неговите родители. Въз основа на изложеното, Окръжен съд – Варна е заключил, че предявеният от В. Н. иск е основателен до размер на 300 000 лв. (стари), т.е. за трансформация на лични средства в размер на 18.75 %. Насрещният иск, предявен от С. А. за установяване на трансформация на лични средства в размер на 37.37 %, съдът е намерил за изцяло недоказан и поради това - неоснователен. Жалбоподателката С. Й. А. атакува въззивното решение като необосновано, неправилно и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК А. твърди, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване по следните въпроси: 1. Следва ли съдът да основава извода си за дарени парични средства на ищеца от неговия баща, които да обусловят трансформация на лични средства в размер на 18.75 % от спорния имот, само на база на свидетели, които са в пряка родствена връзка и служебна зависимост от ищеца по делото, без съобразяване на предубедеността им и без съвкупна преценка на целия доказателствен материал по делото; 2. За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва ли да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните. Длъжен ли е съдът да прецени всички доказателства по делото, които са от значение за спора, както и доводите на страните. Излага, че по първия поставен въпрос съдът е приел за осъществено дарствено разпореждане от страна на бащата на ищеца на основание на свидетелските показания на сестрата на ищеца и свидетеля З. - приятел и колега на ищеца, и чиято съпруга работи като аптекар на трудов договор в аптеките, чиито управители са ищецът и неговата сестра. Отделно, съдът е приел, че дадените показания на свидетеля З. са относно дарени средства през 1995 г., когато е закупен процесният имот, докато показанията на въпросния свидетел са за друг период - дарени средства през 1992 г. и касаещи окончателно погасяване на заем от ДСК за закупуване на първото жилище на страните. Свидетелските показания, дадени при условията на чл. 172 ГПК, не са съотнесени към целия доказателствен материал и не са взети предвид всички обстоятелства, свързани с възприемането на установените факти, в това число волята на свидетеля да каже истината. Същевременно в решението на съда не са упоменати и обсъдени показанията на свидетелката И. П., които се отнасят именно за 1995 г., като съгласно тях за доплащане на продажната цена на къщата във „В.“ приятел на В. Н. им предоставил търсените заемни средства. С. А. твърди и че въззивният съд не е обсъдил и писмено доказателство, съдържащо размера на дадени от родителите на ищеца парични средства като капаро по предварителен договор за последваща продажба на партерния етаж от къщата - само 100 000 лв., и не го е отнесъл към договорена сделка между страните по делото и родителите на ищеца, а го е приел за трети предварителен договор между продавачите Сапунджиеви и купувачите Н.. Това не е позволило на съда да обсъди този договор и неговата доказателствена сила, във връзка с доплащането на цената и показанията на свидетелите З. и П. Н.. Жалбоподателката сочи, че показанията на заинтересовани свидетели съгласно императивната норма на чл. 172 ГПК следва да бъдат съпоставени с останалия доказателствен материал. В това отношение намира, че обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС: решение № 110/17.07.2017 г. по гр. д. № 3763/2017 г., решение № 136/30.10.2020 г. по гр. д. № 4746/2019 г. и решение № 34/22.02.2016 г. по гр. д. № 4657/2015 г., съгласно която съдът е длъжен да мотивира защо дава вяра на един свидетел, който е заинтересован в полза на една от страните по делото, а не дава вяра на другите, както и да ги прецени заедно с всички останали доказателства по делото; съдът не може да основава решението си само на показанията на свидетел, който е в родствени отношения със страната, без да са обсъдени всички доказателства по делото; преценката следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му. По втория поставен въпрос, свързан с отхвърляне на претенцията на жалбоподателката за дарени средства в размер на 5 000 лв. от нейната майка през м. септември 1995 г. за закупуване на първото жилище на страните, С. А. твърди, че Окръжен съд – Варна само е преразказал събраните по делото свидетелски показания; тяхното възприемане или отхвърляне не е обсъдено изобщо, нито как те обуславят възприеманата от съда фактическа обстановка и изводи. Съдът не е мотивирал решението си съобразно изискванията на ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по нея – в този смисъл решение № 125/15.01.2020 г. по д. № 1204/2018 г. на ВКС. Жалбоподателката намира обжалваното решение и за недопустимо – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. второ ГПК, като твърди, че в нарушение на чл. 214, ал. 1 ГПК съдът е допуснал „увеличение“ на иска на В. Н. - вместо за претендираните 18.75 %, искът да се счита предявен за 75 % трансформация на лични средства. Счита, че направеното искане не представлява увеличение на иска, а изменение на иска едновременно и по основание и по размер, поради което е недопустимо. В тази връзка сочи, че освен че е променил петитума, Н. е добавил нов правопораждащ факт за лична собственост по чл. 23 СК, различен от първоначално сочения - дарени 300 000 лв. (стари) от бащата за доплащане цената по втория имот. С. А. се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение, предвид пълното разминаване на възприетото от съда като фактическа обстановка по делото и приложените доказателства. Излага, че съдът изобщо не е забелязал и разбрал, че представените три предварителни договора касаят различни правни отношения и различни страни, като за закупуването на процесния имот има два такива - от 7.12.1994 г. и 8.12.1994 г. Счита, че ако съдът беше прочел внимателно тези три договора, вероятно би направил съвсем други изводи. Конкретно, според А., тези доказателства напълно опровергават твърдението, че на 16.01.1995 г. родителите на ищеца са дали 300 000 лв. за доплащане цената на имотите. Жалбоподателят В. Ц. Н. счита решението на въззивния съд за неправилно, поради противоречие с материалния закон и допуснати от съда съществени нарушения на процесуалните правила, както и необосновано. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК. Сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса: длъжен ли е съдът при разглеждане на спора и преди постановяване на съдебния си акт да обсъди всички релевантни и допустими доказателства, възражения и твърдения на страните, в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г., IV г. о., решение № 65/30.07.2014 г. по т. д. № 1656/2013 г., II т. о., решение № 10/1.02.2012 г. по гр. д. № 130/2011 г., I г. о., решение № 341/11.11.2011 г. по гр. д. № 992/2010 г., I г. о., ГК. Излага, че Окръжен съд – Варна е разрешил неправилно спора между страните относно произхода на средствата, с които е бил придобит имотът на [улица]. Обсъждайки твърденията на В. Н. за произхода на сумата от 5 004 лв., представляваща първоначална вноска при покупката на посоченото жилище, въззивната инстанция се е отклонила съществено от доводите на страните и от събраните доказателства. Съдът е обсъдил единствено извлечението от банковата сметка от жилищно-спестовния влог, прехвърлен чрез дарение от майката на ищеца, и въз основа на наличността в нея към датата на покупката е приел, че тя е била недостатъчна за погасяване на вноската от 5 000 лв. Съдът не е обсъдил доводите на страната за това, че след прехвърляне на въпросния влог от майката на Н., сумата от 5 000 лв. е била изтеглена от него и предоставена за съхранение при нея до настъпване на необходимост от тези средства, тъй като е държала дарените от нея парични средства да бъдат похарчени от сина й целево за закупуване на жилище. За тези отношения свидетелстват П. Н. и К. И.. Жалбоподателят заявява, че не е навеждал твърдения първоначалната вноска за закупуване на имота на [улица]да е била теглена от него от сметката по влога, непосредствено преди деня на плащането. Същевременно, отново в нарушение на цитираната практика, съдът е стигнал до два взаимно изключващи се извода. От една страна е приел, че и двете страни са получили в брой (на ръка) по 5 000 лв., всеки един от тях от майка си, но понеже не било ясно точно коя сума е била разходвана за първоначалната вноска, не можело да се направи извод чии средства са били вложени в покупката на жилището. От друга страна, е счел, че В. Н. не е установил наличност по банковата си сметка, с която да е погасил първоначалната вноска. Освен това въззивният съд не се е произнесъл по възраженията на жалбоподателя и по изтъкнатите от него доводи, касаещи достоверността на показанията на свидетелите на насрещната страна и явните противоречия между тях и останалите събрани по делото доказателства. В. Н. сочи, че съдът, в нарушение на процесуалното си задължение да обсъди всички събрани по делото доказателства, е приел, че и двете страни са получили по 5 000 лв., всеки един от своята майка целево. Счита този извод за изцяло лишен от мотиви, тъй като Окръжен съд - Варна е бил длъжен да анализира и изложи подробни мотиви за това на коя група свидетели дава вяра, евентуално защо в случая дава вяра и на двете групи свидетели. Намира, че разрешението на този процесуален въпрос е дадено в противоречие с решение № 159/22.06.2016 г. по гр. д. № 1871/2014 г. на ВКС, ІІ т. о. и цитираните в него решения. Жалбоподателят се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК, като твърди, че в резултат на необоснованите и взаимно изключващи се изводи относно произхода на сумата от 5 000 лв., с която е била платена първоначалната вноска за жилището на [улица], съдът е стигнал до неправилното заключение, че не е налице дори частична трансформация на лично негово имущество, както и че сумата, получена от продажбата му, също е била семейна имуществена общност. Всяка от страните оспорва касационната жалба на противната страна. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационните жалби са процесуално допустими, тъй като са подадени в срок, от надлежни страни, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е нищожно. Съдът счита, че същото не е и недопустимо. В частност, същото не е поставено по незаконосъобразно изменен иск, каквито доводи са изложени от С. А.. Видно от депозираната искова молба, В. Ц. Н. е предявил срещу С. Й. Н. (А.) иск с правно основание чл. 23, ал. 2 СК - за признаване за установено, че ищецът е индивидуален собственик на 18.75 % ид. ч. от 1/2 ид. ч. от ПИ с идентификатор *** по КК на [населено място], целият с площ от 470 кв. м, находящ се в [населено място],[жк], [улица], ведно с изградената в него жилищна сграда с идентификатор **** - югозападен близнак на два етажа, състоящ се от: първи етаж - входно антре, дневна, спални, баня и тоалет; изба - входно избено антре, складово избено помещение, гараж и тоалет; таван - входно антре, две тавански помещения, баня и тоалет. Ищецът твърди, че за покупката на горните имоти, осъществена на 16.01.1995 г., се наложило да бъде продаден друг имот, закупен по време на брака на страните, но с негови лични средства, находящ се на [улица], бл. 705. Заявява, че при придобиването на процесните имоти, на обща стойност 1 600 000 лв. (стари), освен общите семейни средства в размер на 1 300 000 лв. (стари), била вложена и сума в размер на 300 000 лв., предоставена му по дарение от неговия баща и обуславяща трансформация на негово лично имущество за посочената идеална част от имотите. След депозиране на отговор на исковата молба и предявяване на насрещен иск от С. А., В. Н. е оспорил насрещния иск с твърдения, че визираните по-горе имоти са били заплатени изцяло с негови средства – освен дарената от баща му сума в размер на 300 000 лв. (стари), същият бил вложил 1 300 000 лв. (стари), представляващи получени парични средства от продажба на личното му жилище – апартамент № 80, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес]. С молба, депозирана в първото редовно проведено открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд, В. Н. е направил изменение на претенцията си, като е поискал да бъде признат за изключителен собственик на основание чл. 23, ал. 2 СК не на 18.75 %, а на 75 % ид. ч. от имотите. При това изменение, допуснато от Районен съд – Варна с определение от 5.06.2018 г., ищецът е посочил и че е получил от баща си по дарение общо 8 000 щ. д., с левова равностойност 500 000 лв. (стари), от които 300 000 лв. (стари) били изразходвани за заплащане на продажната цена, а 200 000 лв. (стари) – за други разходи във връзка с покупката (такси и др.) и за ремонт. Въззивният съд е намерил исковата претенция на В. Н. за неясна, поради което с определение № 260022/29.06.2020 г. е оставил исковата му молба без движение с указание да уточни цената на процесните имоти, кога и как същата е била заплатена, на каква част Н. иска да бъде признат за изключителен собственик, както и какъв е размерът и произходът на вложените от него лични средства. С молба вх. № 262955/30.07.2020 г., в дадения му срок, В. Н. е посочил, че процесните имоти са били закупени на цена от 1 600 000 лв. (стари), заплатена на три части: 150 000 лв. (стари) – на 7.12.1994 г., 1 350 000 лв. (стари) – на 16.01.1995 г. и 100 000 лв. (стари) – до края на м. февруари 1995 г. Уточнил е, че 1 300 000 лв. (стари) са били получени от продажбата на визирания по-горе апартамент № 80, придобит по време на брака на страните, но изцяло с негови средства (заплатена цена за същия от 17 844 лв., изплатени, както следва: 5 004 лв. – лични средства на Н., дарени от майка му чрез прехвърляне на жилищноспестовен влог; банков заем от 2.11.1990 г. в размер на 12 840 лв., от който по силата на ПМС били опростени 5 000 лв., а остатъкът от 7 840 лв. бил погасяван от удръжки от трудовото му възнаграждение, както и с дарение от баща му в размер на 600 щ. д.); останалата сума в размер на 300 000 лв. (стари) била дарена от родителите му, заедно с още 200 000 лв. (стари) за целите на нотариалното производство и за ремонт и обзавеждане на жилището. Въззивният съд е разгледал иска на В. Н. съгласно направеното с молбата от 30.07.2020 г. уточнение. Въз основа на гореизложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че въззивното решение не е недопустимо, като постановено по недопустим иск – изменен в нарушение на чл. 214, ал. 1 ГПК. Още с първоначалната искова молба са наведени съществените доводи, обуславящи претенцията, а именно, че в закупуването на имотите в[жк]са били вложени лични средства на В. Н. – получени от продажбата на закупен само с негови средства апартамент на [улица], както и 300 000 лв. (стари) – по дарение от баща му. Самата искова молба, включително след увеличението на претенцията, е била нередовна, предвид неясните, непълни и противоречиви твърдения в нея. Съобразно правомощията си въззивният съд законосъобразно е оставил исковата молба без движение, като след направеното уточнение поправената искова молба се счита за редовна от деня на подаването й (чл. 129, ал. 5 ГПК). Същевременно исковата молба не е нередовна след направеното уточнение, респективно – въззивното решение не е недопустимо като постановено по нередовна искова молба. Съдът намира, че следва да допусне касационно обжалване по жалбите и на двете страни на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като по формулирания от тях въпрос, уточнен и конкретизиран от настоящата съдебна инстанция, съобразно правомощията й: за задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото, които са от значение за спора, както и доводите на страните, и да обоснове направените от него изводи, обжалваното решение противоречи на задължителната практика на ВКС и на практиката на ВКС, обективирана в: ТР № 1/9.1.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1/4.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 19, решение № 65/30.07.2014 г. по т. д. № 1656/2013 г., ІІ т. о., решение № 15/30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г., ІV г. о., решение № 125/15.01.2020 г. по т. д. № 1204/2018 г., ІІ т. о. и др. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,