Определение № 456 от 11.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 3316/2013 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Я. Т. В. и В. Т. В., лично и като управители на [фирма], [населено място] против решение № 54 от 15.05.2013 г. по т. д. № 107/2013 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Ямболски окръжен съд решение № 10 от 27.02.2013г. по т. д. № 67/2012 г. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от В. К. Г. от [населено място] срещу тримата касатори положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане в размер на сумата 95 000 евро, произтичащо от запис на заповед от 03.05.2009 г., за която сума е издадена заповед № 772 от 03.05.2012 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 1172/2012 г. на Ямболски районен съд. Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Считат, че въззивният съд неоснователно се е позовал единствено на абстрактния характер на записа на заповед, без да изследва наличието на каузално правоотношение между страните като причина за издаването му, което е в противоречие със задължителната практика на ВКС. Релевират оплакване и за неправилно разпределение на доказателствената тежест между страните, като застъпват становище, че ищецът е този, който трябва да наведе твърдения и да ангажира доказателства относно произхода на вземането си и пораждащите го каузални отношения, доколкото още в отговора на исковата молба ответниците са заявили, че такива не съществуват. Допускането на касационното обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по въпроса за връзката между записа на заповед и каузалното отношение като причина за издаването му и за разпределението на доказателствената тежест между страните по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК при заявено и от двете страни отсъствие на каузални отношения. В подкрепа на твърдението за противоречие на въззивния акт с практиката на ВКС касаторът се позовава на решение № 102 от 25.07.2011 г. по т. д. № 672/2010 г. на ІІ т. о. и решение № 149 от 05.11.2010 г. по т. д. № 49/2010 г. на ВКС, І т. о., а в подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – на противоречието между тези решения и решение № 5 от 02.02.2012 г. по т. д. № 75/2011 г. на І т. о. Като релевантни за допускането на касационния контрол в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени също въпросът за задължението на съдилищата за обсъждане на действително заявената процесуална позиция на страните, за който се твърди, че е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ІV г. о., както и два въпроса, за които се поддържа, че са от значение за развитието на правото: „ 1. Следва ли представените в конкретния случай доказателства от страна на длъжника-издател на записа на заповед, за това, че задълженото съгласно процесния запис на заповед дружество никога не е получавало в касата си претендираната по записа на заповед сума, както и че същата никога не е била осчетоводявана, че не съществуват никакви търговски или други взаимоотношения с кредитора, да бъдат квалифицирани като „общи възражения”. И ако съответно те не съставляват общи възражения, а конкретни такива, то следва ли в този случай да се пристъпи към проверка на каузалното отношение, като доказателствената тежест в тази връзка следва да е на кредитора; 2. При липса на възражение от страна на длъжника за каузални отношения поради това, че те просто не съществуват и по тази причина той излага възражения, че не познава, нито някога е виждал кредитора, следва ли, поради отсъствието на задължение за проверка на каузалното отношение, да се признае на практика абсолютна доказателствена сила на всеки запис на заповед, за който е прието, че изискуемите реквизити относно формата са налице, при положение, че съществуването към днешна дата на изключително широк спектър на технологични възможности за реализиране на фалшификати с качество, което съвсем успешно може да заблуди не един опитен експерт, съдържа риска от фалшифициране на подписи (които впрочем при конкретния казус единствено са били предмет на графологична експертиза измежду всички ръкописни данни върху процесния документ”. Ответникът по касация – В. К. Г. от [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на касационната жалба, по съображения, изложени в писмен отговор от 06.08.2013 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от В. К. Г. от [населено място] срещу [фирма], [населено място] и съдружниците в него Я. Т. В. и В. Т. В., положителен установителен иск за дължимост на сумата 95 000 евро по заповед № 772 от 03.05.2012 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 1172/2012 г. на Ямболски районен съд въз основа на запис на заповед от 04.05.2009 г., въззивният съд е приел за безспорно доказано съществуването на вземане за посочената сума в полза на ищеца. Този извод е мотивиран със съответствието на записа на заповед с императивните изисквания на закона относно неговата редовност от външна страна, в т. ч. и автентичност, категорично установена от заключенията на двете единични графологични експертизи, приети в първоинстанционното производство. С оглед обстоятелството, че никоя от страните не е навела твърдения за съществуването на каузални отношения като причина за издаването на процесния запис на заповед и че единственото възражение на ответниците по иска е това за неговата неавтентичност, решаващият състав, позовавайки се на абстрактния характер на ценната книга, е преценил отразеното в нея вземане за дължимо, за което, съгласно разпоредбата на чл. 76 ТЗ, следва да бъде ангажирана солидарната отговорност и на съдружниците в събирателното дружество-издател. Като ирелевантен за спора е счетен фактът, че в периода на издаването на процесния запис на заповед в касата на дружеството не е постъпвала сумата по него. Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. На първо място, касационният контрол не може да бъде допуснат по основния заявен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос за връзката между записа на заповед и каузалното отношение като причина за издаването му и за разпределението на доказателствената тежест между страните по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК при заявено и от двете страни отсъствие на каузални отношения. Този въпрос е намерил своя отговор в създадената по време на висящността на настоящото дело задължителна практика на Върховен касационен съд, обективирана в т. 17 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. В същото е прието, че при редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника –издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Доколкото въззивното решение е изцяло в съответствие с посочената практика, липсва основание за допускането му до касационно обжалване. Поради решаването на поставения въпрос по задължителен за всички съдилища начин, не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като противоречието в практиката на ВКС следва да се счете за преодоляно. Като неоснователно настоящият състав преценява и искането за допускане на касационното обжалване по процесуалноправния въпрос за задължението на съдилищата да обсъдят действително заявената процесуална позиция на страните. Аргументацията на така поставения въпрос сочи, че в действителност същият представлява оплакване за необоснованост на съдебния акт предвид неправилно възприемане на становището на едната страна по спора. Независимо от известното противоречие в мотивите на обжалваното решение относно процесуалната позиция на ответниците по иска, в крайна сметка въззивният съд е формирал правния си извод относно дължимостта на сумата, като е приел, че и двете страни не твърдят наличие на каузално отношение във връзка с процесния запис на заповед, като единственото заявено от ответниците по иска възражение в рамките на заповедното производство е това за неавтентичност на записа на заповед. Ето защо, не може да се счете, че е налице твърдяното от касаторите противоречие с посочената от тях практика на ВКС – решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ІV г. о. Що се отнася до останалите два въпроса, същите изобщо не следва да бъдат обсъждани, тъй като поддържаното по отношение на тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е надлежно заявено и по-конкретно заявена е само част от това основание – „значение за развитието на правото”, което е в противоречие със задължителните указания по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК