Определение № 166 от 05.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4777/2019 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 18 754/18.09.2019 година, подадена от В. И. В., против определение № 2984/16.09.2019 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 7-ми състав, постановено по ч. гр. д. № 3284/2019 година. С обжалваното определение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил определение № 14 133/11.06.2019 година на Софийски градски съд, първо гражданско отделение, 21-ви състав, постановено по гр. д. № 5871/2019 година в частта му, с която е оставено без уважение направеното от частния жалбоподател искане за освобождаване от задължението му за внасяне на част от дължимата се държавна такса в размер на 2000.00 лева по предявения от него против Върховния касационен със иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 50 000.00 лева и за претърпени имуществени вреди в размер на 250 000.00 лева. За останалата част от дължимата се държавна такса-10 000.00 лева молбата по чл. 83, ал. 2 от ГПК е била уважена от първоинстанционния съд. В подадената от В. И. В. частна касационна жалба се излагат доводи за това, че определението на Софийския апелативен съд е неправилно, като е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до необосноваността му. Направено е искане същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което молбата му по чл. 83, ал. 2 от ГПК да бъде уважена за пълния размер на същата, а не само за сумата от 10 000.00 лева по първоинстанционното определение. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК частният жалбоподател твърди, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Софийския апелативен съд. В. И. В. е бил уведомен за обжалваното определение на 11.10.2019 година, а подадената от него срещу същото частна касационна жалба е с вх. № 18 754/18.09.2019 година. Предвид на това жалбата е подадена в предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че първоинстанционният съд, излагайки подробни мотиви, е оставил без уважение искането на В. за освобождаване от задължението за заплащане на държавна такса от 2000.00 лева, като го е освободил от задължението да заплати такса в размер на 10 000.00 лева. Подадената против първоинстанционното определение частна галба не била подкрепена от доказателства за твърденията на частния жалбоподател, че няма средства да внесе дължимата се държавна такса от 2000.00 лева, поради което трябвало да бъде оставена без уважение. Не били налице предпоставките по чл. 83, ал. 2 от ГПК, които следвало да се преценяват съвкупно за достигане на извод дали страната няма достатъчно средства да заплати дължимата държавна такса. От представените декларации въззивният съд правел извод, че В. не е в невъзможност да заплати дължимата се държавна такса. Същият притежавал недвижимо имущество, получавал пенсия и наем, ренти в размер на 572.00 лема общо, бил съдружник в търговско дружество, на което бил и управител. Така установените от значение за преценката на основанието по чл. 83, ал. 2 от ГПК сочели на извод, че В. има възможност да се снабди с необходимата сума от 2000.00 лева за заплащане на дължимата се държавна такса, а също така и на разноските по делото. Доходите на В. били достатъчни, за да заплати дължимата по делото държавна такса, поради което не били налице предпоставките по чл. 83, ал. 2 от ГПК и не можел да бъде направен извод за липса на достатъчно средства за заплащане на дължимата се по делото държавна такса от 2000.00 лева. Освен това съставът на Софийския апелативен съд се е възползвал от възможността по чл. 272 от ГПК и е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, според които В. притежава в съсобственост три недвижими имота-апартамент в [населено място],[жк], дворно място с постройка в [населено място],[жк]и дворно място и постройка в [населено място],[жк]. Същият бил съдружник в „Топстрой-Д. В“ ООД с дружествен дял от 2500.00 лева. Представеното експертно решение на ТЕЛК удостоверявало здравословното състояние на В. към 08.07.2008 година, но не и понастоящем. Поради това нямало основание за освобождаването му о пълния размер на дължимата се държавна такса. С оглед високия размер на дължимата се държавна такса, определен спрямо размера на иска, и възрастта на В. (72 години) той следвало да бъде освободен от задължението за внасяне на част от дължимата се държавна такса от 10 000.00 лева, като трябвало да внесе остатъка от 2000.00 лева. С оглед на горното в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК В. И. В. е поискал обжалваното определение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това налице ли са единни критерии при преценка на социалния статут на лицата във връзка с освобождаването от държавна такса по чл. 83, ал. 2 от ГПК; за това, когато доходите на лицето са близки до минималната работна заплата за сраната, а държавната такса е над 3.5 пъти размера на минималната работна заплата, следва ли да се откаже искането за освобождаване от държавна такса по чл.83, ал. 2 от ГПК; за тона, когато лицето притежава имот, от който няма възможност да реализира доходи, нито пък може да го продаде, за да заплати държавната такса, това основание ли е за отказ за освобождаване от държавна такса по чл. 83, ал. 2 от ГПК; за това, когато лицето е съдружник в търговско дружество, а още повече на такова без дейност, което не реализира доходи, това основание ли е за отказ за освобождаване от държавна такса по чл. 83, ал. 2 от ГПК; за това, когато съдът е събрал служебно данни за участие в търговско дружество по делото, във връзка с което се иска освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса и след като събира доказателства по собствена инициатива, следва ли да провери липсата на дейност и доходи от тези дружества, включително и липса на декларация по чл. 50 от ДОПК и за това докъде следва да се простира служебното начало при извършване на преценката относно имущественото състояние на лицето при разглеждането на искането за освобождаване от задължението за държавна такса по чл. 83, ал. 2 от ГПК. Отговорът на така поставените въпроси се съдържа във формираната по отношение на освобождаването от държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК константна съдебна практика. Съгласно същата съдът е длъжен да извърши преценката въз основа на представените доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословно състояние, трудова заетост и други установени по делото обстоятелства, които са относими към възможността за изпълнение на задължението за внасяне на държавната такса. При тази преценка съдът е задължен да изясни общото имуществено състояние на страната и да го съпостави с пълния размер на дължимата се държавна такса, за да прецени дали страната разполага с достатъчно средства за заплащането й. При проверката за притежаваното от лицето имущество съдът може да извършва справка в публичните регистри по собствена инициатива и без направено от страната искане за това. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, поради което не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на определението му по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по отношение на този въпрос. Наличието на такава практика изключва допускането на обжалваното определение до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като В. не е изложил твърдения, които да обосноват извода, че практиката е неправилна и трябва да бъде изоставена или пък че трябва да бъде осъвременена с оглед на промени в законодателството или в обществено икономическия живот. Освен това така както са формулирани правните въпроси част от тях касаят отделни елементи от имуществото на В. И. В., които сами по себе си не могат да послужат като основание за освобождаването му от задължението за внасяне на държавна такса. Те задължително следва да бъдат преценяване в съвкупност с останалите елементи от имуществото на В. и изводът за това дали същият разполага със средства да заплати държавната такса или не може да бъде направен само въз основа на съвкупната преценка на имуществото. Друга част от въпросите предполагат отговор свързан с направените въз основа на фактите по делото конкретни изводи на въззивния съд. По този начин обаче ще се направи проверка на правилността на изводите на въззивния съд за възможността на частния жалбоподател да заплати дължимата се държавна такса по предявения от него иск. Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС такава проверка е недопустима във фазата на допускането на обжалвания акт до касационно обжалване, в която на проверка подлежат само правните, но не и фактическите изводи на въззивния съд. Последните подлежат на проверка на един по-късен етап, а именно при разглеждането на касационната жалба по същество, след като обжалваният съдебен акт вече е допуснат до касационно обжалване. Затова правният въпрос, който служи като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване не може да се отнася до правилността на обжалвания съдебен акт, до правилността на възприетата от въззивния съд или до извършеното от него обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая така както са формулирани правните въпроси са свързани с фактическите констатации на въззивния съд и с извършеното от него обсъждане на събраните по делото доказателства, поради което и съгласно указанията по т. 1 от ТР № 1/10.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС не може да послужат като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Софийския апелативен съд. С оглед на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 2984/16.09.2019 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 7-ми състав, постановено по ч. гр. д. № 3284/2019 година, по подадената против него от В. И. В. частна касационна жалба с вх. № 18 754/18.09.2019 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение