Определение № 60859 от 29.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1853/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 4128/16.03.2021 година, подадена от Районен съд Сливница, срещу решение № 77/04.02.2021 година, на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, VІІ-ми въззивен състав, постановено по гр. д. № 2735/2020 година. С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 2948/13.05.2020 година на Софийски градски съд, първо гражданско отделение, 30-ти състав, постановено по гр. д. № 12 049/2019 година в частта му, с която Районен съд Сливница е осъден, на основание чл. 4, § 3 от ДЕС, да заплати на Х. Г. сумата от 101 703.16 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от нарушение на общностното право, представляващо постановяване на краен съдебен акт-определение от 15.04.2016 година по н. о. х. д. № 226/2016 година по описа на Районен съд Сливница, с което е одобрено споразумение по чл. 381 от НПК, в противоречие с чл. 4, § 2 и чл. 9, § 1 от Регламент (ЕО) № 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета от 26.10.2005 година относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 16.09.2019 година до окончателното заплащане. В подадената от Районен съд Сливница касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният срещу него от Х. Г. иск да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба Х. Г. е подал отговор с вх. № 6282/16.04.2021 година (подаден по пощата на 15.04.2021 година), с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 77/04.02.2021 година, на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, VІІ-ми въззивен състав, постановено по гр. д. № 2735/2020 година, поради което такова не трябва да се допусне, а ако това бъде направено жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано да бъде оставена без уважение, а атакуваното с нея решение да бъде потвърдено. Районен съд Сливница е бил уведомен за обжалваното решение на 15.02.2021 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 4128/16.03.2021 година, като е подадена по пощата на 15.03.2021 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е приел, че между страните нямало спор, а и от представените доказателства по делото се установявало, че при преминаване на българската граница на 14.04.2016 година при Митнически пункт Калотина Х. Г. не бил декларирал пред митническите органи сумата от 52 000.00 €, които били открити при преглед на лицето в горен десен джоб на ризата му, в купюри по 500.00 €, захванати с ластик. Валутата била иззета с протокол за оглед на местопроизшествие по д. п. № 25/14.04.2016 година по описа на Столична Митница. За извършеното, с одобрено на основание чл. 382 от НПК споразумение от 15.04.2016 година по н. о. х. д № 226/2016 година по описа на Районен съд Сливница, Г. бил признат за виновен в нарушение на разпоредби от ВЗ и на Наредба № Н-1 от 01.02.2012 година на Министъра на финансите, за което на основание чл. 251, ал. 1, във връзка с чл. 54, ал. 1 от НК му било наложено наказание 6 месеца лишаване от свобода, отложено с 3-годишен изпитателен срок, а на основание чл. 251, ал. 2 от НК недекларираната сума в размер на 52 000.00 €, предмет на престъплението, била отнета в полза на държавата. През 2015 година било постановено решение от 16.07.2015 година на СЕС (втори състав) по дело C-255/2014 година (R. Michal Chmielewski срещу Nemzeti Ad у- йs Vбmhivatal Dйl-alfцldi Regionбlis Vám- йs Pйnzьgyхri Fхigazgatуsбga), в което било прието, че наказание глоба в размер на 60 на сто от недекларираните парични средства по отношение на суми над 50 000 E. е непропорционално и не съответства на член 9, § 1 от Регламент (ЕО) № 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета от 26.10.2005 година относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността. В публикувана информация на сайта на Народното събрание-мотиви към проекта на Закон за изменение и допълнение на Валутния закон със сигнатура 902-01-64 и дата на постъпване 02.12.2019 година, било посочено, че Европейската комисия била започнала проучване на българския режим на санкции, въведен с чл. 18, 18а и 20 от Валутния закон и с чл. 251 от НК, по повод подадена пред нея жалба. През януари 2011 година били изпратени въпроси до националните органи в рамките на инструмента EU P. (реф. 1536/10/M.). Европейската комисия била анализирала отговорите на националните органи и била стигнала до заключението, че националното законодателство не било в съответствие с принципите на недискриминация, правна сигурност и пропорционалност, както и с правилата за свободно движение на капитали, предвидени в Договора за функциониране на Европейския съюз (OB, C 306, 17.12.2007 година). В резултат на това на 22 юни 2012 година било изпратено официално уведомително писмо (реф. № SG(2012)D/9849, C(2012)3991). От страна нанационалните съдилища са били отправени преюцидиални запитвания относно съвместимостта на българското законодателство с разпоредбите на член 9, § 1 от Регламент (ЕО) № 1889/2005 година. В определението на СЕС (шести състав) от 12.07.2018 година, постановено по дело С-707/2017 година било прието, че член 9, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета от 26.10.2005 година относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, която като санкция за неизпълнение на задължението за деклариране по член 3 от този регламент предвижда, от една страна, отнемане на недекларираната сума в полза на държавата, и от друга страна, наказание лишаване от свобода до шест години или глоба в размер на двойната сума на предмета на престъплението. Произнасянето на СЕС по останалите преюдициални запитвания (съединени дела С-335/18 година и С-336/18 година) било в сходен смисъл.определение от 30.01.2019 година на СЕС (осми състав). На 25.07.2019 година срещу Република България била образувана наказателна процедура-нарушение № 2012/2085 за това, че като поддържа в законодателството си система за наказателни и административни санкции, съгласно която във всички случаи се изисква задължително пълно отнемане на недекларираните парични средства, както и налагане на имуществени глоби или лишаване от свобода, и която предвижда неадекватно определени прагове за налагане на имуществени административни санкции, държавата не била въвела система за налагане на ефективни, пропорционални и възпиращи наказателноправни и административни санкции и поради това не била изпълнила задълженията си по член 4, § 2 и член 9, § 1 от Регламент (ЕО) № 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета от 26.10.2005 година относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността. Европейската комисия била дала двумесечен срок на Държавата членка да съобрази мотивираното становище, като извърши съответните промени в законодателството си. НС било приело отмяната на алинея 2 на чл. 251 от НК с изменение на НК, обнародвано в „Държавен вестник“, бр. 83 от 2019 година. Стъпвайки на така приетата фактическа обстановка съставът на Софийския апелативен съд е приел от правна страна, че производството било образувано по субективно съединени искове с правно основание чл. 4, § 3 от ДЕС за солидарното осъждане на НС на Република България и Районен съд Сливница, да заплатят на Г. сумата от 101 703.16 лева, представляваща обезщетение за претърпените от него имуществени вреди от нарушаване правото на ЕС. Съдебната практика приемала, че вземането на увредените субекти за обезщетение от нарушение на постоянната практика на СЕС се определя от 1) нарушение на правна норма да предостави права на частноправни субекти, 2) нарушението да е достатъчно съществено и 3) наличието на пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната вреда. Относно допуснатото нарушение от Районен съд Сливница се установявало, че същият бил приложил разпоредба от НК чл. 251, ал. 2 от НК, с която се предвиждало, че който не изпълни задължение за деклариране на парични средства, благородни метали, скъпоценни камъни и изделия със и от тях, пренасяни през границата на страната, която е външна граница на ЕС, и стойността на предмета на престъпление е в особено големи размери, се наказва с лишаване от свобода до пет години или с глоба в размер на една пета от стойността на предмета на престъплението. В алинея втора било предвидено, че предметът на престъплението се отнемал в полза на държавата, а когато липсвал или бил отчужден, се присъждала неговата равностойност, която алинея била отменена с изменение на НК, обнародвано в ДВ, бр. 83 от 2019 година. Съгласно член 4, § 2 от Регламент (ЕО) № 1889/2005 година, ако задължението за деклариране, предвидено в член 3, не било изпълнено, парите в брой можели да бъдат задържани след издаване на административно решение в съответствие с условията, предвидени в националното законодателство. В член 9, § 1 от същия регламент било предвидено, че всяка държава-членка въвежда санкции, които се налагат при неспазване на задължението за деклариране по чл. 3., които следвало да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. С тази разпоредба се предоставяло право на съразмерна санкция, поради което държавата членка следвало да предвиди за съответното нарушение санкции в съответствие с посоченото, които да изпълнят посочените по-горе критерии, т. е. да не са прекомерни съобразно извършеното нарушение. Разпоредбата от българското законодателство предвиждала съвместно приложение на отнемането, заедно с наказанието „лишаване от свобода“ по ал. 1, което явно нарушавало предвидения принцип в регламента. Възраженията на Районен съд Сливница, че нарушението не е съществено било неоснователно, тъй като изрично СЕС се бил произнесъл по поставени преюдициални запитвания, че кумулирането на някое от наказанията на чл. 251, ал. 1 от НК с отнемането на недекларираната сума по чл. 251, ал. 2 от НК е в противоречие с разпоредбите –чл. 4, § 2 и чл. 9, § 1 от Регламент № 1889/2005г на ЕС и Съвета. Съгласно съдебната практика направеното тълкуване действало от момента на влизане в сила на тълкувателната норма, т. е. от 2007 година, придадено му било обратно действие, поради което възраженията на Районен съд Сливница, че дадените тълкувания се прилагат занапред били неоснователни. Възраженията, че към момента на постановяване на съдебния акт не е имало относима практика на СЕС, и единственото решението по делото C-255/2014 година, споменавало разпоредбата на чл. 4, § 2 от Регламента само в мотивите, както и се разглеждало наказанието „глоба“, а не мярка, сходна с предвидената в чл. 251, ал. 2 от НК, били неоснователни, тъй като в това решение било прието, че санкция „глоба“ в размер на 60 % от недекларираната сума се приема за несъразмерна и несъответна с принципа за пропорционалност. Отнемането не на процент от сумата, а на цялата, било по-силно и тежко като наказание, поради което се обосновавало неговата несъразмерност. Възраженията, че не били съобразени принципи относно преценяване на тежестта на нарушението били неоснователни, тъй като тази норма съществувала и към 2007 година, било е обърнато внимание през 2012 година от ЕК на българските власти, поради което била известна преценката на действието на разпоредбата. Въз основа на всичко посочено по-горе въззивният съд е приел, че с налагането на имуществената санкция в размер на 52 000.00 €, Районен съд Сливница бил причинил вреда в този размер на Х. Г.. Съдът при постановяване на съдебния акт бил последна инстанция, като не бил изпълнил задължението си да отправи преюдициално запитване за приложението на нормата и дали същата противоречи на европейското законодателство, а също така не бил приложил директно нормата на Регламента, поради което нарушението му било в пряка причинно-следствена връзка с причинените вреди. Въззивният съд, приемал, че извършеното от правораздавателния орган нарушение, обективира признаците на достатъчно съществено, тъй като неизпълнението на задължението за отправяне на преюдициално запитване обективно било достатъчно съществено, доколкото касаело тълкуването на правна норма, от която зависел изхода на делото, в случая приложимата санкция за извършено нарушение от Г.. Същото се отнасяло и за неприлагане на решението на СЕС. Възраженията, че съдебният акт, който бил одобрен, бил споразумение, постановено в производство по чл. 381 от НПК, което било подписано от Х. Г. и от представител на Прокуратурата на Република България, не освобождава съда от задължението му да съблюдава спазването на разпоредбите на Регламента и съдебната практика на СЕС, тъй като същият бил имал правомощията да не одобри представеното споразумение, при преценка, че същото противоречи на закона. Доводите, че съдебният акт бил влязъл в сила били ирелевантни, тъй като с воденото производство не целяло да се отрече или постави под съмнение силата на пресъдено нещо на съдебен акт, а то било насочено към ангажиране на отговорността на съда за репарация на причинените вреди от същия. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Районен съд Сливница е поискал въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по следните правни въпроси, а именно: 1.) Допуснал ли е съдът достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС при постановяване на определението си от 15.04.2016 година, с което е одобрено споразумението, в което наред с налагането на наказание „лишаване от свобода“ при условията на чл. 66 от НК е наложена и мярката по чл. 251, ал. 2 от НК, при условие че определението е постановено преди постановяването на определение от 30.01.2019 година на СЕС (осми състав) по съединени дела С-335/18 година и С-336/18 година, в което за първи път по ясен и недвусмислен начин СЕС приема, че мярката по чл. 251, ал. 2 от НК е несъвместима с правото на ЕС? 2.) Допуснал ли е съдът достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС при постановяване на определението си от 15.04.2016 година, с което е одобрено споразумението, в което наред с налагането на наказание „лишаване от свобода“ при условията на чл. 66 от НК е наложена и мярката по чл. 251, ал. 2 от НК, при условие че в решение от 16.07.2015 година на СЕС (втори състав) по дело C-255/2014 година (R. Michal Chmielewski срещу Nemzeti Ad у- йs Vбmhivatal Dйl-alfцldi Regionбlis Vám- йs Pйnzьgyхri Fхigazgatуsбga), чл. 4, § 2 от Регламент (ЕО) № 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета от 26.10.2005 година относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността не е бил предмет на тълкуване, а определението на СЕС (шести състав) от 12.07.2018 година, постановено по дело С-707/2017 година е постановено след това, като СЕС не е изключил съвместимостта на мярката по чл. 251, ал. 2 от НК с правото на ЕС към 12.07.2018 година, а единствено се произнася по несъвместимостта на кумулативното прилагане на наказанието по чл. 251, ал. 2 от НК с мярката по чл. 251, ал. 2 от НК? 3.) Преди приемането на определението от 30.01.2019 година на СЕС (осми състав) по съединени дела С-335/18 година и С-336/18 година разпоредбите на чл. 4, § 2 и чл. 9, § 1 от Регламент (ЕО) № 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета от 26.10.2005 година относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността налагат ли ясно и недвусмислено задължение на националния съд да не налага мярката по чл. 251, ал. 2 от НК поради нейната несъвместимост с правото на ЕС? 4.) Действието ex tunc на актовете на СЕС, с които СЕС се произнася по същество по преюдициални запитвания за тълкуване, засяга ли правоотношения, споровете, по които са разрешени с влязъл в сила съдебен акт на национален съд? 5.) Следва ли да се приеме, че за да бъде ангажирана извъндоговорната отговорност на Районен съд Сливница в случая, когато е налице основание производството по наказателното дело да бъде възобновено? 6.) Как следва да се квалифицира претенцията на лице, което твърди че е претърпяло вреди вследствие нарушение на общностното право-по ЗОДОВ или по ЗЗД, съответно какъв е процесуалния ред за разглеждане на претенцията? 7.) Към кого е насочен актът на СЕС, с който съответната национална норма е обявена за противоречаща на законодателството на ЕС-пряко към правоприлагащите органи или към законодателната власт, която именно е длъжна да синхронизира вътрешното право с правото на ЕС? Четвъртият и петият от така поставените въпроси не обуславят допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. По отношение на първия от тях то решенията или определенията на СЕС, с които този съд се произнася по отправени до него преюдициални запитвания имат действие ex tunc, като това може да бъде променено и със самия акт, с който се отговаря на запитването да бъде постановено, че той има действие ex nunc. Актът, с който СЕС отговаря на отправеното до него преюдициално запитване не е съдебен акт, с който се разрешава конкретен спор, а такъв с който се дава тълкуване на общностното право. Затова той следва да бъде взет предвид от националните съдилища при разрешаване на повдигнатите пред тях спорове. Евентуалното несъобразяване на това изискване не е пречка решението на националния съд да влезе в сила, като страните по него ще трябва да се съобразяват със силата на пресъдено нещо на това решение. Тази сила обаче не е пречка да бъде ангажирана отговорността на Държавата за вреди от нарушаване на общностното право, ако такива са последвали поради несъобразяването на актът на СЕС. Тази отговорност има различен предмет от спора разрешен от националния съд, с решението с което е нарушено общностното право, поради което и незасяга силата на пресъдено нещо на това решение. По същата причина може да бъде търсена отговорността на Държавата за вреди от нарушаване на общностното право и когато то е нарушено с национално съдебно решение, което е влязло в сила преди постановяване на акта на СЕС по преюдициалното запитване, но се отнася до разрешен с него въпрос. В този случай даденото от СЕС тълкуване на общностното право, ще се преценява с оглед на всички останали данни за да бъде извършена преценка за наличието или не на предпоставките за отговорността на Държавата за нарушението. Петият от въпросите се свърза с възможността за възобновяване на наказателното производство по реда на чл. 422, ал. 1, т. 5, във връзка с чл. 348, ал. 1, т. 1-т. 3 от НПК, но по делото няма данни производството да е възобновено или най-малкото да е направено искане за това. Поради това такъв въпрос не е стоял за разглеждане пред състава на Софийския апелативен съд и не е разрешаван от него. Наред с това съществуването на хипотетична възможност за възстановяване на наказателното производство не е основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, доколкото тази възможност не изключва отговорността на Държавата за вреди от нарушение на общностното право, а и в конкретния случай посочените от касатора разпоредби не допускат възобновяване на наказателното производство при противоречие с решение или определение на СЕС, с което се дава отговор на преюдициално запитване. Такава възможност е предвидена само при наличие на нарушения, констатирани с решение на ЕСПЧ-чл. 422, ал. 1, т. 4 от НПК. Шестият въпрос също не обуславя допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. Този въпрос е разрешен от законодателя с изменението на ЗОДОВ, обнародвани в ДВ бр. 94/20.11.2029 година, като е приет нов чл. 2в, уреждащ реда за разглеждане на искове за вреди от нарушение на правото на ЕС. Въпросът за заварените към момента на тези изменения производства е разрешен в § 6, ал. 2 от ПЗРЗИДЗОДОВ, според който неприключилите до влизането в сила на този закон производства се довършват от съдилищата, пред които са висящи. Обжалваното решение е постановено в съответствие с разпоредбата на § 6, ал. 2 от ПЗРЗИДЗОДОВ, а цитираното от касатора тълкувателно производство е приключило с определение № 1/25.03.2021 година по тълк. д. № 2/2015 по описа на ВКС за приемане на съвместно тълкувателно постановление на съдиите от ГК и ТК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, с което искането за тълкуване е било отклонено именно поради законодателните изменения. Седмият от посочените по-горе въпроси се поставя в опит да бъде обоснована липсата на пасивна процесуална легитимация на Районен съд Сливница по делото и наличието на такава за Народното събрание на Република България. Същият обаче не обуславя допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване, тъй като съдилищата имат задължението да тълкуват и да съобразяват общностното право, в случаите когато то е относимо към поставения за разрешаване пред тях правен спор. Съдилищата са длъжни да тълкуват и прилагат националното право в съответствие с общностното такова и дори в определени случаи могат да отказват прилагането на национална норма, която противоречи на общностното право. При нарушаване на това правило националните съдилища носят отговорност за нарушаване на общностното право, независимо по вина на кой от държавните органи е допуснато несъответствието. Още повече, че в случаите когато самият национален съд отправя преюдициалното запитване то той ще следва да се съобрази с отговора на СЕС, независимо от това дали друг държавен орган ще следва да предприеме действие за отстраняване на евентуално констатираното противоречие между общностното и националното право. Първите три от поставените в изложението на Районен съд Сливница въпроси също не обуславят допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. От начина им на формулиране следва, че касаторът свързва допускането на нарушение на общностното право само с наличието или не на постановен акт на СЕС по отправено до него преюдициално запитване, който дава разрешение на конкретния въпрос. В случая въззивният съд не е преценявал наличието на нарушение на общностното право само с оглед на определение от 30.01.2019 година на СЕС (осми състав) по съединени дела С-335/18 година и С-336/18 година и определението на СЕС (шести състав) от 12.07.2018 година, постановено по дело С-707/2017 година. Съдът по съществото е взел предвид задължението на касатора при одобряване на споразумението от 15.04.2016 година по н. о. х. д. № 226/2016 година да прецени и съществуващото общностно право, отнасящо се до предмета на производството и да го вземе предвид. При това съдът е следвало да преценява нормите на общностното право не само с оглед на техния текст, но и с оглед на даденото им от компетентните органи или от СЕС тълкуване, а при липса на такова да вземе предвид тълкуването по аналогични случаи. Такова тълкуване било дадено с решение от 16.07.2015 година на СЕС (втори състав) по дело C-255/2014 година (R. Michal Chmielewski срещу Nemzeti Ad у- йs Vбmhivatal Dйl-alfцldi Regionбlis Vám- йs Pйnzьgyхri Fхigazgatуsбga), което можело да наведе на извод, че съществува евентуално противоречие между чл. 251, ал. 2 от НК и чл. 4, ал. 2 и чл. 9, ал. 1 от Регламент (ЕО) № 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета от 26.10.2005 година относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността. Това решение, заедно със започнатото от Европейската комисия проучване на българския режим на санкции, въведен с чл. 18, 18а и 20 от Валутния закон и с чл. 251 от НК, по повод на подадената до нея жалба било основание Районен съд Сливница да извърши посоченото по-горе тълкуване и да съобрази действията си с резултата от него, а при съмнение относно смисъла на общностната норма или съответствието й с националното законодателство да отправи преюдициално запитване до СЕС. При отправено такова запитване съдът би получил отговорите дадени с определението на СЕС (шести състав) от 12.07.2018 година, постановено по дело С-707/2017 година и с определение от 30.01.2019 година на СЕС (осми състав) по съединени дела С-335/18 година и С-336/18 година, при което нарушението нямаше да бъде допуснато. В случая предпоставките за такова преюдициално запитване са били налице и неотправянето му представлява съществено нарушение на правото на ЕС. Същевременно на отправените от българските съдилища преюдициални запитвания СЕС е отговорил с определението на СЕС (шести състав) от 12.07.2018 година, постановено по дело С-707/2017 година и с определение от 30.01.2019 година на СЕС (осми състав) по съединени дела С-335/18 година и С-336/18 година, което се прави в случаите, когато преюдициалният въпрос е идентичен с въпрос, по който СЕС, вече се е произнесъл, отговорът на този въпрос се налага недвусмислено от съдебната практика или отговорът не оставя място за разумно съмнение-чл. 99 от Процедурния правилник на съда. И в двете определения е налице позоваване на решение от 16.07.2015 година на СЕС (втори състав) по дело C-255/2014 година (R. Michal Chmielewski срещу Nemzeti Ad у- йs Vбmhivatal Dйl-alfцldi Regionбlis Vám- йs Pйnzьgyхri Fхigazgatуsбga). С оглед на това може да се счете, че СЕС е приел, че отговорите на въпросите по преюдициалните запитвания на българските съдилища се съдържат в това решение. При това положение споразумението от 15.04.2016 година по н. о. х. д. № 226/2016 година противоречи на тази практика, което също така представлява съществено нарушение на правото на ЕС. Такова нарушение ще е налице и в останалите случаи по чл. 99 от Процедурния правилник на СЕС. С оглед на това въззивното решение на Софийския апелативен съд не е постановено в нарушение на решение от 30.09.2003 година на СЕС, постановено по дело С-224/2001 година (Gerhard K цbler v R. Цsterreich) и решение на СЕС (първи състав) от 28.07.2016 година, постановено по дело С-168/2015 година (Milena Tomбљovб срещу Slovensk б republika - Ministerstvo spravodlivosti SR и други), поради което и не следва да се допуска исканото касационно обжалване по посочените три въпроса. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 77/04.02.2021 година, на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, VІІ-ми въззивен състав, постановено по гр. д. № 2735/2020 година по подадената срещу него от Районен съд Сливница, касационна жалба с вх. № 4128/16.03.2021 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото Районен съд Сливница ще следва да заплати на Х. Г. сумата от 3550.00 лева, представляваща разноски по делото за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение